Лесно е да бъдеш лош човек. Не се изисква много, за да поставиш себе си и своите нужди на първо място, да обърнеш гръб на останалите, да изгубиш желанието да направиш света едно по-добро място. Още по-лесно е да станеш неутрален човек, такъв изгубил смисъла да продължи напред, поддал се на отчаянието и на мъката от изпитанията, които съдбата не спира да му изпраща. Аз самата много често си задавам въпроса дали не е по-добре просто да се откажа. Със сигурност би ми било много по-лесно. Да се затворя в себе си, да спра да се опитвам, да спра да се боря. После се замислям, че не по този начин искам да прекарам живота си и именно хора като Теофано Попова ми помагат да възвърна силите си.
Тя е една личност, която независимо от премеждията, на които бива подложена, не изгубва волята да направи промяна, не за себе си, а за останалите. Влага всичките си сили в това да помага на хората и многократно през живота си показва колко е отдадена на обществото - предава знанията, които притежава, бори се за тези, неспособни да се защитят, създава място, в което безпомощните да намират утеха и спокойствие. Тя изгражда своя образ като една силна и независима жена, нещо почти невъзможно за периода, в който е живяла, готова на всичко за тези, които се нуждаят от нея.
Теофано Попова се ражда на 20 март 1856 г. в Стара Загора, в семейството на заможния абаджия Нено Тодоров, буден гражданин с непреклонен дух, който активно се бори за развитието на града. Не е за учудване, че израствайки под неговото крило, Теофано придобива нуждата да помага на останалите и да се грижи за тяхното състояние, но е доста голяма изненада, че човек, който през целия си живот получава, е също толкова готов и да дава. Това се случва за първи път, когато тя е на 14 години. Благодарение на ентусиазма и старанието, които полага, а както и на блестящия си ум, тя успява да впечатли учителите си в Девическото училище и още преди да е завършила става учителка. Без значение от възрастта си умело преподава български език, риторика, педагогика и словесност на по-малките от нея. Няколко години по-късно, през 1875 г., среща любовта на живота си - търговеца Васил Попов, чийто баща участва в църковните войни. Въпреки че вече е омъжена, тя не спира да преподава и остава все толкова отдадена на кариерата си. Идеята една жена да работи, особено след създаването на семейство, не се одобрява от патриархалното общество, в което живее, но Попова е решена да не позволява на тези норми да диктуват живота й. Още тогава Теофано показва, че тя ще бъде човек, борещ се срещу несправедливостта, независимо кой ще я подкрепи и какви ще бъдат последствията. А съдбата на такава личност никога не е лека.
Две години по-късно на семейството й, както и на всички останали жители на Стара Загора, се налага да се изправят лице в лице с адските огньове, които изпепеляват града през 1877 г. Макар невредими, Попови не успяват да запазят щастието в семейството си дълго, тъй като година по-късно, когато се завръщат в опожарения град, съпругът губи живота си заради разрасналата се епидемия на холера. Така Теофано, на крехките 22 години, остава вдовица, принудена да се справя с малкото си дете и това, което е било на път да се роди. Била е нагърбена с тежката задача да се грижи както за себе си, така и за децата си сама, но въпреки това, непрекланяща се пред изникналите пречки, се справя и превръща синовете си в едни храбри и ученолюбиви хора, таящи огромна любов към родината си.
Макар много хора да се съмняват в способността на една жена да бъде и майка, и човек с кариера, Теофано ги опровергава, като умело балансира семейните си задължения и развитието в професията си. Тя продължава така обичаната си работа като учителка и след Освобождението преподава в Казанлъшкото девическо училище. Талантът й не се простира само до уменията й в преподаването. Неуморна, тя прекарва свободното си време в писане и публикуване на статии, брошури, стихове, издава и драми - една от най-известните от които „Старозагорското въстание 1875“. Младата преподавателка често обогатява светогледа си и се интересува от теми, свързани с философски, литературни и социални проблеми като правата на жените, неравенството между хората, мизерията и бедността, в която много от съгражданите й живеят. Запознавайки се с неволите на обществото си, Попова изпитва симпатия и се вдъхновява да направи промяна, ако не в страната си, то поне в населеното си място. Така тя бива подтикната да действа, вместо да стои безучастно.
През 1884 г. социалистът Константин Бозвелиев се запознава с Теофано и впечатлен от нейните качества като човек с буден ум и жажда за нови знания, я описва като: „Една от най-добрите учителки, които е имал Казанлък от Освобождението до днес“. Това е признак за нейната отдаденост и професионализъм в сферата на образованието. Попова става привърженик на социалистическите идеи именно благодарение на Бозвелиев, както и на собствената си висока култура и гражданско съзнание.
Теофано показва своята състрадателност, както и смелост, като по време на Сръбско-българската война мотивира казанлъчаните да изискат от чорбаджиите дарения насочени към войниците, борещи се за бъдещето на България. Тя осъзнава, че загубата на парични средства е нищо в сравнение с погубените животи на тези, готови да се жертват за страната. За съжаление, не всички споделят нейните възгледи. С този си акт, тя разгневява по-заможното съсловие, което само чака възможност да прогони несломимата учителка. Такава им се отдава през 1891 г., когато по-големият й син Димитър показва, че невъзможността да прикрива несъгласието си е семейна черта на семейство Попови и участва в ученически бунтове в Пловдивската гимназия. Появяват се подозрения, че инициатори на това дело са социалистите, затова властта разпорежда обиск на всички известни с такива възгледи, включително и на Теофано. От квартирата й в Казанлък са иззети цялата й кореспонденция и част от личния й архив. Тя бива заплашена с уволнение от девическото училище и оставена без избор, заминава за Солун, където преподава български език в прочутата гимназия на града.
Три години по-късно тя бива назначена на работа в Девическата гимназия в родния си град, но няма възможността да се отдаде на радостта, тъй като неволите бързо я застигат. През 1896 г. Димитър е убит. Обстоятелствата около смъртта му са неясни, затова съществуват и версии за самоубийство. Но не това вълнува Теофано. Синът й си е отишъл от този свят и дори тя, неспособна да сведе глава пред никого, няма силата да застане на пътя на смъртта. Подобна трагедия носи огромно нещастие на майката, но вместо да се прекърши, тя продължава да се бори. Теофано се преражда като феникс от душевния огън, на който е била подложена, и събира нови сили, за да продължи напред, показвайки, че желанието да помогне, е по-силно от това да се предаде. Когато става свидетел на несправедливостта, породена от уволнението на учителите в защита на земеделските производители и против въвеждането на натуралния десятък, осъзнава, че трябва да направи нещо по въпроса. Решава да действа веднага и то самостоятелно, носейки цялата тежест на възможните последствия. Попова пише писмо на министъра на просвещението, отправяйки изискване уволнените да бъдат върнати на работа. Усилията й не само биват неоценени, тя е тежко наказана за това, че дръзва да се застъпи за безпомощните. През 1900 г. Теофано плаща за неустрашимата си постъпка и завинаги е отстранена от работата си като учител.
Това безспорно е тежък момент за нея. Мисията на живота й - нещото, на което е била отдадена още от ранна възраст, изведнъж става невъзможна за практикуване. Преподаването е едно от малките удоволствия в живота й, а накрая и това й бива отнето. Но будителката не смята, че това е повод за отчаяние и не губи оптимизма, с който си служи всеки ден. На 44 години насочва същата мисия в живота си, тази да помага на останалите, в друга посока. Заедно с подкрепата на други съграждани с чисти сърца, успява да основе благотворителното дружество „Добрий Самарянин“, на което лично тя е председател. Благодарение на него, тя продължава да прави това, което обича най-много - да дава от себе си на останалите. Дружеството е разделено на старопиталище, в което възрастни граждани, попаднали в безизходица, получават помощите, от които се нуждаят, и сиропиталище - първото в Стара Загора, в което деца, останали без родители, се радват на любов и грижи. Много сведения, данни и запазени документи на дружеството, свидетелстват за старанието и отговорното отношение, което Теофано е полагала. Те представят образа й не само като надежден и решителен ръководител, но и като любяща опора, на която сираците са имали доверие. И точно тогава, когато се сдобива с толкова много рожби, за които да се грижи, изгубва собствената си.
Синът й Васко, с нищо по-различен от майка си, се опълчва на бракониери, които незаконно изсичат гори и вредят на природата, която той толкова цени като успешен лесничей в Родопите. В резултат той бива убит на 25 години. Попова загубва и последната част от семейството си, но вместо да се откаже от борбата с живота и да се отдаде на мъката, тя продължава напред. За пореден път доказва издръжливостта на собствения си дух. За пореден път не позволява на света да я прекърши. За пореден път става пример за жилавост, като не се пречупва под тежестта на траура. И открива утеха не къде да е, а именно в децата. Тя намира смисъл да продължи, като им отдава цялото си съществуване. Един от първите възпитаници разказва: „Ние се трудехме със съзнанието, че помагаме не само на себе си, но и на нашите по-малки другари. Изпитвахме гордост и удовлетворение, че сме нечия опора и упование“, което е доказателство за насладата, която са изпитвали работещите в дружеството, помагайки на нуждаещите се.
Един впечатляващ пример за добротата на Попова е срещата й с убиеца на собствения й син. Той се появява пред дружеството, осакатен и със сълзи на очи, признава за ужасното дело, което е извършил, молейки за подслон, а Теофано му отвръща единствено с любов, не таи никакъв гняв в себе си и до края на живота си се грижи за него като нещото, което той не й е позволил да бъде - майка.
Когато идва време да напише завещанието си, Теофано продължава да бъде щедра и оставя чифлика си в село Малко Кадиево, равняващ се на 2 млн. лева, на дружеството, показвайки, че дори да не е сред тях, тя ще продължава да се грижи за тези, на които е посветила живота си. Добротата й не свършва до там и отделно дарява суми между 1000 и 5000 лева на църкви, театри и други. Умира две години по-късно, през 1829 г., на 17 януари.
Теофано Попова е всичко, което един доблестен човек трябва да бъде. Тя е безкористна - винаги поставяща останалите преди себе си, загрижена - готова да даде всичко, което притежава на другите, сърдечна - стремяща се да постигне една позитивна промяна. И в крайна сметка успява. Независимо от личните си проблеми и загуби, през които се налага да премине, независимо дали усмивката й се изпарява от лицето, очите й продължават да греят със същата мека светлина и със същата готовност да допринесе на обществото и на хората си, без значение по какъв начин. Освен грижовната й страна, борбената й също трябва да бъде запомнена. В едно време, в което от жените се е очаквало да мълчат и да се подчиняват, тя е изказвала мнението си и е правила това, което е искала с живота си, не се е бояла да опонира на общоприетите норми, нито на държавната липса на справедливост.
Теофано Попова не е само пример за добър човек, тя е символ на феминизъм и на това на какво е способна една жена тогава, когато обществото е срещу нея. Ако трябваше да я опиша само с няколко думи, бих използвала силна, непреклонна, но същевременно човечна и внимателна. Не съм сигурна дали съдбата ще ме срещне с такъв човек, но бях попаднала на един цитат, който гласеше, че ако не можеш да намериш добри хора в света, ти самият трябва да станеш такъв. Точно към това се стремя и аз, и докато велики личности като Теофано Попова, чието име си заслужава да запомним заради великодушието, което е запазила през целия си живот, продължават да ме мотивират и да ми дават пример, не бих се отказала. Не смятам, че и вие трябва да го правите.
Използвани източници: dolap.bg, daritelite.bg,sofiahistorymuseum.bg, duma.bg, rimstz.eu
Снимка: bg.wikipedia.org
Материалът е изготвен от Ивайла Митева, ученичка в СУ „Екзарх Антим I“, гр. Казанлък, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“
„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, TBI Info, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, БНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bg, Teen Station
