Много хора в днешно време вземат решение да напуснат малкото селце, в което живеят, и да заминат за големия град в преследване на своите най-смели мечти. Така направих и аз. Преди четири години сложих багажа си в един огромен куфар и се преместих в Столицата, където започнах да се боря непоколебимо за постигането на целите си. Но историята не е за устрема към успеха. Тя е за мястото, откъдето всъщност започна всичко.
Типичен петък е. Времето навън е ясно, въпреки че е едва средата на февруари. Стоя на перона и чакам. Не нося много багаж със себе си - само една раница имам на гърба. Чакането започва да ме изнервя малко по малко. Люлея се на стъпалата си и мисля за блажения момент, в който ще прекрача прага вкъщи. Влакът пристига и след като се качвам, заемам тихо своето място. В себе си имам вехта книга и се замислям, че четейки бих могла да прекарам пътуването си. Машината потегля. Докато излезе, лъкатушейки се, от София, прелиствам книгата няколко пъти и прочитам ред - два. Но нещо ме гложди отвътре. Решавам да се полюбувам на гледката навън. Все още има сняг на места, но зелената тревичка се вижда. Малките къщички, които са разпръснати из полето, изглеждат необикновено уютни със своите пушещи комини. Пред тях не се забелязват хора, пусто е. Само една баба се мярка пред последната постройка и когато вижда преминаващия влак, помахва с ръка. Този простичък жест стопля сърцето ми по един такъв особен начин. Пътешествието продължава. Минаваме през два тунела, покрай ширещи се полета и високи гори. Природата по пътя е толкова величествена, че в един момент забравям да си поема въздух. В малкото ми селце няма гара, но винаги съм предпочитала да стигна почти до него с влака. Причината е много проста - усещането, а и пейзажът и дори хората, които също пътуват към дадена дестинация. Слизам на най-близката гара и след десетминутно пътуване с кола влизам в дома си. Не мога да ви опиша удоволствието, което изпитвам.
Обикновено прекарвам уикендите си в Чавдар (така се казва китното ми село). Всичко тук е по-спокойно и по-красиво. Около 13:30 часа е. Имам още няколко часа преди тъмнината да изпълни небето и да ме принуди да се прибера. Решавам да се поразходя малко, тъй като времето навън го позволява. Натъпквам смартфона си и малко пари в джобовете си и поемам към центъра. Излизайки от вкъщи, срещам съседа, който ме спира и започва да ме разпитва как е животът в града. Той също е живял дълги години в столицата, но когато се пенсионира се завръща тук. За него там е „пълен хаос“ и не би се върнал в него. Разбирам го от части. Продължавам да вървя нагоре като поздравявам всички по пътя, тъй като общността ни тук е като едно голямо семейство и е нетипично просто да подминеш някого на улицата. Минавам покрай фолклорния център, който беше построен преди едва няколко години и в мен се надига вълна от топли чувства. Доста голяма част от жителите взеха участие за създаването на експозициите в него. Те представят вековни традиции и всъщност това място е нашата „книга на спомените“. Пристигам на площада. Той е едно от новопостроените места, където човек може да прекрара свободното си време. Виждам много майки, извели децата си навън да поиграят, насядали на пейките около фонтаните. Минавам набързо през близкия магазин за бутилка вода и продължавам разходката си. Обичам централните части на родното ми място, но понякога имам нужда да избягам далеч дори и от тях.
Пътуването ми поема курс към местността „Света Петка“. Това е една от най-големите туристически атракции тук, но и едно от най-спокойните места. Мястото е съставено от Археологически парк „Тополница“, който представя останки от праисторическо време, намерени на територията, и неолитини постройки, показващи как е изглеждал дома на праисторическия човек преди около 7000 години. Друга неделима част са спортната площадка с изградени катерачни стени и параклис „Света Петка“, който е символ на местността.
Всички тези новости като фолклорния център,местността „Света Петка“ с всички свои атракции, самия площад и дори детската градина и училището са реновирани или построени изцяло наново в последните години. Това се случва благодарение на множество проекти по европейски програми, а и на усърдната работа на Пенчо Геров, който четири мандата заема кметския пост в Община Чавдар. Днес на негово мястото е Григор Даулов, който се стреми да развие туризма и да даде най-доброто от себе си за прогреса на селото. Работата им дава резултат. Туристи от близо и далеч посещават малкото ни населено място, като това им дава шанс да се порадват както на гледката и архитектурата, така и на различни развлекателни дейности - катерене в спортно-туристическата атракция, състояща се от две катерачни стени с височина 8 и 10 метра и въжена градина на две нива, посещение на фолклорния център, който е първият интерактивен фолклорен център в България, разходка до природния феномен „Казаните“, който представлява пет водопада, разположени между три огромни скали, и много други.
Що се отнася до пренощуването, ако човек е достатъчно смел, може да прекара нощта в някоя от неолитните къщички, разположени в археологически парк „Тополница“, или в една от двете хижи на територията. Ако все пак туристите предпочитат нещо, което не е толкова авантюристично насторено, то те могат да отседнат в комплекс „Чавдар“, който се намира на самия център.
Нека се върнем към разходката ми отново. Десетки пъти съм посещавала всяко едно място и бих го посетила отново, но този път е по-различен. Искам просто да поседна на тревата и да сваля цялото натрупало се напрежение от плещите си. Преди да се добера до желаното място обаче, ми предстои път в рамките на 3-4 километра, който както винаги нямам против да извървя. Той се простира между гъста борова гора, която с аромата си би могла да плени всеки преминаващ. Спирам за момент и се обръщам назад. Вече съм достатъчно високо, за да видя цялото селце. Гледката е ослепителна. Малките къщички се сгушват една в друга, а полетата и горите около тях създават бариера от зеленина, която всякаш може да ги предпази от всичко. Чувствам се благословена за този момент и възможността да се наслаждавам на това, което очите ми виждат. Макар и трудно продължавам своята разходка. Стигам до целта си и сядам на студената земя. Затварям очи и просто се наслаждавам на усещането да съм вкъщи. Прекаравам около 15 минути така. Разхождам се наоколо за последно и поемам пътя си отново. Става късно. Здрачава се. Прибирам се и разказвам на родителите си колко е хубаво усещането да оставиш всичко и да се наслаждаваш на родното.
Така преминава петъка ми. Събота и неделя сутринта прекарвам с приятели. Идва неделната вечер, когато трябва да се върна в София. Тежко е. Трябва да оставя топлината, уюта и хубостта на дома и да поема обратно към отговорностите и напрежението на мястото, което дори и да обичам, никога няма да успея да почувствам като дом. Пътуването от непознатото до родното и обратно е най-блажено, защото можеш да изпиташ и радостта, и тъгата от него. Успяваш да тръгнеш с широка усмивка, която да грее на лицето ти, докато си вкъщи, но пък се връщаш със свито сърце. Иска ми се да прекарвам повече време в Чавдар и често казвам на мама:“ Ще ми се да можех да остана, мамо, за да виждам красотата всеки ден!“. После влакът идва и поемам пътя отново. Но пътуването и спомените си остават дълбоко в моето сърце.
 Миналото - запалващо пламък в българските сърца |
Материалът е изготвен от Патрисия Николова, ученичка във Втора английска езикова гимназия „Томас Джеферсън“, гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин