Цветята бяха единственото нещо, което ми остана от него. Знаех, че и те ще увехнат, както неговият интерес към мен. Въпреки това ги гледах постоянно и се сещах за моментите през онази луда седмицата в Созопол. Приготвяйки багажа за морето, нямах ни най-малка представа какво да сложа в куфара. Безразборно хвърлях каквото ми падне, но осъзнах,че така има риск да взема много ненужни неща и да пропусна нещо, което ще ми е необходимо. Като любимите обувки! Тези късметлийските, с които стъпвах смело, танцувах неуморно и им се любувах всеки път, когато ги погледнех. Та, пренаредих аз багажа над три пъти и накрая взех бански, джапанки, слънцезашитно олио, четири рокли, поли и обувките, разбира се. Кожа, летни цветове, удобен ток за дълги нощи, отворени. Не ми трябваше друго.
Още първата вечер „нахлузих” удобните сандали и закрачих към бара с винените дружки. Една, втора бутилка студено шардоне, погледи напред-назад, наляво, надясно. И осъзнах колко ми е дотегнало това търсене и как всъщност не ми пречи да съм сама, напротив. Разбира се, по ирония на съдбата, мислейки си как съм си самодостатъчна, се появи Той. Висок, с лек загар, тъмна къса коса и очи, загадъчно разкопчана бяла риза. Дойде до мен, огледа ме и просто каза: „Имаш интересни сандали, удобни предполагам?” Аз отвърнах със самочувствие: „Да, мога да танцувам цяла нощ и да стъпвам по вода дори!”. Точно тези две изречения, които си разменихме, дадоха начало на една интересна, забавна, бурна, но кратка лятна история. Прекарвахме по цял ден заедно – на плаж, вечери, коктейлни часове, разходки и всеки път носеше цветя. Бели, защото знаеше, че белият цвят ми е любим. Топлите цветове и минималистичният стил на тези сандали ми даваха възможност да се отлича от останалите, да добавя повече настроение във вечерта и да Го привлека. Но това беше само за седмица. Накрая останах сама. Само с цветя и широка усмивка. А, да, и обувките на Marella .
Ивелина Кирилова