Никога не съм разбирала как голяма част от българите отбелязват националните ни празници. В последните години на Трети март, социалните мрежи се изпълниха със снимки на „горди“ българи-патриоти, милеещи за страната си и развяващи гордо трибагреника на връх Шипка. А още на четвърти март забравят за всичко българско и родно, което уж тачат и милеят. В деня на Съединението - 6 септември сме един обединен народ, а на следващия ден, още със ставането си сутрин вече сме разединени. Изглежда, че да си псевдопатриот на новото време е изключително актуално.
Всъщност никога не съм разбирала българите като цяло. През годините в часовете по история, учим за Джузепе Гарибалди, преминаваме през всички „Луйчовци“ на Франция, с ужас четем за жестокостите на Калигула, но не обръщаме достатъчно внимание на нашата история. Пропускаме ключови исторически събития, масовите кланета на българи и оставам с впечатлението, че бавно, но сигурно забравяме историята си. „От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?“, но така и не научаваме Батак в училище, а дори се осмеляваме да поставим под съмнение историческо събитие оставило кървав отпечатък в историята ни, в което загиват повече от 3000 невинни.
„Проблемите“ ни сякаш не свършват с непознанията ни на българска история. Търпим да бъдем мачкани, но едновременно с това вечно се оплакваме, завистливи сме, само критикуваме в социалните мрежи и форуми. Отдавна насаденото ни търпение се е превърнало в основна черта на обществения ни характер. Но така и не обръщаме внимание на нашите недостатъци.
„Българийо, за тебе те умряха.“, пише Вазов, но така и някои не научават кои са „те“. Левски, Ботев, Волов и Бенковски са само малка част от хилядите знайни и незнайни, дали живота си за „чиста и свята република“.
Ако с гордост заставахме зад името „българи“, нямаше да стоим и да чакаме промяната да се случи, а щяхме вече да сме го направили. Живеейки в демократична страна, имаме право сами да решим кой да ни управлява. И в крайна сметка след поредните избори, хората, които сме избрали отново ни се струват неподходящи. От нас зависи да бъдем единни и да предизвикаме тази толкова бленувана промяна. За съжаление обаче, често търсим лесния път или с други думи казано-бягаме в чужбина. “Бяха сред обществото, но бяха в пустиня”, пише Вазов. Не случайно се казва чужбина, оставаш си ЧУЖД, колкото и усилия да полагаш. Като поклонници на чужди „племена“, забравяме за своето. „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш но своя език?”, думи на Паисий Хилендарски от 1762г. в „История славянобългарска“. Изречения записани дълбоко в миналото, но даващи отражение /отекващи в/ на настоящето.
Миналото не е просто модна тенденция, която се отразява в настоящето ни. Миналото вещае надежда за бъдещето и предначертава пътя, по който вървим. Миналото е извор на национално самочувствие. „От нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи“, казва Васил Левски. С гордост да развяваме знамето на България и изпълнени с достойнство да заявяваме „Българин да се наричам - първа радост е за мене.“!
Материалът е изготвен от Александра Дралчева, ученичка в СУ „Свети Климент Охридски“, гр. Добрич, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин