Нали знаете как всеки човек си има списък с места, които задължително иска да посети през живота си? Твърде вероятно е и самите вие да си водите такъв - ако не веществен, то поне мислен. Родопите винаги са били на челна позиция в моя. Те са едно от ония места, които някак те зареждат, когато си там. Едно от ония места, които те карат да се очароваш от красотата и гения на природата. Едно от ония места, които си струва да преоткриеш. Едно от ония места, където всяка къща, всяка уличка, всяка крачка, всеки изгрев и залез са едно необикновено събитие. Събитие бе и всичко, което посетихме: събитие на радост, удоволствия и гордост.
И така - втори август, 4:30 часа - ставане, бързо кафе, последен разбор на багажа и галоп към гарата. Реално автобусът ни беше чак от 6ч. Всички обаче бяхме наясно, че аз и двете ми приятелки, с които щях да споделя това пътуване, по природа сме скарани с времето (сиреч - правим, струваме и пак винаги закъсняваме), затова и станахме наравно с баничарите и водещите на сутрешен блок, водени от неофициалния ми девиз в живота: "Стани по-рано, за да закъснееш, без да бързаш!". За удивление на околните и гордост за нас, пристигнахме на гарата като по часовник. Натоварихме се на автобуса, заехме местата около прозореца и тръпката започна.
В Пловдив се стоварихме към 8.00ч. На гарата ни чакаха и нашите спътници - две момчета, пловдивчани (ако попитате самите тях - чистокръвни "майни"), чийто голф-четворка щеше по план да е нашият железен гларус, който да ни носи из пътищата родопски. Отидохме първо да закусим нещо малко на крак от гарата, като гледахме да не се бавим много - все пак път ни чака. Път, и то какъв! Големият, дълъг ден щеше да завърши с нещо, което отдавна сме чакали, но засега няма да издавам.
Родопите е планина, която си струва да обходиш само заради панорамните гледки. А това, в комбинация с адреналин и силни усещания, е перфектната рецепта за едно незабравимо пътуване. И така, докато се усетим, вече стояхме пред първата ни дестинация. Или по-скоро - под нея. Кулата "Снежанка". Натоварихме се на асансьора и с леки струйки студена пот по челото пристигнахме горе. 156 метра над земята. 2020 метра над морското равнище. Първата ни работа, естествено, беше да излезем на терасата. Вихрите, които се гонеха там, едва ни не отвяха. "Отвя" ни обаче със сигурност пейзажът, който се откри пред нас в цялата си красота и безбрежност. 360-градусова свобода. Хоризонт, простиращ се докъдето взорът види. Вековните ели, борове и смърчове оттук изглеждаха като от конструктор. Барманът от кулата сподели, че при изключително ясно време човек може да съзре Дунава, а като се завърти - Бяло море!
На никой не му се слизаше, ала вече беше време да продължаваме с маршрута. Колкото повече на юг в планината отивахме, толкова по-"родопски" ставаха и гледките - зелено, зелено, зелено! Да се чуди човек колко точно нюанса на зелено предлагат полята и планината... Усещането, че си вече в нозете на Родопа планина е силно. Неусетно пристигнахме в Смилян. И преди да попитате - да, купихме си от всеизвестния боб, както отдавна ни бяха поръчали баби, лели и съседки, останали в столицата. Веднага щом се сдобихме с торбички, пълни със знаменития фасул, по телефона ги уверихме, че сме изпълнили успешно заданието.
След като укротихме междуроднинските бобени страсти, се отправихме към мястото, заради което наистина бяхме тук - една от най-удивителните пещери в България, с локация само на 15 минути от града - "Ухловица". Направихме бърза проверка - група щеше да влиза към 14:00 ч. А пък входът на пещерата се намирал на 100 метра от паркинга. Казахме си, имаме достатъчно време, няма да бързаме. Слязохме на въпросния паркинг - жива душа няма. Отидохме да попитаме в будката на охраната, чиято информация ни остави като треснати. Наистина входът бил на 100 метра от паркинга, но никъде не пишеше, че това "от" всъщност означавало "над"... 100 метра "НАД" паркинга.
Отправихме поглед към отвесните скали и го видяхме, точно там, където и през ум не ни е минавало, че може да бъде. За наше още по-голямо неуспокоение - групата вече беше горе и се редяха за билети на касата. Казаха ни - до горе пътят нормално темпо бил около 40 минути, близо час. Часът беше 13:48. Колкото и да ни увещаваха, че по това време няма вече смисъл да се тръгва нагоре, ние даже не ги оставихме да се доизкажат и, може би леко надценявайки собствените си възможности, устремено поехме нагоре. 600 стъпала и пет кози пътеки по-късно дори спортистът сред нас започва да се задъхва. Е, не можете да си представите какво са способни да причинят три момичета на две момчета, що се отнася до юркане и даване на зор.
Часовникът удари 13:58 ч., когато вече леко приведени и двойно задъхани стояхме пред пещерата. Взехме си билетчета, удариха ни печатите в туристическите книжки (на 100-те национални туристически обекта, по които всички бяхме запалени) и се присъединихме към групата ни, която се оказа предимно от англичани, затова и цялата ни беседа беше на английски език. Това дори направи обиколката ни една идея по-интригуваща. Още от входа обаче и петимата се спогледахме многозначително. Влизаме вътре и какво да видим... Още стъпала! Любимата ни атракция от Родопите до момента. Примирихме се с участта си, че днес явно само ще се изкачва и ще се слиза и продължихме напред.
Гидът разказа, че това било една от най-старите пещери в България, а името й - Ухловица идва от улулица - нощна граблива птица, срещаща се в тази част от Родопите. Преминавайки през най-голямата зала на пещерата, няколко дълбоки пропасти и изкачване на стръмни стълби се озовахме на горния етаж на пещерата - Залата на пропастите. Краят на туристическата обиколка се ознаменува от седем изключително красиви пещерни езера, като към най-голямото от тях се спускаха каменните струи на леден водопад. Картина!
Погледахме, подивихме се на образуванията и екскурзоводът като някое стадо овчици ни поведе обратно. Както обаче си вървяхме, един от англичаните пред нас реши да си отвори шише с ябълков сок. Казахме си, няма лошо, на човека му се пие. Не си бяхме довършили и мисълта даже, когато право в синусите ни удари миризмата на някое зверско високоградусно джибри! Ябълковият сок се оказа нарочно ферментирал и всички туристи в пещерата, барабар и ние, здраво се опиянихме само от парите на селска ракия, които за секунди се издигнаха и се заклещиха в и без това тесните и влажни коридорчета.
И така, след като всички излязохме от пещерата няколко промила по-усмихнати, последва етапът, наречен "Голямото слизане". Ние обаче, надъхани и прекомерно ентусиазирани, минахме пътя по бързата процедура - екстремно спускане по козите пътеки между стълбите, кой на крака, кой на ръце, кой вече директно се плъзга по четирибуквие. Англичаните, и те не остават по-назад, следват ни във всяка една наша крачка, правейки по две маневри допълнително. Иди, после, доказвай, че градусът в кръвта не дава допълнителни каскадни умения! Само искам тук набързо да вметна, че като цяло пещерата си е трудно достъпна, но може би именно в това е и чарът й, а може би пък и именно това я запазва и от твърде пренаситени тълпи от посетители.
Успешно стъпили отново на паркинга, качихме се на "железния гларус", сиреч - на вече подозрително раздрънкания голф, и потеглихме обратно към Смолян. Стори ни се много красив и подреден град, но уви - минахме оттам само транзит. Спокойни, че се движим добре с времето, отпуснахме се на седалките и след дълго лутане сред прекъсващите радиостанции, накрая закрепихме някак на "1 ROCK" и отправихме своя взор към китното родопско бижу - Широка лъка. Чували бяхме преди, че това е мястото, където да се наслади човек на традиционния родопски дух и атмосфера. А тук той е навсякъде.
Оставихме колата в началото на селото и се спуснахме към вътрешността. Бяхме се запътили към центъра, но вниманието ни привлече едно чудно каменно мостче или май по-скоро беше тайнствената пътечка зад него. Естествено, отклонихме се от асфалтовия път и хванахме по нея. Не след дълго пред нас се откри силуета на внушителен храм, обгърнат от мъглявите залезни лъчи, които слънцето хвърляше и върху цялото селце, сега изглеждащо по-китно и примамливо за разходка от всякога. Влязохме в дворчето на църквата, за да запалим по една свещичка, а жената на касата побърза да ни въведе вътре и да ни разкаже малко за историята на храма - „Успение на Пресвета Богородица”, гордост за широколъшенци и до днес. Оказа се, че църквата е издигната още през 1834 г. с помощта на родолюбивите жители на селото, и то за рекордните 38 дни! Иконостасът в църквата е това, което най-много впечатлява. Предполага се, че негови автори са двамата братя Димитър и Захари Зограф. В непосредствена близост до нея се намира и старото училище, строено година след Божия храм.
Вече увлечени в духа на родопското селце, решихме да се впуснем из калдъръмените улички, криволичещи и заобикалящи неповторимите архитектурни шедьоври, които те карат да нямаш търпение да надникнеш и зад следващото завойче, и в следващата пресечка, и да видиш какво се крие там. Най-хубавото е, че градът е запазил своя облик и не се допуска строителство, различно от стила, характерен за този край. Във всяка една къщурка, във всичките й чардаци, кепенца и черчевета (които днес модерно наричаме "дограма"), личи майсторлъка на някогашните строители. Наред със занаятчийските магазинчета и работилници, наред с родната къща на капитан Петко войвода, която е била и негов щаб преди Освобождението, както и неговото предполагаемо лобно място, интерес у нас предизвика и Националното училище за фолклорни изкуства “Широка лъка”. Тук млади таланти от цялата страна усвояват тънкостите на фолклорната музика. Училището има свои състави, които представят традициите на българския фолклор както у нас, така и по света. Някои от тях лично видяхме и чухме на надсвирването в съседното село Гела на следващия ден, но за това ще разкажа след малко - всичко по реда си.
Макар че селцето беше малко, ние се разхождахме още дълго. Гледките бяха зашеметяващи - слънцето сякаш не искаше да се скрива и настоятелно надникваше иззад съседния хълм, хвърляйки своите жарки кайсиеви оттенъци по каменните покриви на къщурките. След като два пъти се уверихме, че сме обходили всяка уличка, се запътихме доволни обратно към колата. Вече беше почнало да се заздрачава и трябваше да се ориентираме към настаняване някъде. Спряхме в центъра на селото, където толкова кипеше от живот, че ни обзе леко притеснение дали въобще е останало нещо свободно.
Отбихме се в близкото дюкянче, за да питаме къде наоколо можем да нощуваме. Продавачката веднага повика собствениците на магазинчето, които живеели на втория етаж, и ни обясни, че били изключително благи и любезни баба и дядо, които тук израснали, тук се оженили, тук си и остарели заедно и откакто обявили Широка Лъка за архитектурен и фолклорен резерват, отворили това дюкянче, за да се прехранват. Не се бяха минали и пет минути и двамата тутакси слязоха, носейки табличка с кафе и бухтички. Бабата тази сутрин ги била направила и дори ни се извиниха, че нямали с какво още да ни почерпят. Настаниха ни на трикраки столчета около една кокетна масичка, и тя трикрака, около 20 сантиметра висока, и започнаха увлекателно да ни разказват за историята на селцето. Името му идвало от старобългарската дума „лѫка“, буквално преведена тя означава “извивка, кривина или лъкатушене”. Вероятно името е свързано с местоположението на селото. Пътят минава през неговия център и се налага да се направят зигзаговидни завойчета, покрай реката. На места той е толкова тесен, че буквално минава под балконите на къщите, които са съобразени с извивките му и ъглите им са отсечени така, че да може да минават без проблем и по-големи автомобили.
След като приятно си поговорихме, тръгвайки от темата за туристическия сезон в селото и стигайки до разкази от младините на бабата и дядото, най-сетне получихме възможността да зададем и въпроса, заради който преди повече от час бяхме влезли в дюкяна. Предложиха ни да отседнем отсреща, точно през улицата - семеен хотел "Калина". Спогледахме се, засмяхме се, рекохме си - цял хотел кръстен на мен, явно е на късмет, там ще се нощува! Влезнахме в хотела, а там тутакси ни посрещнаха любезно самите собственици и ни настаниха в последния останал свободен апартамент - с вместимост точно за пет човека. Наистина късмет! Вътре обстановката - кокетна и уютна като самото селце - старовремски дървени легла, дебели пухени килими, родопски одеяла и губери, даже радио и телевизор "Рубин". Наобиколихме античния телевизор и, оглеждайки го като някой музеен експонат, установихме, че всъщност е в изправност. Тъкмо бяхме започнали да проучваме какви канали хваща, когато стомахът на някой от нас усилено започна да разпръсква революционни сигнали, което ни напомни, че заради натоварената програма днес последно бяхме яли на закуска.
Така пред нас вече стоеше въпросът: Къде? Къде да вечеряме? Вечерта се бе спуснала и с доста питане в тъмното намерихме едно бистро, наречено „Войводата”. Прекрасно време, малка градина, пеещо шадраванче, любезни домакини и едно младо момче на бара - това ни посрещна. В бистрото беше изключително спокойно, тъй като клиенти тази вечер бяхме само ние. И изведнъж, очакванията ни вечерта да си остане такава до края бяха разбити на парченца. Пред бистрото паркира един туристически автобус, от онези дългите и двуетажните, и пред входа цъфнаха 40 прегладнели гърла, които бързо запълниха празните маси и се нахвърлиха върху менюто като невидели. Поръчките почнаха да затрупват бармана като някое свлачище, пръкнало се от нищото на някоя родна магистрала. С течение на часовете се оказа, че малкият екип на бистрото отдавна не е посрещал повече от 1-2 души и в кухнята направо се изправиха на нокти. Горките собственици - повикаха на помощ една млада жена и едно момиче за сервитьорка, барманът се превъплъти в майстор барбекю и долу-горе нещата потръгнаха. От менюто не остана нещо непоръчано и нашата храна също се забави, но пък чакането си струваше - личеше си, че всичко беше от домашно по-домашно! Успяхме да опитаме от всички традиционно родопски специалитети, които си бяхме набелязали и които изглеждаха още по-апетитно в автентичните глинени съдове, в които ни бяха поднесени - пататник, родопски клин, качамак, телешко с трахана. Опразнихме чиниите и с доволни усмивки се качихме в апартамента да поспим - все пак утре пак ни очакваше път и трябваше да бъдем бодри на сутринта.
Всички заспаха един по един, часовете се нижеха, мен - сън не ме хваща. Явно емоцията от пътуването още ме държеше. Реших да си пусна музика за приспиване - сложих слушалките и отворих "Ютюб", а там, най-отгоре в секция "Препоръчани" се бяха наредили само български народни песни - за първи път виждах такава картинка в профила ми, но нещо ме подтикна да си ги пусна. Последвалото космическо преживяване никога няма да го забравя. Ще кажа само три думи - "Мистерията на българските гласове". Наистина е една необяснима мистерия как гласовете на тези жени звънтят толкова хармонично заедно, обладавайки с магията си всеки техен слушател. Е, да си призная, бързо се предадох и безпощадно обладаха и мен. Дали заради магнетичната музика, или защото бях сгушена под три слоя родопски одеяла, не знам, но изобщо не усетих как съм се унесла и съм заспала.
Когато се събудих, всички други още спяха, някои даже си личеше, че нещо сънуват. Не исках да ги будя, а пък оставаше и доста време, докато звънне алармата за ставане, затова си направих кафе и се облегнах на перваза на прозореца, омаяна от ефирната руменина, обгърнала планинския хоризонт и накацалите по рида схлупени къщурки на селцето. Поразяваща гледка. Имах чувството, че времето е спряло. Само кукуригането на местните петли огласяше района, отекваше в гората и пак се връщаше в селото. Дълго съзерцавах и се любувах на акварелните небесни багри, които зазоряващото слънце като някой неопитен гений бе решило да размие в утринната мараня. По някое време сутрешната идилия беше прекъсната гръмовно от иначе тихата и приятна мелодия на алармата, другите също се разбудиха, оправихме се и тръгнахме надолу за закуска.
Домакините ни чули още по стълбите и когато слязохме, те вече ни чакаха с горещи мекици, от онези по бабина рецепта, и сладко от диви ягоди, собствено производство. И тъкмо когато вече си мислехме, че няма как да стане по-хубаво, ни сервираха и чай. И то не какъв да е чай, а мурсалски - жената вчера го брала от горските поляни. Понякога си мисля, че хората отразяват в характерите си природата и средата, която ги заобикаля. Затова приемаме съвсем адекватно широката и добросърдечна душа на родопчаните на фона на тези неземни чудеса, които виждаме.
Благодарихме на домакините от сърце и се отдадохме на процеса по зареждане на резервоарите, който особено се услади на всички ни. Това забеляза и един дебел котарак, който тутакси забрави заниманието си да се протяга мързеливо на дървената каручка, и подкупно започна да се умилква в краката ни.
Време за губене обаче нямаше, затова веднага след закуска се приготвихме за тръгване. Но едно ще ви кажа за Широка лъка: ако някога сте се чудили дали да дойдете насам, не го правете повече, а грабвайте цялото семейство и тръгвайте. Широка лъка е истински букет от българска история, традиции и архитектура, който наистина ще ви докосне по особен начин, ако наистина обичате България, такава каквато е била някога.
Беше незабравимо преживяване, да вървим по калдъръмените улички на селото, там където са стъпвали много исторически личности, не пожалили живота си за родината. И сякаш за да ни накара да се върнем пак, Широка лъка ни изпроводи с чудно време – проливен дъжд под ярките родопски слънчеви лъчи. Бързо се натоварихме на колата и запалихме гумите към събитието, около което по план бяхме нагодили и датите на самото родопско пътешествие - надсвирването в Гела.
Чували ли сте гайда, чийто звуци бълбукат като буйна река? Ние поне не бяхме. Поне не и до този момент.
Всяко лято през първите събота и неделя от месец август на Илинденските поляни над параклиса "Св. Илия" гайдари от различни краища и школи мерят сили пред хиляди гости. Оставихме колата на паркинга и по музиката се ориентирахме накъде да вървим. Изключително бях очарована от факта, че освен няколкото сергии за сувенири, имаше само химически тоалетни и... нищо друго. Редовните кебапчета, скара–бира, питиета, видими по такива места, само биха развалили и въздуха, и усещането за историческа памет.
Тълпи от хора обаче не липсваха. Още нямаше и обяд, а в това малко родопско селце се беше изсипал няколкохиляден дъжд от посетители. Когато наближи часът на откриването, се събраха над 50 гайдари, певици и певци - всичките нагиздени. За поредна година в надсвирването се включиха и много ученици от училището по народна музика в Широка лъка, най-малкият пък още не беше тръгнал на школо. Сякаш космическа музика оглася безбрежния простор. Родопският фолклор от край време омагьосва и немалко чужденци. Виждали сме и шотландци да сменят родни инструменти с родопската каба гайда. Потопихме очи в дълбоките багри на козяци, халища и губери. Заситихме обонянието си с мирис на планински цветя, както и на многобройните чевермета, които се въртяха по поляните. Съпровождащата музика беше букет от родопски песнопения, които те карат да се разплачеш. В Гела просто усетихме защо не увяхват родните традиции.
Изживяното на тези поляни щяхме да помним дълго, по този въпрос две мнения нямаше. Твърде особена енергия витаеше из въздуха там. Накъдето и да се обърнехме, погледът ни се губеше в мъглявината на неясния тази сутрин хоризонт. Меките облачета, насядали по околните планински била, меняха причудливите си форми и любопитно наблюдаваха земните събития. Лазурните лъчи усилено се опитваха да пробият тази пухено-копринена преграда, изпречила си на пътя им, ала съумяваха да го направят единствено над Гела и обкръжаващите селото поляни. Сякаш небесният купол се бе отворил над местността и я закриляше.
Всичко наоколо изглеждаше като някое платно, върху което майсторски неопитно природата бе разляла своята безкрайна палитра от нюанси и оттенъци. Зашеметени от този необикновен пейзаж, дори не се усетихме кога и ние сме задянали хорото. Учудих се, че и момчетата ни всъщност се справяха доста прилично, макар че по лицата им беше изписана неимоверна концентрация и капка притеснение, която изобщо не им се удаваше да прикрият. Две прави хорá и една "Бяла роза" по-късно дори започваха да изпитват задоволство, че стъпките вече им идват отвътре и това заслужава дълбок респект от страна на девойките около тях, сиреч - ние тричките. И тъкмо когато вече самочувствието им почна да прелива чашата и решихме, че ще им натрием носа, както ние си знаем, гайдарите сякаш ни разбраха и свършиха тая работа преди нас.
Музиката рязко се смени, темпото се забърза, но това нас не ни стресна - познахме, че това е "Копче" хоро - традиционно за родопската фолклорна област. Изведнъж цялото самочувствие на момчетата не само бързичко се приземи, където си му е мястото, но и беше здравата потъпкано от чевръстите нозе на хороиграчите в този съдбовен за тяхното его момент. Само няколко грешни стъпки бяха достатъчни и краката им, оплетени повече и от великденски козунак, заеха позиция, толкова невъзможна за човешката анатомия, че и двамата завчас изхвърчаха от хорото и то с такава засилка, че успяха да се спрат едва след 3-4 задни кълбета, цял репертоар акробатични номера и двуметрова диря, оставена в тревата от злополучната маневра. Бас ловя, че ако режисьор на някой екшън филм беше станал свидетел на тази сценка, работата като главни каскадьори в някоя нова продукция щеше да им е в кърпа вързана. За жалост (или пък не), късметът напълно беше напуснал момчетата ни, които обаче мъжки приеха претърпяното поражение, поотупаха се, съвзеха се и до края на хорото ни гледаха, радваха ни се и дори ни аплодираха и викаха за нас. Е, най-сетне уроците по народни танци, които цяло лято бяхме посещавали, се отплатиха заслужено.
Впрочем, напливът от желаещи за такива курсове в последно време стана необичайно голям. Малко обаче са тези, чието сърце наистина е отдадено на танците и фолклора. Мотивите на останалите обикновено не се простират по-далеч от смъкване на някое и друго кило, стопяване на паласки, изгаряне на целулит или пък, боли ме да го кажа - показна демонстрация на "родолюбие". Тема, достатъчно наболяла и обсъждана, която целенасочено няма да разнищвам сега. Факт е обаче, че тропкането на хорца под път и над път в последните години се е превърнало в общонародно занимание, а междувременно подготовката за предстоящите събори по родните места на "кореняк" софиянците от дълбоката провинция кипи по-трескаво и от тази на Априлското въстание. С малката разлика, разбира се, че вместо черешови топчета ще гърмят тапи от шампанско, а вместо кърви предимно ще се пролива ракия, като всеки един "четник" от събора се е врекъл на всяка цена да продължи пиянското дело на вече "падналите" си братя по дамаджанно оръжие. А почнат ли да се вият хорáта, всеки ще има непоправимата възможност да демонстрира пред вече отдавна заляните си съседи неповторимите си умения да стъпват и подскокват насам-натам в синхрон само със себе си. Все пак тия умения са ги придобили с пот на чело, на уроците по танци нейде там в столицата, след които всяка вечер, с подкрепата на цяла дружина народни курсисти, са се връщали на Дунавско хоро от съседната на танцовата зала кръчма.
Такива пиянски изпълнения не липсваха и на надсвирването в Гела, но пък честно да ви кажа - не бях виждала по-добри хороводци... макар и някои да бяха вече 50% на 50% - 50% мъртви, 50% пияни.
Изключително добро впечатление ми направи обаче също, че мнозинство бяха младежите и децата, които майсторски знаеха стъпките дори на сложните български хорá и с нетърпение бързаха да се включат веднага щом се залюляваше ново. И ние като тях с часове не искахме да се пуснем от виещите се по поляните кръшни хор, ала весело прекараното време винаги отлита бързо и вече трябваше да поемаме напред по маршрута. На толкова неща се бяхме нагледали досега, че въобще не можехме и да предположим, че най-хубавото тепърва предстои.
Запътихме се обратно към мястото, където бяхме паркирали, а там ни очакваше голфчето, готово да ни отнесе при следващата ни дестинация. Колкото повече напредвахме, толкова по-тесен ставаше пътя и толкова по-отвесно се извисяваха над нас скалите, плътно накацали и от двете му страни. Преди това само бяхме чели за Буйновското ждрело и бяхме гледали снимки. Е, няма да ви лъжа - снимките са само бледо подобие на света тук. Страхопочитанието, което те изпълва, говори достатъчно. Ждрелото е най-дългото в цяла България и се намира в онази част на Родопите, където природата сякаш е доказвала на някого на какво е способна. На места отвесните скали са толкова високи, че почти се докосват в горната си част. Мястото, където са най-близо, е наречено "Вълчи скок" и според местна легенда зимата оттам вълците прескачат ждрелото. Само тук се среща и невероятният родопски силивряк – проучвания показват, че след като е хербаризиран в продължение на повече от 30 месеца, а след това полят с вода, той „възкръсва“ и продължава нормалния си растеж. Макар внимателно да се оглеждахме през целия път обаче, ние нямахме късмета да зърнем необикновеното цвете.
Въздухът тук обаче ухае на букет ароматни билки, който успя замая всички ни. А това си беше повод за притеснение - все пак един от нас шофираше, а шосето на места ставаше дори еднолентово. Движехме плавно и с умерен ход, само местните имаха смелостта да изпреварват. За наше развлечение и небивало изумление ни настигна колона от сватбарски коли, пременени, с множество балони, забързани, шумни и бибиткащи. Пътуваха от едното село към другото, за да вземат младоженката. Ние им помахахме през смъкнатите до долу прозорци и продължихме напред.
Не след дълго вече стояхме пред нея - Ягодинската пещера. Нашата цел, обаче не бе пещерата, тъй като неведнъж сме я посещавали. Дойдохме тук заради панорамна площадка "Орлово око", чийто изходен пункт е именно паркингът пред Ягодинската пещера. До площадката може да се стигне по два начина - двучасов преход по черни пътища и стръмни планински пътеки, по които човек се надпреварва с диви кози, или с открити офроуд джипове, притежание на местните жители, които на драго сърце биха ви закарали до горе, подарявайки ви едно екстремно преживяване. Обикновено стоят паркирани близо до входа на пещерата, но се притеснявайте, ако не успеете да се ориентирате - те сами ще побързат да ви предложат услугите си.
Ние избрахме именно този начин - не защото не обичаме да ходим пеш, а заради адреналина, който искахме да изпитаме с високопроходимия автомобил. Разходката до горе и обратно струва 60 лв за целия джип. В нашия случай бяхме 5-ма души и се паднаха по 12 лв на човек. Абсолютно оправдана цена. А шофьорите определено ще се погрижат и да не липсват майтапи и поводи за усмивки. Още не си бяхме избрали на кой от всички паркирани автомобили да се спрем, когато един от шофьорите, настанил се в “най-възрастния” джип - руски, "Уазка", ни видя и се провикна:
- Който има камъни в бъбреците, да не се притеснява! Ей сега ще му ги разбием! Заповядайте, направо се качвайте!
Засмени до уши, натоварихме се на джипа и потеглихме. Пътят минава през село Ягодина. Китно малко селце, сгушено в сърцето на планината. Спретнати къщи с подредени дворове и цветни лехи. Нашият гостоприемен шофьор ни разказваше за селото, за хората му, за живота там, както и за панорамната площадка Орлово око. Първоначално след като преминахме през Ягодина, пътят бе добър. Да, нямаше асфалт, но не бе чак като лунен пейзаж. Изкачвайки се все по-нагоре, имаше доста стръмни участъци, на които джипът почти заставаше вертикално на две гуми. За вълнуващото ни преживяване допринасяше и майсторското шофиране на нашия водач. Всички много се забавлявахме. А гледките, които със всяка изминала минута се разкриваха пред нас, бяха наистина защеметяващи. Нашият водач бе решил да създаде спомени, които трудно щяха да избледнеят.
Последни метри и връх Свети Илия е достигнат. Кратка беседа за върха и околността от нашия шофьор. Ние - притаили дъх, без думи. Наоколо панорамата е 360-градусова. Срещу нас се виеха снагите на Родопите, Пирин и Рила. Водачът ни показа връх Дурдага, което в буквален превод означава “Спри и се огледай”. Определено има за какво да спреш и да се огледаш. Именно там расте истинският мурсалски чай, който доста се различава от купешкия. Виждаха се прочутите Чаирски езера, както и част от гръцките Родопи, селата Борино, Чала, Ягодина.
Целият проект е струвал 21 000 лв., като парите са събрани изцяло от входните билетчета за Ягодинска пещера. Единствената препоръка на туристическото дружество е да не се изкачвате при лошо време, тъй като често падат мълнии. Това е и причината върхът да носи името на Свети Илия, повелителят на гръмотевиците.
За да се доредим и да стъпим и ние върху площадката, се редихме на опашка около десетина минути. Все пак денят беше съботен, хората са се вдигнали на екскурзии и разходки. Докато бяхме на опашката, разбира се, всеки се прави на много смел, но дойде ли неговият ред да стъпи на платформа 600м. над земята, си проличава веднага кой обича силните усещания и кой има страх от височини!
Водачът на джипа ни увери допълнително, че платформата е проектирана така, че да издържа на тегло до 3 тона, и преди да бъде отворена за туристи, са я изпробвали здравината й с товар, тежащ колкото слон. Това определено успокои другите хора от опашката, но нашата група обича адреналина по природа и безстрашно пристъпихме напред.
И ето че сме върху самата панорамна площадка. Няма смисъл да правя дори опит да опиша усещането. Височината във вертикала от шосето на Буйновското ждрело до панорамната площадка е около 600 метра, което се равнява почти два пъти височината на Айфеловата кула. Пак ви казвам думите ми са оскъдни за това, което виждаш и усещаш там горе. Стъпил си буквално върху метална пластина, висяща над пропастта. А отправиш ли поглед надолу... трудно е да не ти се преобърне стомаха. Преминаващите през ждрелото иначе гигантски камиони и тирове изглеждат в пъти по-малки дори от пионки за "Не се сърди човече" - същински мравки, следващи плътно очертанията на лъкатушещата долу Буйновска река, сега прилична на някоя змия, която изкусно вие снагата си под отвесните скали. Вятърът определено е силен, но свободата която изпитваш толкова нависоко е безгранична. С часове може да останеш там горе със зареян поглед в далечината.
След като постояхме, направихме много снимки, надишахме се с кристалния планински въздух и си обещахме да се върнем тук отново, натоварихме се обратно на джипката и със завидна скорост се спуснахме по обратния път. Слизането бе доста по-вълнуващо. Шофьорът ни остави пред входа на Ягодинската пещера и след взаимни благодарности за приятно прекараното време се разделихме и той пое следващата група туристи, видимо развълнувани от още непознатото за тях неповторимо преживяване, което ги очакваше горе.
Ние обаче нямахме време за размотаване - трябваше да хванем последната група, която щеше да влезе в гърлото на дявола, намиращо се съвсем близо до сегашната ни локация. Мисля, че вече се досетихте за коя пещера точно става въпрос. Точно така, ще си позволя дори да кажа - нейно величество сред пещерите в България - Дяволското гърло. Извадихме късмет - паркирахме, а групата тъкмо се подготвяше да влиза. Бързо обаче искам да вметна една препоръка - ако имате желание и сте изпуснали поредната група, влязла в пещерата, което се случва на всеки кръгъл час, бихте могли да изпитате адреналина на Алпийския тролей. Той представлява въже с макара и масивен алпинистки колан. Спускате се отвисоко надолу към края на тролея за около минута, движейки се наистина скорострелно. Видяхме табелата, че едно спускане струва 2 лева. Ние не успяхме да го опитаме, но пък ето още един повод да се върнем по тези места.
На бърза крачка се запътихме към касата, където си взехме билети, тупнахме печатите в туристическите книжки, залепихме марките и беж към входа на пещерата. Там ни очакваше екскурзоводът, който щеше да ни разведе из величествените подземни дебри. Още в самото начало на разходката той разказва за историята на пещерата, дава напътствия за безопасност, а най-хубавото е, че може да се снима със светкавица. В много от пещерите това е забранено.
Разказът на гида започва с това, че пещерата е пропастна - резултат от потъването на земните пластове вследствие на кухините, които образува реката, преминаваща през самото Дяволско гърло. Естественият вход на пещерата всъщност е нейния изход, през който щяхме да преминем в самия край на разходката ни в подземното царство. Екскурзоводът набързо ни запозна и с най-популярната легенда за пещерата, която най-вероятно знаете, но за тези, които не - ще я разкажа малко по-нататък в историята си.
Входът на пещерата е изкуствен и представлява 150м. изкуствено прокопан тунел, след който влизохме във Бучащата зала, наречена така заради грохота, с който водата на реката пада от 42 м. височина. Това го прави и най-високият подземен водопад на Балканите. Усещането обаче определено е малко странно - в пещерите, в които досега съм била, обикновено е тясно, влажно, тъмно и дори клаустрофобично на моменти, а пък "Дяволското гърло", за наше удивление, излиза пълен антипод на всичко това. Не съм вярвала, че някога ще го кажа, но ето нá - за първи път в пещера усетих какво е истински простор и свобода! Цялата пещера има форма, прилична на неправилен купол, който придава на акустиката на помещението особено звучене, което обаче реагира само на ниски гласови честоти - по цялото протежение на кухината се разнася звук подобен на гръм. Като прибавим и демоничния грохот на падащата от десетки метри вода, човек започва да изпитва толкова смесени чувства, че е трудно е да се опишат.
Освен дяволски красива обаче пещерата "Дяволското гърло" се оказа и едно от най-значимите прилепни убежища в България. По думи на екскурзовода тук било най-голямата колония дългокрили прилепи на целите Балкани. Повярвах на думите му и от първия път, но пещерата сякаш беше решила да ме убеди лично в този факт. Както си вървяхме, изведнъж нещо с немалка скорост се заби право в главата ми. В първия момент помислих, че някой от приятелите ми си прави шега, но по лицата им беше изписано всичко друго, но не и смях. Тогава въпросното нещо започна да се маха с криле, опитвайки се усилено да се освободи от капана на заплетената ми къдрава коса, и добре, че беше едно от момчетата да го хване и да хвърли прилепчето обратно във въздуха! Е, събрахме погледите на цялата група, включително и този на изпълнения с възмущение екскурзовод - оказа се, че прилепите от този вид били защитени и ако нещо лошо му се беше случило, ни очаквала солена глоба.
След тази кратка екшън афера, свободно снимане и разглеждане обаче предстоеше и най-голямото предизвикателство на Дяволското гърло – 301 стъпала, по които трябваше да се изкачим, за да видим подземния водопад по-отблизо, а също така и да излезем от пещерата. За тези, за които стъпалата са трудоемко начинание могат да минат и по "Алеята на пенсионера", тоест - наобратно дотам, откъдето и влязохме.
Самите ние трябваше да бъдем много внимателни, тъй като парапетите са леко хлъзгави, човек трябва да се държи здраво и да си гледа в краката. Нагоре по стълбището са изградени няколко панорамни площадки, от които се виждат водите на реката, както и тези на водопада – на най-високият подземен водопад на Балканите, намиращ се в Родопите, в пещерата Дяволското гърло. По пътя се натъкнахме и на малко изворче, в което туристите, подобно на Фонтана Ди Треви в Рим, хвърлят монети и си намислят желания. Над него ясно личи и образът на Богородица, издялан в скалите.
Предполага се, че именно това е пещерата и от легендата за Орфей и Евридика, според която след горещите молби на Орфей, богът на подземното царство Хадес склонил да освободи неговата любима, но с уговорката Орфей да не се обръща назад, докато не излязат от пещерата. Орфей обаче се обърнал и любимата му Евридика изведнъж изчезнала и така завинаги останала в подземното царство. От сълзите на Орфей пък бликнала и реката, която сега минава оттук.
Това, разбира се, е само легенда, но пък едно беше сигурно - историите за "Дяволското гърло" са коя от коя по-интересни и предизвикващи почуда и въпроси. На една от площадките за наблюдение встрани от стъпалата гидът ни се спря да ни разкаже още за пещерата, а и междувременно да си отдъхне от изкачването. Доволни, че и ние ще си починем, наострихме уши и започнахме да слушаме беседата му с интерес:
- И така, може би някои от вас са чували вече това, но най-голямата загадка в тази пещера се оказва подземната река, непроследена и до днес... 1968 г. остава в историята, когато придощлата река помита по пътя си над 350 кубика дървен материал, които, увлечени от бурните води, потъват в пещерата, от които нито треска не излиза на изхода, който се намира на няколкостотин метра от входа й. Опит с оцветители на водата пък показват, че са необходими близо два часа, за да може водата да измине пътя от входа на пещерата до изхода на реката от нея. След изчисления учените установили, че за това време със скоростта, с която се движи водата, оцветената такава е изминала 40 км. из дебрите на Дяволското гърло! Представете си през какви ли не подземни галерии трябва да се върти тая вода дълбоко в дебрите на земята под нас! Всъщност, правен е само един опит да бъде разгадана тайната на страховития сифон, който поглъща всичко. През 1970-та година двама млади варненски леководолази се гмуркат - Сияна Люцканова и Евстати Йовчев, за да проучат сифона и неговата мистерия, но за жалост намират смъртта си и телата им остават завинаги в подземното царство на Дяволското гърло...
След кратката почивка и новите факти, които научихме, продължихме целеустремено нагоре. Който ви казва, че тези стъпала се изкачвали лесно, явно ви послъгва. Атлетът в групата ни се задъха за втори път, и то в рамките само на два дни! Толкова бяхме съсредоточени в крачките, че всъщност не усетихме колко високо сме се изкачили. Вече едва съзирахме в далечината началото на стълбата. А гледката около нас - спираща дъха. Над нас светлината на отделни лъчи навлизаше в пещерата като от някоя небесна порта и се губеше в мъгливата бездна, от която се чуваше единствено демонският тътен на бучащата вода.
Наистина не усетихме как стигнахме горе и напуснахме пещерата през естествения й вход. Там, вън, отново имахме възможността да се насладим на реката, която влиза в пещерата, и на водните пари, издигащи се от нейното наистина внушително по своите размери "гърло". Нагледахме се, наснимахме се още и тръгнахме по шосето надолу към паркинга. Тези наши намерения обаче бързо и скоропостижно бяха осуетени от купчината търговци, които ни наобиколиха и почнаха да ни канят да опитаме от тяхното производство – пчелен мед, различни сладка и конфитюри и, разбира се, няма как да минем без тях - магнитчета и планински кристали. Направихме няколко непланирани покупки, но пък все си мисля, че свеж мурсалски чай, буркан ментов мед и сладко от диви ягоди ще ни се усладят. А и тук, в този район, поне можеш да си сигурен, че са истински и чисти от всякакви примеси, консерванти, оцветители и прочие - все неща, с които пакетираните продукти по супермаркетите са бъкани.
Така, всеки с по нещо в ръка, тръгнахме надолу по шосето и след около пет минути стигнахме паркинга. Отново запълнихме седалките на "железния гларус" и потеглихме - този път обаче нямаше следваща дестинация... Момчетата щяха да ни оставят на гарата в Пловдив, а оттам ние си ловим влака и обратно към София.
И така. Затегнати колани? Да! Радио? Включено! Усмивки? На лице са! След тази бърза, но необходима кратка проверка потеглихме. На връщане минахме през много селца, градчета и местности, коя от коя по-тучна и привлекателна, а-ха да спрем да я разгледаме, но успяхме да се удържим - все пак трябва да си оставим вратички и за следващи пътувания.
А тук определено не бяхме за последно. Защото тук, величествената и необятна Родопа планина, е едно от ония места, които винаги ще те теглят към себе си, където и да си ти. Едно от ония места, които открадват сърцето ти.
Едно от ония места, където винаги се връщаш.
 Великден имаше и беше специален |
Материалът е изготвен от Калина Александрова, ученичка в ЧНГ „Ерих Кестнер“, гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин