На моята прабаба, която ме научи, че преди всичко човек трябва да бъде добър
Прабаба ми, Рада, не е от тези хора, които са оставили нещо материално и широкопознато след себе си, не и от онези, които са разпознаваеми с дела в политиката, или чиито имена ще се помнят дълго в историята. Тя е обикновена жена на 90 години. Хората обаче я познават и обичат, защото е добросърдечна и готова се притече на помощ на всеки, който има нужда от нея.
Рада Рашева, моята прабаба е позната на обществото в района на Средногорието като баба Лала. Родена е на 20 декември 1929 година в нашето село, тогава Радославово, днес познато като Чавдар, където живее и до днес. Тя е вярна на родното си място и никога не си е помисляла да го напусне. Девет десетилетия в добро и зло все тук са минавали дните ѝ. Изпитанията на живота са я научили да бъде вярна на себе си и да помага само с добро.
Много обичам да седна до нея, да се сгуша и тя да ми преразказва живота си. За мене това е най-сладката приказка, която съм слушала. Родена е в семейството на Мария и Бончо, което не е от онези заможни семейства, чиито деца са имали самочувствие пред другите. „Кувет имаха те“, казва баба. Още от ранна детска възраст заедно с нейната по-малка сестра са научени да се трудят. Семейството се занимава с животновъдство и земеделие. „Откакто се помня, най-много на 10 години да бях, все на полето ме водеха. Та копан ли не щеш, та жътва ли, та какво ли не беше.”. Върши къщната работа, грижи се за животните и полага неимоверни усилия. Учи до трети клас по онова време, искало ѝ са е и тя в града да отиде, но поради липса на средства не продължава образованието си. Това положение обаче я кара да работи още повече. Трудът не я плаши, затова са я сочили като лична мома.
Стародавна традиция в нашия район, а пък и в България е леенето на куршум. Това ще рече извършване на обред за прогонване на страха, стреса, та дори и болест, както казва баба. 12-годишна моята баба се научава да извършва този обред. Тази традиция, на повече от 500 години, се предава от жена на жена в едно семейство. Научила я е от нейната баба, но дълго време не се занимава с този „занаят”. С годините задълженията и стават все повече и повече. Баща ѝ не ги оставя, нея и сестра ѝ, да бездействат, та с „хорските работи” да се разправят.
Навършвайки 20 години, през 1949 година, тя вече е срещнала прадядо ми и двамата решават да създадат семейство. Първоначално родителите ѝ са против и не позволяват да сключи брак с прадядо ми, който по това време е дърводелец. Прабаба, въпреки това, е решена да се бракосъчетае с него. Тука баба спира разказа и с умиление си спомня за голямата си любов към дядо, за готовността да му пристане. Някой път мълчи и се просълзява, друг път с усмивка и през сълзи ми споделя „дека много го е аресвала и обичала”. Родителите склоняват и приемат нейното решение. През 1950 година се ражда баба ми, а през 1956 година нейният брат. Баба Лала не оставя работата си. Грижите за децата остават на нейната 80-годишна баба, а тя продължава да работи на полето. През 1958 година се създава в селото ТКЗС и тя е избрана за звеноводка. Отговаря за 33 жени, разпределя ги според полската работа и изчислява нормата за всеки ден. Например, 15 жени берат лавандула, а останалите копаят нивата. Нейната основна задача е да ги раздели и да изчисли колко работа са свършили. Полето и родния край и дават сили да бъде винаги първа. Знае, че всичко се постига с добро и така крепи и семейството и отношенията в звеното.
Всичко казано до тук за баба Лала е по-голямата част от нейния портрет на обикновена, но силна с трудолюбието, добротата си и любовта си селска жена.
Когато съпругът ѝ умира, нещо се преобръща в тази страдаща, вярна на патриархалните традиции жена. Дълбоко вярваща в силата на Бог, тя все повече намира утеха в пред иконите в църквата. Прави дарения, води внуците със себе си и им разказва, както и на мене за великата сила, която се крие в природата. Учи ни, че вярата не позволява да се всели злото в сърцата ни. От дълги години Рада Рашева е църковен настоятел. И днес, с бастунчето, превита и вече трепереща, тя не пропуска служба в чавдарската църква. Благодарение на инициативността на църковното настоятелство, със събраните от чавдарчани средства е построен параклисът „Свети Георги”, с което баба тихичко се гордее.
В село Чавдар е изграден Фолклорен център, какъвто едва ли има на други места в България. Във възрожденска къща се помещава богата фолклорна сбирка и чрез автентични разкази и виртуални разработки може да се види битът и етнографското развитие на селото. За създаването на една от експозициите баба Лала е поканена да участва. Създателите на идеята я молят да разкаже за сватбите по онова време, за месенето на хляба и леенето но куршум, както и на редица други традиции. Днес всеки, който иска да чуе някой от тези разкази, може да потърси самата нея или да посети музея.
Та като стана дума за „леенето на куршум”, баба си спомня как след смъртта на дядо нещо я е накарало да си спомни наученото от нейната баба. А пък нали това е начин да помагаш на хората. Започнала тя най-напред в семейството да гони злите сили и „уроките”, после на близки да дава сили за отърсване от страха и неспокойството и ето, че днес тя е търсена от хора, живеещи далече от родното й място. Може би нуждата и вярата води тези хора при нея, но тръгвайки си, те намират начин след време да се върнат и да ѝ благодарят. Гледам фигурките, които разтопеното олово изобразява, гледам лицата на хората и очите им, вгледани в старческото изражение на добричката ми баба Лала и си мисля, че тя с добрината и сладкодумието си ги цери.
Ето как завършва най-сладката приказка, която обичам много пъти да слушам. „Никога не съм се отнесла с човек с лъжа или с лошо, ако мога ще помогна на хората и заради това ме уважават. Както съм могла, така съм помогнала. Каквото съм имала, съм дала, дори да ми е било последното, което имам.“.
Прабаба ми, Рада Рашева, не е герой и не се чувства като такъв. Тя е просто една жена, която иска да помага. На 90-годишна възраст продължава да копае своята градинка, да засажда домати, да отглежда цветя, да се грижи за внуците и правнуците си. Животът ѝ започва от време, в което тежката работа е всекидневие и днес тя не се страхува да я върши. Добротата е нещото, с което мисли, че може да помогне на всеки. На такива хора трябва да се вярва и наученото от тях да крепи нашият български дух.
 Пандемията, която всъщност ни събира |
Материалът е изготвен от Патрисия Николова, ученичка във Втора английска езикова гимназия „Томас Джеферсън“, гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин