Преди няколко дни отпразнувахме важен зимно-пролетен празник в българския народния календар – Сирни заговезни, денят на прошката. На този ден по-младите обикалят по-стари роднини и близки – свекър, свекърва, тъст и тъща, кумове, по-възрастни братя и сестри, искат прошка и целуват ръка на домакините, като изричат традиционните думи на прошката: „Прости!“, „Простено!“ пък е задължителният отговор.
Но доколко наистина умеем да простим в сърцето си и важно ли е това за нашето духовно и личностно съществуване? Какво е да простиш истински?
Всеки от нас е минал през не едно или две предизвикателства в живота си, бил е нараняван, лъган, обиждан, предаван, подвеждан. И в резултат – всеки е натрупал, скрил и потулил в най-дълбоките кътчета на душата си тонове обида, гняв, разочарование, вина, срам, страх, обвинения. А пък другия човек – точно този, който е причинил мъката, страданието, нанесъл е обидата, той пък си е тръгнал с осъзната, или подтисната вина, саомообвинения, несигурност.
Умението да прощаваш е едно от най-важните човешки достойнства. Но да разсъждаваме отвлечено за опрощаването на грешките, е много по-лесно, отколкото да приложим този принцип на практика. В последно време психолозите, лекарите, а също и духовните наставници все по-категорично настояват, че прошката е нужна на този, който прощава
Ако простите, значи сте успели да се освободите от бремето на куп негативни емоции. Злобата, раздразнението, обидата, стремежът към отмъщение – всичко това изчезва под магическата пръчка на прошката.
Прошката е един благороден акт, тя е надмогване на егото, освобождаване, изчистване на мъчителните чувства на гняв, раздразнение, негодувание, омраза, отмъстителност. Тя е разделянето със самоличността ни на жертва, освобождаване от миналото, приемането на действителността, на другите, на себе си и поемане за отговорност за нашите чувства, за отношението ни към всичко около нас. Прошката е нужна по-скоро на прощаващия, отколкото на човека, на който трябва да простим.
Защото, когато отказваш да простиш и да приемеш, ти се наказваш заради грешките на другите. Когато задържаш в себе си разяждащи чувства, когато се самосъжаляваш и негодуваш, тогава всъщност проблемът е твой. Тогава ти несъзнателното се отказваш от свободата, като се вживяваш в ролята на жертва. Когато отказваш да простиш, ти се съгласяваш да се чувстваш безсилен, наранен, жалък и се лишаваш от правото си на избор, от правото да се освободиш и да продължиш на чисто.
Прошката не е да оправдаваш действието на другия, не е залъгване и надежда, че той/тя ще се поправи. Когато не виждаме действителността и си създаваме илюзия, че следващият път ще е по-различно, когато се оставяме да ни манипулират, това не е прошка. Истинската прошка е освобождаването от негативните чувства, при което се усещаш по-леко, свободен, силен.
Ако се замислим по-сериозно, прошката е дар, който поднасяме на самите себе си.
Чувството на обида води до негативни мисли и агресия, които носят след себе си проблеми и на физическо ниво. Враждебността провокира многократно покачване на нивото на хормона на стреса в организма и предизвиква силно напрежение практически във всяка част на тялото. Психолозите съветват: Ако сте смъртно обидени на някого
дайте воля на чувствата си. Ден или два ще преливате от негативни емоции, злобата буквално ще ви събаря и в този момент най-разумното нещо е да й се поддадете. Работата е там, че организмът ни не е пригоден да бъде дълго време в състояние на силен стрес. Постепенно бурните емоции утихват.
За да можем да простим, трябва да излеем всичко, което е в нас, за да може да се освободи място за новото. Ако не можем да говорим с човека, които ни е наранил, Луиз Хей препоръчва да говорим пред огледалото -да си представим, че този човек е срещу нас, да се оставим чувствата да ни завладеят и да кажем всичко, което ни се иска да му кажем и ни измъчва. Когато всички чувства излязат, ще можем да простим и да се освободим…Тогава надрастваме болката, преодоляваме егото и сме истнски свободни. Това е истинската прошка, която има Сила, която е ключ към свободата. Да простиш не значи да одобриш постъпката, а да престанеш да се наказваш заради грешките на другите.
Всичко, казано дотук, няма за цел да Ви кара да прощавате на човека, който ви е наранил, ако не сте готови за това. Но всъщност обидата е естествена психична реакция срещу несправедливата постъпка, която свидетелства за нормална самооценка.
Ако простите на човека, който Ви е обидил, това съвсем не означава, че храните топли чувства към него. Бихте могли да му простите и пак да прекратите отношения с него. Или пък да не ги прекратите.
Ако сте недоволни от това, което се случва в отношенията Ви с близките, най-вярната стратегия е тактично да поговорите с тях. Събеседникът Ви в края на краищата може да Ви поднесе извинения. Но не бива да разчитате, че това непременно ще се случи. Както и не можете да разчитате, че след такъв разговор човекът ще промени своето поведение коренно. Далеч не всеки е способен да се учи от грешките си, дори и да знае, че те му носят дискомфорт – на него и на близките му.
Прошката ни помага да заменим негативните емоции с позитивни – умиротворение, съчувствие, любов – и в крайна сметка да подобрим отношенията си с околните. Не забравяйте, че характерно за хората е да грешат. Това означава, че е напълно естествено дори най-близките ви хора от време на време да ви обиждат или разочароват.
Вяра Стефанова