Наред с „Младите лъвове“ и „Богат, беден“, „Хляб по водите“ е една от вечните класики на Ъруин Шоу, която засяга теми, вълнуващи човечеството от векове, и го нарежда сред майсторите на следвоенната проза, творили през XX век в Америка.
Сега тази смайваща притча за семейството, дома, за сблъсъка между материално и духовно, както и цената, която плащаме за всичко, получено даром, се появява в ново издание в превод на Людмила Евтимова и с идейната корица на Дамян Дамянов.
Семейството на Алън Странд, учител по история в държавна гимназия в Ню Йорк, на пръв поглед изглежда перфектно – то е нито богато, нито бедно, но задружно и посрещащо заедно обичайните предизвикателства на средната класа. Съпругата Лесли е частен учител, 17-годишната Каролайн, най-малката от общо три деца, все още живее с родителите си, а другите две, Елинор и Джими, често се завръщат в родната къща. На пръв поглед нищо не може да промени хармоничните отношения в дома им.
Докато една съдбовна нощ и едно добро дело не застрашат крехката химера за щастлив живот.
Защото никой от тях не подозира, че заможният адвокат, на когото Каролайн се притичва на помощ при нападение в парка, ще промени завинаги отношенията им… за добро или лошо. Милионерът Ръсел Хейзън знае как да покаже своята благодарност. Но дори и тя има своята цена.
Ще могат ли скъпите подаръци, луксозните почивки и решаването на всеки проблем с пари да му купят цяло семейство? Или те просто ще посеят семето на покварата в душите им...
В духа на другите негови емблематични творби и вдъхновила поколения писатели като Джонатан Франзен, блестящата класика „Хляб по водите“ от Ъруин Шоу не само рисува жив и актуален портрет на американското общество и нравствените предизвикателства на XX век, но пророчески улавя пулса на съвремието, разкъсано между материалните изкушения и отговорността към самия себе си и близките ти. И напомня по деликатен и ненатрапчив начин кое е наистина важното в живота и защо парите не могат да донесат трайно и истинско щастие.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Из „Хляб по водите“ от Ъруин Шоу
Първа част
1
Намираше се в чуждо легло. Долавяше шепот. Обгръщаше го белота. Наоколо апаратура. Шумът от далечния прибой. Или може би плискащите се вълни на собствената му кръв, пулсираща между вътрешни стени. Носеше се нанякъде. Трудно му беше да отвори очи, клепачите му бяха натежали. Един човек вървеше под пролетното слънце. Имаше чувството, че го познава отнякъде. Накрая разбра, че това е самият той…
Облечен в нехайно подбрани, провиснали дрехи, Алън Странд навлезе в ароматната зелена тишина на Сентръл парк, а грохотът на Пето авеню заглъхваше зад гърба му. Вървеше бавно, както обикновено в края на седмицата. Отиваше ли на работа, направо препускаше, на високата му слаба фигура бе кацнала тясна продълговата глава, а носът му, по наследство остър като бушприт, бе наклонен в посока на някакъв недоловим, усещан единствено от него океански вятър. Перчемът на правата му стоманеносива коса проблясваше при скокливата му походка – Странд приличаше на корабче при морско вълнение. Веднъж дъщеря му Елинор го срещна случайно на улицата и му каза, че едва ли не очаквала да съзре как около него се къдрят вълни, докато се носел сред потоците от градско движение.
При мисълта, че тази вечер ще види Елинор, му стана приятно. Тя имаше остър поглед и остър език и забележките ѝ невинаги бяха добронамерени, но блясъкът на оръжията, които изваждаше на масата по време на семейната вечеря, го караше, както се разхожда по алеята с пейките, да очаква с нетърпение това събитие, което иначе щеше да бъде само един седмичен ритуал по задължение.
Сутринта беше мрачно и ветровито и той си помисли, че няма да е зле следобед да се качи на автобуса и да отиде в Музея на модерното изкуство, закъдето имаше карта – едно от малкото удоволствия, които си позволяваше, и да гледа някой филм преди вечеря. Днес даваха „Форт Апачи“. Чудесен преразказ на наивния и героически американски мит, противоотрова срещу всякакво съмнение. Беше го гледал вече няколко пъти, но пак му се щеше да го види – като дете, което иска да слуша една и съща приказка всяка вечер преди лягане. Но до обяд вятърът утихна, небето се проясни и той реши да се откаже от филма и да осъществи любимата си разходка – да повър-ви няколко километра от училището, в което преподаваше, на запад към къщи.
Този петък беше топло като през лятото, дар на месец май, тревата ухаеше като на село, а листата на дърветата трептяха прозирни под блясъка на късното следобедно слънце. Той не бързаше, спря и се засмя на един пудел, който гонеше храбро някакъв гълъб, погледа как момчета играят софтбол, полюбува се на симпатичното момче и неговата хубава приятелка, които се усмихваха мечтателно и заговорнически, докато се приближаваха по алеята с пламнали лица, без въобще да го забелязват.
Похотта на май, помисли си той. Слава на бога за пролетта и петъка. Не беше ревностен християнин, но следобедът предизвикваше чувство на благодарност и надежда в душата му.
Не го чакаше работа. Беше проверил контролните през седмицата и резултатите от „Гражданската война“, а и „Апоматокс“[1] и „Реконструкцията“[2] бе оставил в бюрото си. Два дни щеше да бъде свободен от отговорността си за децата, които учеше, изпитваше и оценяваше, в момента някои от тях викаха по игрищата или се натискаха с момичета по таваните, други пък, скрити по коридорите, пушеха марихуана или пълнеха спринцовки с хероин, купен, както се говореше, от дебелака с бейзболното кепе, който редовно се настаняваше на един ъгъл, близо до училището. Ръцете на Странд бяха свободни и той се наведе да вземе едно обло камъче, което поноси известно време със себе си. Така се чувстваше свързан с някогашни ледници и изпитваше наслада от допира на гладката твърда повърхност, затоплена от слънцето през деня.
Днес вечерята щеше да закъснее, тъй като цялото семейство се събираше, и той се отклони от пътя си, за да мине покрай тенис кортовете в парка, където знаеше, че играе по-малката му дъщеря Каролайн. Тя бе запалена спортистка. Не се интересува нито от марихуана, нито от хероин, помисли си самодоволно Странд, изпълнен с великодушно съжаление към родителите, които си имаха подобни проблеми. Празничното време предразполагаше към великодушие и самодоволство.
Още отдалеч позна Каролайн по движенията. Тя гонеше топката с решителни подскоци и между две точки прокарваше по момчешки пръсти през късата си руса коса.
Младежът, с когото Каролайн играеше, изглеждаше хилав в сравнение с нея, тъй като тя, макар и слаба, бе височка за възрастта си, имаше оформен бюст и широки рамене, дълги, стройни крака, които представляваха възхитителна гледка под късите шорти за тенис, и както забеляза Странд, бяха оценени по достойнство от мъжете минувачи.
Нито марихуана, нито хероин, мислеше си Странд, ами секс? В днешно време едно момиче на седемнайсет години… Поклати глава. Какво правеше той, когато беше на седемнайсет – или дори по-рано, – и на колко бяха момичетата, с които го правеше? По-добре да не си спомня. Все едно, сексът бе грижа на майка ѝ и той бе уверен, че тя следеше както трябва за това, ако подобно нещо изобщо беше възможно. Той, от своя страна, бе направил необходимото със сина си и по-късно престана да забелязва у момчето каквито и да било признаци на отвращение или страх, или на прекалено прехласване по този въпрос.
Младежът от другата страна на корта изглеждаше хилав и недохранен, но биеше здраво топката и ударите на двамата бяха еднакво силни и резки. Странд изчака Каролайн да отбие един силен удар над глава и извика: „Браво!“. Тя се обърна и му махна с ракетата, приближи се към оградата, зад която той стоеше, и му прати въздушна целувка. Лицето ѝ бе зачервено, косата – мокра от пот, но Странд си помисли, че изглежда чудесно, макар чертите на лицето ѝ да се бяха изопнали от играта, от което носът ѝ, за жалост умалено копие на неговия, изпъкваше повече, отколкото когато пълничкото ѝ лице беше спокойно.
– Здравей, татко – рече Каролайн. – Този Стиви направо ме съсипва. Ей, Стиви – извика тя, – ела да се запознаеш с баща ми.
– Не искам да ви прекъсвам играта – възрази Странд.
– Тъкмо ще мога да си поема дъх – отвърна Каролайн. – Добре ще ми дойде.
Стиви се приближи покрай оградата, приглаждайки косата на тила си.
– Приятно ми е да се запознаем, сър – учтиво изрече Стиви. – Каролайн ми каза, че вие сте първият ѝ учител по тенис.
– Тя започна да ме бие, когато стана на девет години. Сега само гледам – отвърна Странд.
– И мен ме бие – добави Стиви с тъжна усмивка.
– Само когато те е налегнала депресия – обясни Каролайн.
– Бих искал да не говориш такива неща, Каролайн – обиди се Стиви. – Понякога просто ми е трудно да се съсредоточа и толкоз. Това не е депресия.
– Е, ти пък – каза Каролайн и приятелски побутна момчето по рамото. – Нямах предвид нищо лошо. Далеч съм от мисълта, че си отиваш вкъщи и ревеш, докато заспиш, когато загубиш някой сет например. Само се пошегувах.
– Просто не искам хората да си създават погрешна представа за мен – упорстваше момчето.
– Не се засягай чак толкова. Или поне не сега – рече Каролайн. – Обикновено не е такъв, татко. Просто не обича да го гледат, когато играе.
– Разбирам го – отвърна дипломатично Странд. – Аз все още щях да играя тенис, ако можех да измисля някакъв начин да го правя на тъмно. Е, вече ще вървя.
– Много ми беше приятно, че се запознах с вас, сър – каза момчето и се върна от другата страна на мрежата, като отмахна косата на тила си.
– Не му се сърди, татко – рече Каролайн, – имал е кошмарно детство.
– Не изглежда да му се е отразило на тениса – забеляза Странд. – А как се е отразило твоето кошмарно детство на играта ти?
– О, татко – закани му се с ракетата си Каролайн, – не ме поднасяй.
– До скоро виждане вкъщи. Не се бави много.
Той изгледа отиграването на още две топки, като се възхищаваше на бързината на двамата младежи, чиито метални ракети, проблясвайки, разсичаха въздуха. Дори когато беше на тяхната възраст, не бе толкова бърз. Бързо четях, помисли си той, поел обратно към къщи. Но бавно и мудно бягах. Няма що, всеки със своите способности. Това вече не беше важно. Беше си създал заместител на скоростта.
