Вълшебната способност на книгите да ни пренасят в хиляди магични светове оживява в дебютния фентъзи роман „Книгата на вратите“ от Гарет Браун, който вече грее и на български език във великолепно оформление с красиви цветни порезки. Интелигентен, многопластов и мрачен, този вълнуващ роман за силата на книгите, любовта и приятелството ще поведе почитателите на „Среднощната библиотека“ на Мат Хейг и „Невидимият живот на Ади Лару“ на В. Е. Шуаб на хипнотично приключение. Осмелете се да пристъпите сред страниците на „Книгата на вратите“. Но не забравяйте! Някои врати не бива да бъдат отваряни. Защото зад тях се крият тайни, за които много са готови да убият.
На Каси Андрюс тепърва ѝ предстои да разбере това. Работата ѝ в уютна книжарничка в Ню Йорк не е бляскава, но младата жена я обича, защото е усвоила до съвършенство умението да помогне на правилната книга да открие своя читател. Докато един ден правилната книга сама не открива нея. Съсипана, защото току-що е станала свидетел как любимият ѝ клиент – самотен, но очарователен старец – почива пред очите ѝ, Каси открива, че той ѝ оставил специален подарък – книга. Но тя не е просто обикновена книга… Тя е „Книгата на вратите“. Книга, която обещава на Каси, че може да превърне всяка врата в портал – и да я отведе на вълшебни приключения (до Венеция само по чорапи, например). Но „Книгата на вратите“ поставя мишена на гърба ѝ. Защото има много дълъг списък от хора, които биха направили всичко, за да се възползват от тайните ѝ. И когато Каси среща Дръмънд Фокс – бивш библиотекар с тъмно минало, който бди над редките томове – той се оказва единственият човек, с чиято помощ Каси може да опази книгата и живота си. Стига да е готова да плати цената.
С дебютния си роман Гарет Браун ни кани да пристъпим в сложно изграден и богат на вълшебства свят с пленителна атмосфера, запомнящи се персонажи и страховити злодеи. „Книгата на вратите“ ни припомня, че човек трябва да преследва щастието, независимо колко врати трябва да отвори, за да стигне до него. Защото дори когато си мислиш, че си загубил, победата може да те чака на следващия праг…
Из „Книгата на вратите“ от Гарет Браун
Тихата смърт на мистър Уебър
Минути преди смъртта си в книжарница „Келнър“ в източната част на Ню Йорк Джон Уебър четеше „Граф Монте Кристо“. Седеше на обичайната си маса в средата на помещението с романа пред себе си, с прилежно сгънато сако върху облегалката на стола. Спря, за да отпие от кафето си, затвори книгата и отбеляза с тънка кожена отметка мястото, до което беше стигнал.
– Как сте, мистър Уебър? – попита Каси, докато минаваше през помещението с купчина книги под мишница. Денят преваляше и мистър Уебър бе единственият клиент.
– О, стар и уморен, готов да се разпадна – отвърна както всеки път, щом тя го питаше как е, – но иначе не се оплаквам.
Мистър Уебър бе редовен посетител в книжарницата и един от клиентите, с които Каси винаги се стараеше да завърже разговор. Джентълмен с приятен глас, винаги облечен спретнато в скъпи на вид дрехи. Възрастта му личеше по бръчките на ръцете и шията, но не и по гладката кожа на лицето или буйната бяла коса. Каси знаеше, че е самотник, но той понасяше самотата леко, без да я натрапва на другите.
– Чета си „Граф Монте Кристо“ – сподели ѝ, като кимна към книгата. Отметката се плезеше на Каси като езиче на змия. – Разбира се, чел съм я и преди, но с напредването на възрастта намирам утеха в препрочитането на любими книги. Все едно се срещам със стар приятел.
Нададе многозначителен самоироничен смях, за да покаже на Каси, че е наясно с глуповатото си държание.
– Чела ли си я?
– Разбира се – отвърна тя и намести купчината книги под мишница. – Когато бях на десет, мисля.
Тя си припомни дългите дъждовни дни през един есенен уикенд, когато „Граф Монте Кристо“, подобно на много други книги, я бе отвел на приключение.
– Не си спомням да съм бил на десет – промълви с усмивка мистър Уебър. – Сякаш съм се родил с вратовръзка направо на средна възраст. Какво е мнението ти за нея, след като я прочете?
– Е, това си е класика, разбира се – отвърна Каси, – но в средата, цялата онази част в Рим, беше твърде дълга. Все исках да стигна до края, до отмъщението.
Мистър Уебър кимна.
– Направо те кара да си изгризеш ноктите от нетърпение.
– Мхм – съгласи се Каси.
Мълчанието се проточи, а тишината се запълни от спокойния джаз, носещ се от говорителите на стената.
– Била ли си някога в Рим? – попита мистър Уебър, потривайки длани една в друга, сякаш бяха премръзнали. Каси знаеше, че е бил пианист и композитор, преди да се оттегли, и имаше дълги, нежни пръсти, които с лекота биха танцували по клавишите.
– Да, посещавала съм го – отвърна Каси. – Не си спомням много от него.
Преди години, докато пътуваше из Европа, бе прекарала една седмица в Рим и си го спомняше добре, но предпочиташе да остави мистър Уебър да говори. Той бе пълен с истории от един пълноценно прекаран живот; човек с повече истории, отколкото хора, на които да ги разкаже.
– О, така харесвам Рим! – възкликна и се отпусна в стола си. – От всички посетени места – а аз съм посетил доста – Рим е едно от любимите ми. Просто се разхождаш и си представяш какво е било преди петстотин години.
– Мхм – промълви Каси, докато наблюдаваше как мистър Уебър се отнесе в спомените си. Изглеждаше щастлив сред тях.
– Спомням си, бях отседнал в малък хотел близо до фонтана Ди Треви – каза той, внезапно погълнат от спомена – и всяка сутрин ми носеха кафе в леглото, без значение дали го искам, или не. Точно в седем сутринта. Бързо почукване и след него старата дама, която въртеше мястото, влизаше и го оставяше с трясък на нощното шкафче. Първата сутрин бях гол в средата на стаята, докато обмислях какво да облека, и в този момент тя нахлу с кафето в ръце. Хвърли ми бърз поглед от горе до долу, без да се впечатли изобщо от видяното, и си излезе.
Той се засмя на спомена.
– Видя ме в моята… цялост.
– Боже мой! – възкликна Каси, кискайки се заедно с него.
Докато тя се смееше, той я изгледа внимателно и стигна до заключението:
– Вече съм ти го разказвал и преди, нали?
– Не – излъга тя, – не мисля.
– Прекалено ме глезиш, Каси. Превърнал съм се в един от онези старци, отегчаващи младите с историите си.
– Една добра история си остава добра и втория път, мистър Уебър – отвърна тя.
Сякаш ядосан на себе си, той поклати глава.
– Пътувате ли още, мистър Уебър? – попита Каси, за да го отклони от раздразнението му.
– О, вече никъде не ходя – отговори. – Прекалено стар и слаб съм. Съмнява ме да издържа дълъг полет. Сключи ръце над корема си и се втренчи в масата, погълнат от мисълта.
– Доста песимистично – отбеляза тя.
– Реалистично е – отвърна с усмивка. После я погледна изпитателно. – Важно е да сме реалисти. Животът е като влак, лети все по-бързо и по-бързо и колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-добре. Наясно съм, пътувам към последната спирка. Все пак си поживях и не се оплаквам. Но всеки млад човек като теб, Каси, трябва да обиколи и види света, докато може. Има толкова много отвъд тези четири стени. Не оставяй света да те подмине.
– О, видяла съм доста, мистър Уебър, уверявам ви – възкликна Каси, почувствала се неудобно, задето разговорът се насочи към нея. Кимна към книгите под мишницата си. – Нека ги отнеса отзад, преди да ми се откачи ръката.
Тя подмина щанда за кафе – вече приключил работа за деня – и прекоси пещерата без прозорци, образувана от кутии и шкафчета за персонала в задната стая. Остави книгите на разхвърляното бюро на госпожа Келнър, за да се заеме с тях на следващия ден, щом започне работа.
– Каси, не се опитвам да ти казвам как да си живееш живота – със сериозно изражение сподели мистър Уебър, щом тя се върна. – Надявам се, че не съм те обидил.
– Да сте ме обидили? – възкликна Каси, искрено озадачена. – Не бъдете глупав, не съм си го и помислила.
– Е, по-скоро имам предвид, че те моля да не казваш на госпожа Келнър, задето те съветвам да оставиш нея и книжарницата ѝ.
– О, тогава ще ви изгони завинаги – каза Каси с усмивка, – но не се безпокойте. Нищо няма да кажа. А и скоро няма да ходя никъде.
Докато събираше чаши и чинии от масите, Каси огледа магазина – мястото, на което работеше, откакто пристигна в Ню Йорк преди шест години. Съдържаше всичко, характерно за една книжарница – отрупани с книги рафтове и маси, носеща се постоянно приятна музика и висящо на кабели от високия таван осветление, което създаваше зони на светлина и уютен полумрак. Удобни столове в ъглите между рафтовете, а по стените – разнообразни картини. От десет години не бе пребоядисвано, а рафтовете вероятно са били купени през шейсетте години на миналия век, но вместо занемарено всичко изглеждаше подходящо износено. Уютно място, то създаваше усещане за нещо познато дори и на онези, които прекрачваха прага му за първи път.
Тя кимна към чашата с кафе на мистър Уебър.
– Да ви я напълня за последно, преди да затворим?
– Пих повече от достатъчно – поклати глава той. – Цяла нощ ще обикалям нагоре-надолу като асансьор, за да пикая.
Каси направи развеселно-погнусена физиономия.
– Ето възможност да надникнеш в живота на един възрастен човек – каза мистър Уебър без нотка на съжаление. – Една постоянна веселба. А сега ми дай няколко минути да събера сили и след това ще се махна от тук.
– Колкото време желаете – отвърна тя. – Хубаво е да имам компания в края на деня.
– Да – съгласи се той, докато гледаше надолу към масата, с ръка върху корицата на книгата си. – Да, така е.
Вдигна поглед и леко срамежливо ѝ се усмихна.
Тя го потупа по рамото и продължи. През големия прозорец в предната част на магазина – като от камина в тъмна стая на града – се лееше мека светлина навън в нощта и докато Каси седеше на стола си, видя как заваля сняг, а снежинките падаха спираловидно като прашинки през мътната светлина.
– Прекрасно – прошепна възхитена.
Известно време наблюдаваше как се трупа снегът. Светещите и тъмнеещите прозорци на сградите от другата страна на улицата напомняха на квадратчета от кръстословица. Минувачите надянаха качулките си и сведоха глави срещу виелицата, а посетителите в малкия суши бар точно срещу книжарница „Келнър“ се извърнаха да гледат времето с намръщени лица и с клечки в ръцете.
– Най-доброто място да се насладиш на бурна нощ е в топла стая с книга в скута – каза си Каси.
Усмихна се тъжно – някой, който ѝ липсваше, беше казал тези думи отдавна. Хвърли поглед към часовника на стената и видя, че бе станало време да заключва. На масата си мистър Уебър седеше с извита по странен начин настрани глава, сякаш му се беше сторило, че го викат по име. Каси се намръщи, жегна я безпокойство в корема.
– Мистър Уебър? – повика го, докато се надигаше от стола.
Забърза през магазина, джаз музиката се лееше спокойно и контрастираше на усилващото ѝ се безпокойство. Когато сложи длан на рамото на мистър Уебър, той не отвърна. Главата му бе килната встрани, а бялата му коса – разпиляна по челото. Изражението му бе замръзнало, с отворени и безжизнени очи, устните – леко отворени.
– Мистър Уебър? – опита отново, но беше наясно, че е безсмислено. Каси знаеше как изглежда смъртта. Срещна я за първи път преди много години, когато ѝ отне единственото ѝ семейство – човека, който я бе отгледал. Сега смъртта отново бе дошла, докато Каси се беше зазяпала в снега, и този път бе взела един мил мъж, когото тя едва познаваше.
– Ох, мистър Уебър! – възкликна тя, докато тъгата се надигаше в нея.
