Почти всеки следобед излизаше на терасата.
Сядаше на столчето и гледаше блоковете.
Опитваше се да ги нарисува.
Не беше добър художник.
Рисуваше с графитен молив, въпреки че носеше със себе си цял несесер.
Нарисува ги и затвори тетрадката.
Повече не я отвори.
Гордееше се с нея.
Не беше добър художник.
Тя просто рисуваше с графитен молив.
Това „стихотворение” написах когато живеех в малък, но уютен апартамент в кв. Люлин със семейството ми. Бях решила да проява творчество и реших да започна да пиша, затова излязох на терасата, където единствено имах лично пространство и за едно момиче на 14 години смятах, че се справям доста добре и винаги оставах доволна от това, какво съм сътворила. Нямах голяма възможност да остана сама с мислите си, просто защото се бутахме като сардини в консерва, но никой не се оплакваше. Знаехме че скоро ще се преместим и чакахме. Първоначално не исках да се местим, защото смятах че така ще се отдалечим един от друг. Брат ми пък нямаше търпение да има собствена стая, а мама вече искаше да спи на спалня, не на разтегателен диван. На тати му беше най-мъчно. Все казваше, че тук сме създали най-милите спомени. Аз и брат ми сме израснали в този апартамент - научили сме се да ходим, да говорим, да отидем сами до тоалетната, да ядем без да се изцапаме, макар че това беше рядкост.
Сега вече живеем в голяма къща в Банкя и на всички ни харесва. Даже с майка ми се чудим с какво да запълним голямото пространство, което ни остана след като подредихме всичко. Всеки има своята стая, своето лично пространство и вече мога да остана сама с мислите си. Дори към стаята ми имам тераса, която съм я декорирала като тази в апартамента, за да си спомням за него. Привечер чакам да се стъмни, за да наблюдавам светлинките от другите къщи в далечината, а когато ми е скучно следя кога прозорците един по един угасват в нощта. В момента даже и под карантина любимата ми част от деня е да изляза на двора или на терасата с чаша кафе, да седна на някой стол или пейка и да чета. Просто незаменимо, особено когато слънцето пече право в очите ми и ми е толкова топло, че излизам по къси панталонки.
Вече не виждам блокове през балкона, а хубав двор и зеленина. Тази гледка, обсипана с високи дървета, цветя и храсти е неописуема.
Аз,заедно със семейството ми имахме възможността да напуснем забързаното ежедневие в Люлин и да поемем по нов път, който ни отведе не само до град Банкя, но и до една величествена забележителност - Клисурския манастир „Света Петка”. Естествено ако пътувате с кола ще стигнете за нула време, но няма да се насладите напълно на приключението, затова нека ви упътя. Трябва да си хванете автобус 49 от метростанция Сливница. Един доста стар и нередовен автобус, в който няма място да си сложите ръката пред устата докато кашляте, дори и във време на вируси. След като попътувате около двайсетина минути и някакси се доберете до врата, веднага слезте на спирка „Моста”. В противен случай рискувате да се лутате по баирите и поляните. Така след като вече сте извън автобуса, може спокойно да вдишате чистия въздух. Тъй като манастирът се намира на върха на хълм в полите на Люлин планина, ви чака 25 минутно „плавно” катерене. Предупреждавам, пътят нагоре е 2км, но пък като стигнете ви чака уникален изглед. Когато вече сте на крайната дестинация е добре да знаете малко и за нея. Клисурският манастир „Света Петка” е православен женски манастир и се намира между село Клисура и град Банкя. От поляната пред манастира се открива изумителна гледка към Черни връх. Когато го посетих със семейството ми първото нещо, което направих беше да снимам цялата тази красота пред мен. Виждах Банкя, София и природата, която е един истински феномен, особено в България. Усещах жаркото лятно слънце, огряващо тази зеленина и лекият полъх на вятър, носещ със себе мириса на планински ручей. Просто затворих очи и се насладих на момента. Веднага разбрах, че любимите ми цветове са синьо и зелено и се възхищавах на тази хармония между земята и небето, като се питах: „Има ли нещо по – съвършено от това?”
Вътре е също толкова впечатляващо, колкото и отвън. Клисурският манастир е много красиво изографисан с отворени врати и добре поддържан двор. Въпреки че, църквата е малка, пак разполага със стенописи и олтар. С баща ми тъкмо излизахме, когато забелязахме една баба, която работеше в манастира да говори за историята на храма. Той съществува от времето на Второто българско царство и има легенда за него. Мощите на Света Петка Българска трябвало да бъдат преместени в столицата Търново, по заповед на цар Иван Асен II. Когато литийното шествие спряло около днешния Клисурски манастир, мястото било осветено от тялото на Света Петка. След това чудо местните построили църка, а по-късно и манастир. А до ден днешен си спомням един цитат от храма:
„Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете.”
Наистина бях благодарна за преживяното и усещането за гордост, щастие и свобода. Не исках да си тръгвам, но пък знаех, че ще се върна. Точно там, насред скритият от величествената природа манастир, намерих своя път към дома. Посещавайте такива места!
 Жителите на Банкя отбелязаха Тодоровден |
Материалът е изготвен от Десислава Панайотова, ученичка в ЧНГ „Ерих Кестнер“, гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин