Познавате ли хора, които не успяват да организират времето си както трябва и закъсняват винаги? За съжаление, аз съм една от тях. Когато имам уговорка с някого, винаги се налага другият да ме чака. Това принуждава хората да стоят пред вратата ми поне 10 минути, потънали в размисли като: „Кога ли най-после ще дойде??”. Онзи ден обаче не стана така. Изненадващо бях готова първа и този път аз трябваше да почакам. Този обрат ме навяваше на мисълта, че ще се случи нещо хубаво.
Пролетта беше настъпила вече, а денят бе чудесен. Беше късен следобед и докато чаках, излязох на двора, за да се порадвам на цъфналите вече цветя. В градината имаше предимно зюмбюли – розови, бели, лилави. Колкото красиви, толкова и прекрасно ухаещи. Забелязах и малка червена иглика. Тъкмо пристъпих напред, за да я видя по-отблизо, но ето, че той дойде. В същия момент, в който той спря колата, получих съобщение: „Пред вас съм.”. Бързо направих снимка на котарака ми, легнал по средата на двора, и се качих в колата.
Сложихме коланите. Ключът бе завъртян и се чу шумът на двигателя. Включихме музиката и тръгнахме. Беше ми зададен въпросът: „Къде отиваме?”. Е, аз не знаех, но все пак му казах да кара направо. И двамата бяхме в добро настроение. Вероятно се дължеше на хубавото време или на това, че бяхме заедно. А може би и на двете. И на двамата обаче ни се ходеше някъде. Искахме да погледнем нещата от по-висок ъгъл.
В този момент той ме попита: „Искаш ли да те заведа на едно място?”. Разбира се, но все пак реших да попитам къде – може вече да съм била там. Отговорът беше: „Ще видиш сама” и ме остави да наблюдавам накъде ме отвежда.
Отидохме на другия край на града, а оттам хванахме по пътя за местността Рудешки дол. Да, ходила съм там преди. Тъй като вече бяхме извън града, нямаше как да не се загледам в природата. Бяхме заобиколени от зелени поляни със свежа пролетна трева. По протежение на пътя имаше и дървета. Не бяха много, но бяха с прекрасни бели и розови корони. Пролетта ги бе разкрасила. „Красиво място е избрал, а и чисто.” (какво искаш да кажеш с това чисто?)си помислих аз, а междувременно той зави. Оказа се, че не отиваме там, където предполагах, а на друго, непознато за мен място.
След завоя не пътувахме много - около 3 минути. Как не знаех за това място досега? Спряхме. Дърветата тук бяха повече, но и по-срамежливи. Все още не бяха разлистили своите корони, а и кому е нужно? Тяхната задача беше друга – определяха началото на гората. Слязохме от колата. Все още беше светло. Успях да разгледам наоколо и беше красиво. Пред нас се намираше панорамната гледка към града, зад нас гората, отляво пътят, а отдясно имаше къща с отворени порти. Важно е да се отбележи, тъй като точно през тях дотича кученце, не по-голямо от котарака ми, което започна усърдно да ни лае. Разбрахме го - то искаше да предпази дома и стопаните си. В знак на уважение към загриженото куче се отместихме назад, а то самодоволно се върна към къщата си, давайки ни шанс да останем.
„Тук е много красиво, особено когато се стъмни”, каза ми той. „Да, определено е прекрасно, но ще чакаме да се стъмни ли?”, попитах аз. Нямах намерения да останем и след залез. В този момент не мислех повече за това колко време ще останем. Гледах небето. Гледката беше неповторима. Небето изглеждаше като планина, а облаците бяха нейните скали, разкъсани от огненочервена река. Ярките й пламъците се прокрадваха между облаците с огромно желание да продължат напред, където да запалят и нечия друга душа.
За моя изненада вече се бе стъмнило. Не очаквах да останем толкова. Но и не съжалявах, ни най-малко. След като огнената река продължи по течението, пред нас се разкри нощната картина не само на града, но и на цялата област. Тя блестеше. Ясно се виждаше всяко едно селце. Всички те, заедно с града, бяха като жълти светещи острови сред черното и мрачно море от тъмнина. Но тъмнината също беше красива и създаваше в нас някак странно спокойствие.
Започнахме да гадаем кое село се крие зад всяка купчинка светлини. Загледах се в едно малко, поне така изглеждаше в очите ми, селце далеч в планината. Зачудих се кое ли е то. Дали и там има двама, които незабелязано гледат към нас, както ние към тях? Не се знае, но ако е имало - със сигурност им е било уютно. Погледнахме и към небето. От толкова звезди на небето се виждаше единствено Вечерницата. Колко ли двойки е видяла да идват на това място? Емоцията, която изпитвахме на този хълм бе неописуема. Сякаш сред цялата тази зеленина и светлина имаше енергия, която ни успокоява и която ни припомня за красивите неща в живота. Чувствахме се живи, обичани и като у дома си - там, където бихме останали завинаги.
 Самочувствието винаги е на мода! |
Материалът е изготвен от Анелия Карлова, ученичка в ППМГ „Акад. проф. д-р Асен Златаров", гр. Ботевград, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин