Горе, в Балкана, има едно селце, наречено Горни Лом. То е непознато за по-голямата част от Вас, но пък много обичано от тези, които дори веднъж са били там. Скрито в Балкана, то сякаш пази своята тайна, съставена от спомените и приключенията на всеки, докоснал се до него.
Един ден със семейството и братовчедите ми решихме да го посетим. Там живееше братът на едната ми баба. Мястото не беше нищо особено - не беше популярна дестинация, не беше нещо невиждано, но все пак имаше нещо.. нещо наше.
Разказвали са ми, че като малка съм прекарвала доста време там, но от него помня едно единствено нещо - как вечер седяхме и наблюдавахме светулките. От тогава до сега са изминали доста години, години, през които бавно този спомен избледнява..
Пътят до селцето се състоеше от стръмни завои. Пейзажът, който наблюдавахме през прозорците на колата, беше изпълнен със високи скалисти образувания и дълги зелени поляни.
Още с влизането в селото можеше да се види, че не беше от най-оживените. Дали се дължеше на тримата пенсионери, седящи на центъра или от това, че нямаше и едно дете, тичащо по улиците, не мога да кажа. Оттогава до ден днешен с брат ми се шегуваме, че там „няма цивилизация”. Улиците бяха малки и тесни. Къщите бяха стари, с хамбари, на повечето, от които дъските бяха започнали или да гният, или бяха изпочупени, но все пак бяха хубави.
Така пристигнахме при брата на баба ми, който се зарадва да ни види. Поседяхме при него, поговорихме си. Виждайки къщата още един спомен нахлу в главата ми - спомних си как като идвах като дете, сядах на стълбите и рисувах с часове.
След това се разходихме по уличките покрай къщата. Най-голямо впечатление ми направи реката, която се намира точно на долната улица. Водата си течеше най-спокойно, не бързаше за никъде. Просто си продължаваше надолу към водоема.
Не след дълго се взе и решението да тръгнем из Балкана. Там някъде имаше малка къщичка, в която бабата и дядото на баща ми са живели преди години.
Паркирахме до овчарника, който държеше вуйчото на тати. От вътре ни посрещнаха две големи кучета, които се оказаха доста дружелюбни. След като „сформированието” стана готово (а то се състоеше от мен, брат ми, майка ми, баща ми и двамата ми братовчеди), се запътихме към мистериозната къща. Водач беше баща ми - само той е ходил някога там.
За да бъда честна пътят не беше лесен. Минавахме през висока трева, дори бодливи храсти. Но не мога да отрека, че горе, из Балкана, беше спокойно. Далече от всичко шумно и светещо, далеч от излишните въпроси и безсмислените спорове. Чистият въздух подейства ободрително на всички.
Най-запомнящата се реплика беше: „Нали няма да ни изядат вълци?” и колкото и иронично да звучи въпросът беше съвсем сериозен, а отговорът, който получи „Не, само мечки може да излязат” разсмя всички.
След безбройни шеги и оплаквания (най-емблематичната шега беше тази на тати, че сме се загубили и трябва да се ориентираме по храстите, за да се върнем обратно), стигнахме. Най-накрая намерихме прочутата къща. Тя сякаш беше заобиколена от едно съвсем тясно поточе, над което имаше мостче - една широка дъска, с по една пръчка от двете страни за парапет. От всички страни на къщата имаше зеленина - както храсти, така и дървета. А, когато насочихме поглед към къщата - ами, какво да кажа.. наистина беше нещо мистериозно. Представляваше малка, наистина малка къща. Антре и една стая. Това, което я правеше някак специална биха били само създадените спомени, заедно с красивата среда, която я заобикаля. Разгледахме за кратко и стана време да си вървим.
Преди да спуснем „баирчето”, спряхме и се огледахме. Отгоре се виждаше всичко, чисто и ясно. И въздухът там наистина беше по-свеж, и гледката наистина беше по-красива. Погледът ми не успя да стигне до селцето, но се виждаше цялата хубост на Балкана. И макар и да нямаше нищо друго освен трева покрай нас, наистина се виждаше красотата на родината ни.
Когато стигнахме до колата, и се сбогувахме, си тръгнахме окончателно. Подпирайки се на прозореца на колата, забелязах как вече има излезли навън хора. Хора с усмивки на лице, които се поздравяваха, явно си разказваха и истории, защото ръкомахаха, радваха се и живееха свободно. Улиците вече не ми се виждаха толкова малки, все пак по тях имаше място да вървите група хора и да си говорите, а това беше напълно достатъчно. Къщите все още си бяха красиви, но сега сякаш откривах малки детайли по тях, които преди не бях забелязала. Осъзнах, че е нещо наше, не само защото имаме роднини там, а защото ни показва света такъв, какъвто не всеки би успял да види, сближава ни повече и ни помага да „изучим” самите себе си, а спомените, създадени там, те карат просто да се обърнеш и да се усмихнеш. И тогава ме осени - не големите молове, нито бляскавите улици правят страната ни красива. Хората, които се подкрепят, паметниците, които с години стоят на местата си, самотните улички, дори старите, ронещи се къщи, всичките ни планини, реки, морето, всяко едно поточе в близост до някое населено място, точно те я правят такава, каквато е, точно те показват красотата и.
 С какво настроение Монтана отбеляза Националния празник |
Материалът е изготвен от Памела Георгиева, ученичка в Финансово-стопанска професионална гимназия „Васил Левски”, гр. Монтана, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин