„Най-любимо“ ми е, когато за малко не закъснях да хвана автобуса в 00:00 часа от софийската автогара в посока Обзор. Първоначално си мислех, че да пътуваш нощем е доста скучно, пък и няма какво толкова да се гледа през прозореца, за да си запълваш времето, но установих, че всъщност за човек като мен, който се слави с прозвището „нощта птица“, това е най-ползотворното време на денонощието.
Нямах търпение да стигна до Обзор. Отивах там за трета поредна година със семейството ми. Емоциите ме бяха засипали, както море засипва със своята солена вода брега и засипва, и засипва, и засипва… и аз съм под щипещата морска вода. В този случай, аз съм брега, който отчаяно чака да настъпи отлива, за да може морето да се отдръпне навътре в дълбините на съзнанието ми и да мога да се отдам на презареждане и нови преживявания….
Шест часа по-късно и една вкусна баничка със сирене за закуска, най-накрая… пристигнах!
Обзор нито изглежда, нито звучи толкова яко или крещящо, както биха постигнали само със споменаването си Слънчев бряг или Несебър. За мен той беше мое собствено местенце на българското черноморие. Все още, ясно си спомням, когато пристигнах там за първи път. Чувствах се странно, защото никога досега не бях идвала и чувството за нещо ново и неизвестно не ми се нравеше особено. Още щом се разходих по празните улици на все още спящото градче, ми направиха впечатление спокойната атмосфера и меките светлини, които нежно го озаряваха. Това, което напълно ме спечели, беше малко по-встрани от туристическата зона и общинските плажове. При едни доста масивни скали, зад които се криеше напълно неохраняем плаж, а ширналото се морето, такова каквото наистина си е по природа, бе необуздано, свободно, ритмично, изяждащо и последните остатъци от скритите под пясъка скали или нежно покриваше малките пътеки от миди и рапани в своите сини прегръдки.
Обзор ми се отразяваше доста добре. Имах възможността да се запозная с хора, които дори не очаквах, че ще ми направят такова впечатление. Например, продавачите на палачинки и дюнери по крайбрежната алея. Историята на човека зад скарата ме заинтригува по някакъв особен начин като как всъщност работил в Пловдив, а през лятото е в Обзор и му е изключително трудно да свързва двата края. Почувствах се безсилна, че не мога да му помогна по някакъв начин, но това което никога няма да забравя е факта с каква широка усмивка изпълняваше всичките поръчки и никога не показваше колко му е трудно. Този човек се превърна в нещо като вдъхновение за мен.
Когато планирахме почивката със семейството ми, не очаквахме, че ще се натъкнем и на фестивал. В крайбрежния парк беше построен малък амфитеатър, който никога не го бях виждала толкова препълнен с хора, колкото за международния фестивал за хореографическо изкуство „Рози на Обзор“. Честно казано, никога досега не съм чувала нищо за подобни събития в Обзор, но любопитството ми надделя и бързо се промуших между хората, влизащи навътре.
Беше интересно да видя и чуя хора от толкова разнообразни националности, събрани на едно място, различни от „обичайните заподозрени“ - българи и руснаци. Най-малкото, което очаквах, бе танците да са толкова, толкова… добри! Традиционни танци от различни държави, обединени заедно със съвременна хореография, бяха напълно хипнотизиращи, а най-малката участничка (десетгодишно момиче от Русия) наистина знаеше как да представи страната си по най-добрия начин. Докато наблюдавах постоянната смяна на цветове, танци и грация ми се прииска и аз да се кача на сцената и да покажа на събралите се и малко български народни танци, но българските представители надминаха очакванията ми.
 Българите - границата между славното минало и съвременния патриотизъм |
След края на събитието ми хрумна странната идея да отида зад кулисите и да си поговоря с участниците. Исках да разбера повече за самите тях, защо са избрали да участват на фестивал толкова далеч от родината им и като цяло какво означава за тях да представят страните си дори на такава малка сцена като тази в Обзор.
Общуването с руснаците, беларусците и казахстанците удари на камък. Тъй като знанията ми по руски не бяха да отлично ниво тогава, те не пожелаха да ми обърнат кой знае какво внимание. От друга страна, срещнах огромна подкрепа и ентусиазъм от страна на българите, които макар и малко изморени, ми разказаха за преживяването им на сцената и за цялостната им подготовка около фестивала.
Разговарях с две от момичетата, чиито танцови състави, бяха избрали да заложат на традиционните български народни танци. Те двете наистина ме изпълниха с доста позитивна емоция и ми показаха, че ние носим българското със себе си, където и да отидем.
Дмитрий Лихачов е казал: „Единствената болест, от която трябва да страда човек, е тази от любов по изкуството“. Тези думи съпътстваха и моето незабравимо пътуване до най-съкровеното ми място на българското черноморие - Обзор.
Материалът е изготвен от Дара Сапунджиева, ученичка в Американски колеж в София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин