На прадядо ми Нико Майеров
Киното е емоция, страст и приключение, в което сюжетите оживяват пред очите ти и те поглъщат. Заживяваш с мислите и чувствата на героите в свят на нежност, романтика и обич. Започвам със страстта към киното, защото тя е първата ми асоциация, когато помисля за моя прадядо.
Нико Майеров умее да разказва истории, които пленяват човешките сетива. Прави го с лекота и майсторство, с хъс и амбиция, и с капка любов. Цял живот е отдаден на културна дейност в полза на обществото. Носител е на много отличия, сред които ордени „Кирил и Методий“ I-ва и II-ра степен, орден „Червено знаме на труда“, Почетната златна значка на гр. Шумен, а през 2019 година е отличен със званието Почетен гражданин на гр. Шумен.
Датата е 4 ноември 1929 година, мястото - Шумен. Ражда се рожба в семейството на Барух и Симха. Това е трето дете във фамилията. Кръщават го Нико. Имал е две сестри - Сузана (1921 год.) и Синьора (1925 год.). Барух е бил религиозен човек и в семейството са спазвали еврейските традиции. „За всеки празник мама приготвяше съответните по традиция ястия.“, спомня си прадядо ми. Детството му е преминало в пакости и игри, но като първо момче във фамилията са го гледали като писано яйце. Имал е всичко, дрехи, играчки - бол.
През 20-те години на миналия век, Барух, който е медик, участвал във войните (1912-1918 г.), бива назначен като фелдшер за селата Кочово, Осмар, Троица и Хан Крум. Село Осмар става здравен център и цялото семейството се мести да живее там. До четвърто отделение (4 клас), Нико учи в местното училище „Д-р Петър Берон“. През 1940 година се прибира в Шумен и завършва образованието си във Втора мъжка гимназия. „Учих се добре и дори бях освободен от матура.“, споделя той в книгата си „Родова биография“.
Сръчността, изобретателността и креативното мислене отличават Нико от останалите деца. Обича да създава неща с ръцете си. „Майсторех сандъчета, ремонтирах какво ли не. Дори бях направил малък пчелен кошер, който с помощта на папа заредих с пчели.“ („папа“ - баща). В бащината си къща бил обзавел „нещо като работилница“. По негови разкази, през 1943 г. с подръчни материали направил кокошарник за няколкото кокошки, които семейството му имало. Една нощ, след силен вятър постройката се срутила с шум и трясък и едва не убила животните.
В ученическите си години, по време на летните ваканции, е работил като тенекеджийски чирак и в мандрата на баща си. Обичал да помага на хората около него. Казва, че винаги е воден от принципа „Прави това, което искаш и другите да ти направят.“. През целия си живот не изневерява на своите ценности. Нико Майеров освен, че е физически красив, силен и изискан мъж, е щедър и великодушен човек. Целеустремен e във всичко, което прави. Владее руски, италиански, турски и ладино*. Оптимист по природа. Казва, че за него чашата е винаги наполовина пълна.
„От баща ми наследих инициативността и обществена активност, а от майка ми възприех усета към красивото и стремежа за изпипване на нещата, с които съм се захванал.“, споделя Нико.
В годините на Втората световна война, когато сирените са виели за тревога, дядо ми и семейството му са взимали бохча с дрехи, сухари и други налични запаси и са бягали на Кьошковете**, докато не дадат „отбой“. В края на 1940 г. в България е приет Закона за защита на нацията (ЗЗН)***. Нико Майеров си спомня за многото ограничения, наложени на евреите от държавата, сред които вечерен полицейски час, задължително носене на отличителни значки, еднократен еврейски данък, забрана за извършване на търговска дейност, с изключение на няколко занаята, забрана за ходене по централните улици и кината, както и табели с надпис „Еврейски магазин“ и „Еврейско жилище“ на всички еврейски домове, работилници и бакалии. Често се е случвало легионери да чупят прозорците, вратите и оградите на еврейските къщи в Шуменската махала.
„През 1944 трябваше да се запиша в пети клас в гимназията, но не ме приеха, защото можело да има само определен процент евреи, спрямо българските ученици.“, си спомня Нико. По това време много българи са били против ограниченията за евреите. След Девети септември се разбира за защитата на Димитър Пешев, за протестите на Светия Синод и многото други бунтове в защита на еврейската общност в България. „Преди това вестниците не пишеха за тези неща!“, казва прадядо ми. С умиление си спомня за класният си ръководител, Васил Острев, който предпазливо е защитавал него и останалите две еврейчета в класа.
В края на септември 1944 година, по препоръка на сестра си Синьора, Нико Майеров е приет в РМС (Работнически младежки съюз)****. Той активно взима участие в дейността на организацията, като там се научава да бъде обществено-ангажиран, активен и отговорен гражданин. По това време се запознава с бъдещата си съпруга, Стела, която наскоро е била изселена от София, поради подетата от Хитлеристка Германия антиеврейска политика. С течение на времето двама се сближават и започват да дружат, като така поставят основите на дълъг и щастлив семеен живот.
Като активни членове на РМС, Нико и Стела са участвали в благоустройствени и строителни бригади, в редовното почистване на града и квартала, и в други доброволчески дейности. „Аз бях включен в културно-просветната комисия към околийския комитет на РМС, за който отдавах много от свободното си време“, спомня си Нико Майеров.
През 1948-1949 г. е създадена държавата Израел и оцелелите евреи от масовото нацистко изтребление, могат да се преселят в новото си отечество. Нико решава да не последва семейството си, воден от порив да гради новото социалистическо общество в България. Това негово решение предопределя бъдещия му живот. Той убеждава Стела също да не заминава, за да могат да продължат заедно житейския си път. Двамата мечтаели да участват в изграждането на нов, по-щастлив живот, без експлоатация на хора. Родителите на тогавашната девойка се съгласили Стела да остане в България, но при едно условие - трябвало да се омъжи за прадядо ми. Тъй като заминаването за Израел наближавало, сватбата на Нико Майеров и Стела Сабитаева се случила набързо и без тържество. Единственият запазен спомен оттогава е снимка, направена няколко месеца след сватбата.
В житейски план Нико и Стела се радват на три дъщери - Сима (1950 г.), Бета (1953 г.) и Талма (1960 г.). Имали са щастлив семеен живот. „Не живяхме богато, понякога имахме трудности. Знаехме две и двеста и се простирахме, според възможностите си.“ За силата на тяхната любов, свидетелстват спомени от трудните времена, в които, поради финансови причини, моите прабаба и прадядо са спали на ъгловите дивани в дневната, хващали са се за ръце и само тогава, във взаимна обвързаност, са успявали да заспят. Най-голямата радост на Нико и Стела е, че са успели да създадат сговорна и сплотена фамилия, която има за свой девиз „ЗАВИНАГИ ЗАЕДНО“. След цели 62 години съвместен живот, на 30 март 2011 година прабаба ми Стела почина, оставяйки траен и неизлечим белег във фамилната ни история.
Въпреки многото обществени ангажименти на Нико, семейството никога не е оставало на заден план. „Стремял съм се тези обществени задължения да не ощетяват семейството.“, казва той.
През целия си трудов стаж Нико Майеров е заемал различни постове, като всички са били обвързани с културна и просветна дейност. „Целият ми живот след 1944 година, всичко, което съм свършил, всички длъжности, на които съм бил са в тази посока. Работил съм не толкова заради заплатата, която получавах, а заради вътрешната потребност да бъда полезен...“ От 1 декември 1951 е назначен за инструктор в окръжния комитет на Отечествен фронт, а от 1954 год. до 1959 год. работи като журналист във едноименният вестник. Оттогава до пенсионирането си през 1989 година, Нико заема различни длъжности в окръжния комитет на БКП (сега: БСП). Цели 42 години и 6 месеца служи на обществото, преследвайки своя идеал.
„Когато реших да остана в България го направих с пълната убеденост, че това отговаря на моите идейни разбирания. Удовлетворен съм от резултатите, вследствие от работата ми!“, казва Нико.
Много хора разделят живота си на „преди пенсионирането“ и „след пенсионирането“. За моят прадядо, тази максима не важи. Въпреки че възрастта му напредваше, той нито за миг не е спирал да работи. „Аз обичам моят град (Шумен), защото тук съм роден, в него премина младостта ми и тук стигнах до старостта.“, заявява той.
През 1970 година бива избран за председател на Киноклуб „Мадарски конник“. Тогава подема инициативата за ежегоден преглед на аматьорски филми, с цел да се увеличат естетическите усещания и познания на обществеността за кино и филм. През следващите години, Нико добива известност сред гражданите на Шумен, като един от организаторите на първия по рода си Национален фестивал за любителски исторически филми, който през 2003 година прераства в международен. Тази година събитието щеше да има двоен юбилей - 50 години от създаването си и 20-ти път, в който се провежда, но както Нико Майеров каза „Короната обърка нещата“.
Прадядо ми е един от радетелите, благодарение на които Шумен се прославя сред кино-любителските среди по света. Автор е на стотици филми, разказващи за богатата история на шуменския край и неговите граждани. Днес, в картотеката на Киноклуб „Мадарски Конник“ има повече от 333 заглавия на филми, които показват живата история на град Шумен.
Киноклубът е един от малкото в България, които не са прекратили своята дейност, дори и по време на прехода. Освен това, Нико Майеров е и член на Управителния съвет на Федерацията на алтернативното кино в България и читалищен деец към Народно читалище „Добри Войников“ Шумен. В края на 2019, навръх 90-годишният си юбилей, Нико Майеров бе отличен със званието „Почетен гражданин на град Шумен”, заради богатия му житейски път и активната му обществено-полезна културна дейност.
Както аз, така и всички от сплотената му фамилия сме слушали от прадядо Нико много незабравими спомени за неговия богат и смислен живот. Това ме кара да мисля, че споменът не е само памет, не е формална ретроспекция, не е възкресяване на вещи, случки, хора или събития. Той е поглед назад във времето, в който си започнал да опознаваш света. Той е мястото, в което миналото си дава среща с настоящето, за да подкрепи бъдещето.
Това е моят неповторим прадядо! Той е пламъкът, който събужда у мен чувство на гордост и уважение.
Обичам те, дядо!
Речник:
* Ладино (шпаньолски) - Език, говорен от сефарадските евреи, заселили се по света, след изгонването им от Испания през 1492 година.
** Кьошковете - Природен парк в западната част на Шумен.
*** ЗЗН (Закон за защита на нацията) - Закон, забраняващ на хората с еврейски произход да бъдат приемани за български граждани, както и да заемат висши постове. Поставени са били ограничения /еврейска квота/ за прием в учебни заведения, за притежание на имоти, за професионална дейност и др.
**** Работнически младежки съюз - Младежката организация на Комунистическата партия от първата половина на XX век.
 Мълчете и всичко ще бъде наред! |
Материалът е изготвен от Кристиян Юлзари, ученик в АЕГ „Гео Милев“, гр. Русе, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
Използвани източници: Д. Русева, Докладна записка, Община Шумен (2019 г.), Н. Майеров, Родова биография, Шумен (2009 г.), Н. Майеров - Спомени за семейния живот, Шумен (2011 г.), Спомени за еврейската махала, Шумен (2019 г.), Направи си филм Сам, Шумен (2019 г.)
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин