Долна Диканя - малко китно селце, сгушено в южните склонове на планината Верила, е родното място на моя баща. Диканци могат гордо да се похвалят с подвизите и деянията на много емблематични за българската история личности, произлезли именно оттам. Една от тях е човекът, жертвал се пред олтара на отечеството, опълченецът, който храбро спасява Самарското знаме от попадане във вражески ръце в развоя на една от най-ожесточените битки от Руско-турската освободителна война - Никола Корчев.
Житейската пътека на Никола тръгва от село Горна Диканя, където той се родил през далечната 1836 година. Млад левент, деветнайсетгодишен, той взел за невяста прочута хубавица от съседното село Долна Диканя. Били заможно семейство, негова била и селската воденица, която до ден днешен може да се види на брега на тамошния язовир.
Никола бил огромен мъж, едър, жилав здравеняк с исполински ръст - 2.10 м., а като нахлупел опълченския калпак ставал 2.30 м. Славел се с непокорността си, с буйния си и необуздан нрав. Не търпял никакви неправди и винаги пръв се притичвал на помощ на всекиго, изпаднал в нужда. Бързо се разчуло надлъж и нашир, че е човек, на когото може да се има доверие, и цялото село разчитало на него в морните времена на турското иго.
Никола бил избухлив и импулсивен. Каквото му било на сърце, това му било и на уста, затова не се задържали със семейството му продължително на едно място.
И до ден днешен в селото се носят мълви и предания, които старите хора още разказват. Било тъмна и студена вечер, когато във воденицата му дошли двама турци. След солиден запой, двамата поискали да останат вътре само с жена му и дъщеричката му, за да се изгаврят с тях. Никола и баща му излезли, но тутакси се върнали с брадви и съсекли турците с един замах, а после ги заровили до воденицата. Диканци още твърдят, че именно тая случка Иван Вазов е пресъздал в първия български роман “Под игото” и че именно Никола Корчев е прототип на Боримечката.
Бързо се разчуло за смъртта на двамата аги. Семейството било принудено да бяга. Никола натоварил жената, децата и какъвто багаж имал време да вземе на каруцата и заминали за Самоков, където се хванал да работи в местната ковачница. В града обаче било друго, не било като на село, и Никола се намерил сред група будни българи, които разпалили и у него искрата на българското освободително дело, на независимостта и църковната борба. Българската общност решила да прогонят гръцкия владика Матей от града, теглили чоп и задачата се паднала на Никола. Отново се налагало да вложи силния си дух и херкулесовите си сили. През нощта се вмъкнал в къщата на владиката, изпъдил го навън по бели гащи, нарамил го на гръб, занесъл го до края на града и му посочил пътя за Гърция. Не се знае какво точно му наговорил, но така го заплашил, че оттогава никой повече не го мярнал по тия земи.
Заради тая случка Никола пак бил принуден да се потули от турските власти. Заминал с фамилията си за Цариград, където изучил железничарското дело и започнал да кара железницата по линията Русе-Варна. Според внучката му Константинка Корчева той бил първият български локомотивен машинист. Тази длъжност му давала възможността да превозва тайно революционери, оръжие и документи. Неведнъж във вагоните той укривал Панайот Волов, синовете на баба Тонка и дори Дякона Левски, който често пътувал за Букурещ, за да устройва събрания на революционния комитет.
Тогава Никола Корчев служел в четата на Филип Тотю и в Русе се бил прославил като верен комита. По това време бил приет и в Русенския революционен комитет, където бил рамо до рамо с дейци като Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов и др., също служители по железницата. За тях и с тях той бил готов по всяко време да премине бос по жаравата на революцията. Турски шпиони разкрили дейността му и трябвало незабавно да го арестуват още на следващия ден, преди да се качи на локомотива. Но верни приятели патриоти навреме го предупредили и той вместо в депото отишъл в дома на баба Тонка и още същата нощ се прехвърлил в Румъния, където се свързал с българските емигранти. За тази опасна дейност почти никой от дружината не знаел.
Знаели обаче за героизма, който Никола проявил през 1877 година. Настъпил големият час. Русия обявила война на Османската империя. Никола Корчев се включил в състава на Трета опълченска дружина под командването на подп. Павел Калитин, на която било възложено да носи и пази Самарското знаме. Никола вече надхвърлял 40 години - една преклонна възраст за войник според тогавашните схващания, но опитът му на революционер и боец и личните му качества - смелост и всеотдайност, го правели човек, до когото всеки искал да бъде по-близо по време на всички битки и сражения.
На 19 юли 1877 година се разразили героичните боеве за Стара Загора. Талази от турски войници прииждали като придошла река. Мощният глас на Никола Корчев проехтял над всички: “Братя, не отстъпвайте! Всеки повален фес е отплата за сълзите на нашите майки и сестри, за смъртта на нашите бащи и братя! Бъдете твърди, братя!”. Завързал се ръкопашен бой около знамето. Трима знаменосци и самият полковник Калитин паднали убити в опит да го спасят. В този ужас, непознат и на Ада, разярени българи с последни сили бранели своето знаме, като съсичали всеки докоснал се до него враг. Тогава, както съобщава очевидец, “сред гъстия дим, сред дъжд от горещи куршуми, опрашен, запъхтян, почернял от барута и огъня железничарят Никола Корчев с развята брада и очи, светнали като два въглена, се хвърлил на щик”. Той геройски изтръгнал знамето от вражески ръце, като го откъснал от дръжката му (затова и до ден днешен тя е счупена) и го поверил на един млад опълченец, който го грабнал и го изнесъл от сражението. Едва тогава Никола Корчев пада в несвяст. Оказало се, че има единайсет тежки рани. Причерняло му, светкавици започнали да се гонят пред очите му, а устата му сама повтаряла: “Пазете го! Пазете го!”.
За подвига му Никола бил награден с орден за храброст "Свети Георги" - IV степен. Стореното от него отекнало по цяла България, така получил и прякора си - Спасителят на Самарското знаме. След войната се преселил със семейството си във Варна, където бил тачен и уважаван. През 1902 година се разнесла новината, че по случай 25 годишнина от Шипченската епопея ще бъдат организирани грандиозни тържества на връх Шипка, за да се открие и освети новоиздигнатият храм. Били поканени всички живи опълченци. Всички дружно решили, че само Никола Корчев е достоен да носи знамето. Така той оглавил парада, стъпвал отпред, облечен с войнишката си униформа, изправен, грамаден, белобрад, непоклатим. Излъчвал страхопочитание и всявал респект у душата на всекиго. В тълпата бил и художникът Ярослав Вешин. Завързала се приказка между опълченците, доживели свободата, и художника. На него силно впечатление му направили мъдростта и скромността на човека, спасил знамето, дал всичко, което е имал, и в замяна получил забвение. Достолепният образ на Никола Корчев се запечатал в съзнанието му и след време му изпратил телеграма, че иска да го нарисува със Самарското знаме. В продължение на няколко месеца всеки ден опълченецът позирал със знамето в ателието на художника. Често на срещите присъствал и Иван Вазов, който описва Никола като рядко сладкодумен и интелигентен човек.
Картината „Самарското знаме“ е завършена през 1911 г. и придобива небивала популярност. Между Вешин и Никола Корчев се заражда голямо приятелство, продължило до смъртта му през 1921 година. На погребението на опълченеца се стича цяла Варна и го изпраща с военни почести.
Споменът и разказите за Никола Корчев, великият българин със съзнание за революция, се предават и до днес от поколение на поколение, оставяйки го жив във вечността. Именно тези будни хора винаги ще бъдат мерило за напредък, за морал, за родолюбие, за култура и за величие на духа. Променили хода на българската история, те оставят белег и завет на тези, които идват след тях, че народът ни притежава непреходно богатство, депозирано в банката, наречена “Памет”, която никога не може да фалира. Те са образец на безсмъртието. А мълвата за тях все още се носи из китното селце Долна Диканя...
Материалът е изготвен от Калина Александрова, ученичка в ЧНГ „Ерих Кестнер”, град София, специално за ученическия конкурс на EspressoNews, "Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома"
„Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, сп. Мениджър, noviteroditeli.bg, obekti.bg, Teen Station
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“: Община Враца