За журналистиката, пътят към нея и менторството, разговарям с Неда Василева, автор и водещ на „Европа сутрин” по ТВ Европа.
Неда Василева е родена в град София, но живее и учи в град Враца до завършването на средното си образование в ППМГ. Завършила е „Журналистика” в СУ с магистратура „Реторика”. Била е водеща на новини, както и на публицистичното предаване „Директно“ в Bulgaria ON AIR. Започва кариерата си в ТВ Европа като стажант и репортер. Заедно с колегите си написва цялата концепция за сутрешния блок по ТВ Европа. Водеща е на предаването от година и половина. На този етап от живота си е съсредоточена в това да трупа опит и да се развива в тази професия.
Какво е журналистиката за теб?
Смело мога да кажа, че на този етап от моето израстване журналистиката заема основната част от живота ми. Нашата професия изисква изключителна компетентност и съсредоточаване, особено когато си водещ на предаване. Запознаването и директния контакт с моите гости, някои доста над моята възраст, квалифицирани и компетентни, ме задължава да чета и да се информирам задълбочено и отговорно. Ние, журналистите, не можем да бъдем експерти във всяка област и затова е важно да слушаме внимателно, да четем много преди ефир и да бъдем подготвени. Старая се да съм информирана и запозната с предисторията на събитията, защото е важно за мен и за зрителя. Телевизията е отражение на действителността, но и на хората, които я създават. Не можеш да скриеш нищо от окото на камерата. Когато „светне червената лампичка”, както ние колегите знаем, всичко друго трябва да бъде забравено.
Още в детските си години ли разбра, че журналистиката е твоето призвание?
Със сигурност го знаех в осми клас, но не мога да кажа как разбрах, че е моето призвание. Не съм предполагала, че ще стана репортер, който да посещава институции, да бъде на мястото на събитието, да гони новината или който да има инстинкта да задава въпроси, защото това е най-важното в нашата професия. Бях омагьосана от екрана, мечтата ми е беше да водя собствено предаване. Упражнявала съм се пред огледалото сама с четене. Обичам да чета, да пиша и да говоря правилно. В осми клас, въпреки че бях в паралелка по биология, установих, че това, с което искам да се занимавам е задаването на въпроси, създаването на новини, информиране на хората, търсенето на верните факти и разграничаването им от неверните-нещо, което проверявам и до сега.
Какви впечатления останаха у теб след менторството ти в „Работилница за репортери 2018 - Родова памет”?
Когато Деси ми предложи да участвам в проекта като ментор, се почувствах щастлива и удовлетворена, че отговорност като тази се пада точно на мен. Приех предизвикателството с желание и си мислих какво ще означава за тези деца да им предавам собствения си опит на практика и на теория, въпреки че съм едва на 26 години. Замислих се дали съм достатъчно компетентна, запозната и подготвена и най-вече дали имам достатъчно житейски и професионален опит, за да бъда ментор. В следващия момент говорехме с нея и тя ми каза: „Е, да, но ти си по-близо до техните години и може би точно това ще помогне при комуникацията с тях и по-лесно ще приемат и разбират съветите ти”. Менторството беше опит. Учех се през цялото време, както и вие. Задълбочавах се четейки вашите творби и виждах много потенциал в доста от участниците. Много се радвах, защото разбрах, че в инициатива, каквато е „Работилницата”, участниците влагат усилия, любов и сърце. Знам, че ако продължавате по този начин с труд, упоритост и постоянство няма как да не се превърнете в добри журналисти.
Видя ли твоето минало „аз” в някой от участниците в конкурса?
Виждах се навсякъде, особено в участниците, при които личеше, че са напористи и сигурни в себе си. Винаги можеш да усетиш кой е сигурен, че иска да бъде журналист, че може да пише и се занимава с това. Виждах себе си в хората, които бяха убедени, че искат това да е тяхната професия.
Има ли бъдеще журналистиката в България?
През последните години журналистиката е жертва на обвинения от страна както на политици, така и на обществото, че не е достатъчно обективна. Хората се съмняват в институциите в България, респективно се съмняват и в пресата и в медиите, които отразяват дейността им. Притеснена съм от данните, които ежегодно се появяват, че сме в дъното на класациите по свобода на медиите. За щастие не съм го усещала върху себе си, не съм усещала цензура или натиск кого да каня или кого да не каня в сутрешния блок, какво да питам, какви да бъдат въпросите ми. Това ме кара да мисля, че журналистиката има бъдеще. Има среда за развитие, но тя зависи от всички нас - хората, които сега обмислят или вече са решили, че искат да бъдат журналисти, независимо дали ще са телевизионни репортери, водещи на предаване или ще пишат в печатна медия. Трябва смелост, за да не опорочаваме професията и тя не просто да има бъдеще, а да има светло бъдеще. Ние журналистите трябва да се борим за обективност, прозрачност и да даваме трибуна на всичко и на всеки.
Хората спират ли те, когато вървиш по улицата?
Може да звучи невероятно, но да случва ми се, особено напоследък (смее се). Нашата телевизия е на четвърто място по рейтинг на новините и имаме много верни фенове, в което се убеждавам откакто водя сутрешния блок. Хората се събуждат много често с нас. Случвало ми се е да ме срещнат и да ме познаят. Понякога съм усещала любопитни погледи върху себе си и ми става забавно, защото очевидно хората или се чудят откъде ме познават, някои ме заговарят, на други им е неудобно,но и те го правят. Получавам доста въпроси и коментари, дори предложения, което също ме радва.
И понеже спомена, че срещите с различни хора са ти интересни, как процедираш, когато се колебаеш кого да поканиш да говори по дадена тема?
Старая се да давам идеи относно гостите за предаването, на което съм водещ. И пак се връщам към началото на интервюто ни - това идва от факта, че ако искаш да си успешен в тази професия, ти трябва да се интересуваш. Не можеш просто да излезеш на екрана и да се радваш, че те дават по телевизията. Мисля, че успешните журналисти са хора, които наистина горят в работата си, защото тя е динамична. Това са хора, които обмислят всяка своя стъпка не само в ефир, а преди и след това. Ние винаги трябва да сме актуални, защото информираме обществото чрез новините. Благодарение на публицистичните предавания, като сутрешния блок, даваме възможността те да чуят различни становища, представяме им палитра от мненията на експерти и професионалисти или представяме нещо любопитно и забавно. Ние трябва да им дадем възможност сами да оформят собствената си гледна точка. Това е ролята на телевизията според мен. Когато се колебая, аз се консултирам с моите колеги. Винаги се опитваме да намерим най-правилния начин да поставим и да представим темата. Ако се колебая между двама гости, бих поканила и двамата, особено ако те изразяват различни гледни точки и позиции по дадена тема. Ако са от двете управляващи партии, от опозицията, естествено, че бих предпочела да бъдат двамата в студиото, за да бъде по-обективно.
Доколко е важна грамотността в социалните мрежи?
Аз не съм най-активния потребител на социалните мрежи. Имам фейсбук профил, но той съдържа както мои лични преживявания, така и професионални. Смятам, че грамотността в социалните медии е продиктувана от грамотността въобще. Тя/грамотността/ отразява грамотността на обществото, грамотността на самия теб, защото тези мрежи са един мощен инструмент за мнения, коментари, споделяния. Те не могат да бъдат отделени от реалния живот, те са част от него.
Какво ще пожелаеш на младите таланти, които искат да се занимават с журналистика и на тези, които искат, но нямат смелостта, за която спомена?
Смелостта се изгражда. Аз не мисля, че някой има смелост в началото, защото ти тръгваш към нещо,а то както всяко ново начало е непознато и трудно. Преди да започна работа в телевизията съм си представяла различни неща. Няма как да знаеш какво е. Много се радвам, че част от вас, както и ти, дойдохте на стаж, защото тук виждате как се случват нещата реално и на практика в ефир. Журналистиката не е най-бляскатавата професия противно на представите на някои хора. Тя не е просто показване по телевизията или да ти напишат името и да ти публикуват снимката. Работата е удоволствие, но малко жертва. Трябва да жертваш нещо от себе си, без да го възприемаш като жертва.
Това е едно постоянно самоусъвършенстване, много четене, контакти, разговори, защото журналистиката е богатство, но и опит, които трупваш сам. Пожелавам на всички, които изберат да се занимават с журналистика професионално, да са борбени, смели, решителни, да не се отказват, ако смятат, че това е тяхното поприще. И както казах на церемонията по връчването на наградите на „Работилница за репортери”, пожелавам Ви наистина да вярвате в тази професия, да знаете, че изисква да рискувате понякога, но да вярвате, че си заслужава. Аз знам, че си заслужава и съм горда от това. Бъде взискателни, смели и различни.
Александра Александрова, посланик на община Драгоман от ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери 2018 – Родова памет“