Катерина Хапсали, спечелила хиляди читатели с романите „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“ и със сборника с разкази „Хора“, ни предлага нова порция причудливи истории, събрани от красноречивото заглавие „Вкусни разкази“.
„Вкусни разкази“ (184 стр., цена: 19 лв., художник: Дамян Дамянов) не е книга с рецепти, или поне не такива, които може да се изпълнят по предписание. Тя съдържа няколко изкусителни истории за вкуса на живота, който може да е горчив или сладък, тръпчив, изискан или пикантен; за аромата на дом и копнежа за любов и общуване; за онези символи на всекидневието – храна за душата, които свързват хората и така му придават стойност, устойчивост и екзистенциален смисъл. Тази книга ще докосне по особен начин литературното ви небце и ще засили апетита ви за четене и споделяне. Защото вкусно разказаните истории – също като ястията, приготвени с обич, винаги ни карат да искаме още и още…
Катерина Хапсали е разказвач, PR и най-продаваният български автор на издателство „Колибри“. Нейно дело са бестселърите „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“, а „През девет планини“ е книга със стихотворения, също пожънала голям успех. За „Гръцко кафе“ Катерина печели награда „Перото“ в категория Проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 година. През 2021 г., отново с логото на „Колибри“, излиза сборникът с разкази „Хора“, възхитителна смесица от фантазно и реално, от баладично и приказно.
„Вкусни разкази“ е поредно свидетелство, че майсторството на един писател се проявява най-ярко в разказа. Премиерата на сборника ще се състои на 21 февруари, вторник, от 19:00 ч. в РЦСИ „Топлоцентрала“ в столицата.
Из „Вкусни разкази“ от Катерина Хапсали
Откъс от разказа „Симид на Босфора“
Няма, никога няма да забравя как се прибра Ариф оная прокълната вечер. Нали все го чаках по това време на годината още на портата пред омайния ни, изпълнен с аромата на гюл трендафил и люляци двор – голяма любов бяхме, търпение нямах да заровя глава в раменете му, да усетя тоя негов мирис на домашен сапун, на труд и на мъж, та чак се чудех с колко талисмана да се накича, за да не ни урочаса някой.
Силната любов бързо лоши очи хваща и уж ни се радваха всички в селото, че и в близкия Рудозем, но на мен Аллах или друг някой там горе ми е дал за беля странна дарба – бързо да виждам злото у хората. Ей тъй, като на снимка да ми излиза това зло, както си стоят срещу мен и душата си тайно чоплят.
А тогава, нали бях силна и млада и бурно течаха през мен всичките женски сокове, дето после пресъхват, пък и на предците ми мъдростта се вливаше, без да пита, във вените ми както Янусдере и Чангърдере в Арда, като рентген минаваше погледът ми през хората.
Срещах някой усмихнат съсед примерно и по отровнозеления ореол около главата му веднага разбирах колко силно мрази бебето ми, нали му растяха зъбки и плачеше, ореваваше орталъка, или как желае, та чак очите му насред кървавочервено сияние се облещват, сочната и синеока жена на Ахмед, шофьора на миньорския автобус,
и все се моли тоя автобус да се обърне някъде, да пропадне... И още по-зле ставаше, цели картини и сцени виждах, със звук и цвят като на нов телевизор, та чак ушите ми писваха от толкоз злоба, мъка, страдание.
Щото тоя, който мрази, всъщност страда най-много, отвътре зян става, разпадат му се болтовете, дето го държат събран заедно като човек, ама хич и не си дава сметка за тая подробност, иначе щяхме да живеем на една по-щастлива земя.
А на мен не ми трябва да знам толкова, затова често ходя с глава, забита в земята – да не срещам хорски погледи, да не бръквам през очите им до душата, че е много тежък товарът на чуждата лошотия, а и моят живот никак не бе лек... Ако мога, даже не излизам много-много по селото, нищо че децата ми все ме молят да се прошетам, ама какво толкова да обикалям по улиците като завеяна бабичка – друго беше навремето, всички се обръщаха след кръшната ми снага. Нищо че и тогава пак обичах да свеждам поглед. Все казваха, че съм твърде свенлива, даже мъжете се палеха от това,
но тоя мой табиет не беше от срам. С колкото по-малко хора се срещаш, толкова повече вярваш, че са незлобливи, добри. А тая вяра ти държи сърцето спокойно. И няма вяра без приспивна капка заблуда в чая или в сока от бъз, дето пиехме на теферич с Ариф под асмата.
Колкото до истината... не, тя не ни прави свободни, както казваше майка ми, християнката. В Библията така пишело, ама който и да го е измислил това, да ме прощава. Истината не ни прави свободни, само по-разочаровани и често по-зли.
Хората стават повече за обичане, когато не ги познаваш твърде добре.
Спорехме с мама понякога за такива неща, те с татко все гледаха да ме възпитават грамотна, с книжовен говор и с мнение, но накрая мама все отстъпваше и ме гушваше, нали бях единствена щерка, а прегръдката разрешава дори най-тежкия спор.
Срещнали се с татко ми Енвер в Рудозем. Тя беше хубавата Мария, пратена като медицинска сестра в началото на петдесетте чак от Пловдив, и сякаш наистина от журнал беше взета – носеше шарени гердани, бухнали кордели и тънки златни фиби в дългите си коси, навивани прилежно с маша всяка сутрин, даже като биеше инжекции на мръсните миньори в снежнобялата си престилка.
„Каква калдъръм кокона, че не и от нашите, си взема Енвер!“ – побучаха малко от чепинския ни род, ама кой смееше да оспорва решенията и авторитета на татко?
Той беше геолог. Истински геолог, с диплома. Голяма работа, учил в София заради безкрайната мъдрост на дядо ми – безпросветен, но умен човек, който все твърдеше, че само знанието ни прави различни от червеите в изпръхналата земя. Без навярно да си дава добре сметка, че понякога знанието идва по пътища най-различни и често необичайни – така както беше огряло и неговата побеляла глава, та цял светеше, и все по-силно ставаше това млечнобяло сияние в последните му дни между нас, сякаш някаква божествена кърма го обвиваше плътно, връщаше го към началото, към първите му дни на света, измиваше с нежност всички волни и неволни грешки от дългия му живот... Аз ли само виждах това? Не знам, но оттогава нямам никакъв страх от смъртта.
А на дядо Хасан имаше за какво да благодари татко.
Страшна гордост за цялата фамилия беше баща ми, щото от село с над две хиляди български мюсюлмани повечето здрави и силни мъже в детството ми заминаваха още по тъмно да копаят, да чукат до изнемога камъни в рудника, а татко
се разхождаше напред-назад важно, замислено, сякаш в друг свят го издърпваше тая наука, почукваше с едно малко, чак смешно в сравнение с кирките чукче тук-там, изчисляваше нещо на бюрото си и все акъл даваше. „Ей, доживях да го видя това – радваше се дядо Хасан, ама не пред татко, да не му пораснела много работата. – Мой
син не с пот, а с акъл си изкарва прехраната!“
И приказката на татко бе друга, че и мен караше „по софийски“ да говоря от съвсем малко дете; и походката, и дрехите даже, дето му ги шиеше Юсуф Златните пръсти, едноокият ни шивач. А той, Юсуф, все се дразнеше, като му се месят ачик-ачик в занаята.
– Ако искаш, аркадаш, такива купешки пинизи – хвърляше той театрално кредата на старата маса, – що не идеш до София или направо до Френско? Да им търсиш кусури и там, вместо да тормозиш мен, кьоравия човек?
– Аааа, не искам, не искам – смееше се баща ми. – Никъде по света няма втори като Юсуф! Ти само с едно око виждаш и преценяваш по-добре от цяла орда парижки контета. Как да те изпусна просто така?
И Юсуф уж пъшкаше, гневни искри хвърчаха от единственото му кървясало от изнемога око, ама тайно се радваше на тия по-необичайни модели костюми с кройки, дето тате поръчваше да му ги пращат разни авери от София, щото после по селото все сочеше баща ми с пръст и се провикваше тъй гръмогласно, че чак красивите хълмове
наоколо проехтяваха: „Ей го Енвер, моя най-елегантен душманин!“.
Чудно детство беше това. Все пристигаха интересни семейства в клокочещия на няколко километра от нас Рудозем, работата кипеше, рудата искаше свежа кръв, устрем и пот, а ние, децата на това сгъстено стремително време, обикаляхме заедно из горите, опиянени от свобода и простор. В гимназията, пак в Рудозем, на толкова кръжоци се бях записала от любопитство, граничещо с детска алчност, че едвам ме дочакваха нашите с бялата лада да се прибираме вечер на село.
– Ти ще учиш ли по-натам всъщност? – питаше татко. – Всичко ти е любопитно на тебе, а си вече мома... Шестнайсет години навърши! За университет да помислим ли?
– Не ми се бяга оттука – казвах му убедено, с безгрижна категоричност. – Нека другите идват, ние сме си добре и така.
Нашите се разсмиваха – знаеха, че за нищо не бива да ми се налагат. Щото всеки човек потегля, след като му клъцнат пъпната връв, по свой друм, под ръка със съдбата си. И тръгнеш ли да го дърпаш зорлем нанякъде, да го влачиш, само я ядосваш тая съдба, предизвикваш я свирепо да си го върне на пътя.
А после една вечер се сблъсках с Ариф.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
