За мен учителите са едни от най-важните хора в човешкия живот. Те ни поемат от момента, в който ходим изправени под масата и ни оставят, когато сме вече готови за предизвикателствата на живота и света.
Представям ви учителката, от която започна моя път. Тя беше първия човек, който започна да работи по моята мисъл и да разговаря с мен - да оценява моите мнения и да ми помага. Това е Стела Кръстева и работи като начален учител в СУ „Иван Вазов“, гр. Плевен, помагайки на много деца да започнат своя път отнякъде. Завършила е Педагогическия колеж, гр. Плевен, след това ВПУ - филиал на СУ „Климент Охридски“ и Югозападен университет „Неофит Рилски“, гр. Благоевград.
Защо решихте да бъдете начален учител?
В началото, исках да стана учител, но на големите ученици и то по математика. Обожавах математика. Всички мои съученици се допитваха за задачи до мен и аз обичах да помагам, да обяснявам. Но така се случи, че тогава прием имаше само в Шумен, бройката беше ограничена, не ми стигна балът, бях притеснена, и понеже реших да не губя една година, се записах в учителския тук, в Плевен. Смятах, че отново ще кандидатствам математика в Шумен след това, за да преподавам математика на големи ученици, това ми беше мечта. Обаче като започнах да уча, започнахме да ходим на наблюдения по училищата и много ми хареса с малките, някак ме грабнаха. Някаква магия се случи между мен и децата. И реших, че това ще бъде моята работа. И не съжалявам, че така се случи, дори и случайно - макар случайни неща да няма.
Какво намирате у децата?
Училището за мен е храм. Толкова много светлина излъчват детските очи, която се улавя може би с някакво друго сетиво. Въпреки трудностите от всякакво естество, само в училището, населено с толкова много деца, светлината винаги я има. Можеш да я видиш и това някак озарява деня ми, въпреки всяко препятствие.
Какво искате вие да предадете на децата и какво те предават на вас?
Постоянно е взаимен обмен. Аз получавам от тях един друг поглед върху нещата, който ми е интересен и аз, като възрастен го нямам. Винаги съм уважавала техния поглед върху живота. По-интересен и по-изчистен е. Още не е опетнен от „хули и неволи“. От своя страна аз, освен нещата, влизащи в образователната програма, искам да ги мотивирам да бъдат добри хора, да отличават доброто от лошото. За тези четири години, прекарани с мен, искам те да изградят помежду си хубави взаимоотношения. Да ги науча на спокойствие и самоконтрол в дадени ситуации. Също обичам да разговарям с децата, дори в неформална среда. Защото е важно да ги изслушвам и искам да ги науча да изразяват своето мнение. Ако някой иска да се изкаже, разбира се, че ще спра урока и ще го изслушам. Когато правим нещо ги питам как те мислят, какво мислят, че трябва да се направи. Провокирам ги да изграждат позиции. Ако само им налагаме едни норми, кога ще се научат да изразяват мнението си. И така те растат със самочувствие, че знаеш и имаш какво да кажеш по много въпроси. Сега е времето да не се страхуват да се изказват, въпреки че са малки. Грешат ли, ще беседваме и ще им го докажа по правилния начин. Най-много ми харесва обаче, че те не се страхуват да говорят, да мислят и да дават мнения.
Смятате ли, че професията учител е значима и защо?
Разбира се, защото тя формира и развива личности. Ние, началните учители, формираме детската психика. Коя друга професия има такова влияние върху следващото поколение? За мен това е изключително важна задача. Друг е въпроса как обществото го оценява, разбира се. Не всички деца или родители могат да разберат, че учителите даваме от душата си. Веднъж, щом ида при децата, вече се превръщам в техен човек. Забравям всичко друго. Те ме предразполагат. И са толкова различни, индивидуални. Възхищавам им се.
Какво е важно, за да бъдеш учител?
Първо - да учи доста и да бъде професионалист. После вече да бъде емпатичен към децата. Ако го нямаш, няма как да го създадеш. Освен ако децата не ти повлияят някак. И последното е търпение. Без него не става.
Кое е качеството, което мислите, че прави хората хора? Къде виждате добротата днес?
Първо да носи доброта в себе си. После идва всичко останало. Да има морал в отношенията и т.н. Но аз виждам добрината навсякъде, защото имам очи да я виждам. Всъщност я намирам у всекиго, просто трябва да предпоставиш даден човек да я прояви. Хората сякаш се страхуват и са свити в себе си. Дори някой, направил голяма лошотия например, след това може да направи и нещо наистина добро. И то е заразно. Когато направиш добро на някого, причинил ти злина, той някак грейва и осъзнава, че това, което си му дал е хубаво. После може да пожелае и той да направи същото. За мен е потребност да върша добрини - макар непоискано добро да не трябва да се прави. И все пак не мога да не го правя. Когато успея да помогна на някого - дали с думи, дали с действия, това ме прави щастлива. Залива ме мен обратно, като бумеранг.
Какво мислите, че децата могат да дадат на света?
Ние трябва много да се вглеждаме в децата, защото те много имат за даване. Аз доста често съм се учудвала на техни изрази, реакции и мнения, които са изказвали. Не бива да ги приемаме само като малки и незрели. Не знам защо някои хора ги подценяват. Според мен те са носители на нови идеи за света, дори да звучи леко мистично. Всяко ново поколение идва с нови разбирания и знания. Всяко едно поколение е по-интересно от предишното. Децата озаряват света. Те растат и все по-интелигентни. Изключваме характера като критерий, защото при всеки има разсеяност, мързел понякога, но това е нормално. Те са по смели, интелигенти, биха поели рискове, имат задълбочено мислене и това е при всяко едно дете. Вярвам в децата на бъдещето, защото те са бъдещето.
С какво ще запомните работата си?
Никога няма да избледнее от съзнанието картината на класната стая. Преди време ми бяха предложили работно място към един отдел в инспекторат. Но аз имах три дена да мисля и си бях казала, че няма да успея без звънец, без класна стая, без деца. Тогава работех в Бъркач, беше още в началото, и да си намериш работа в града беше много трудно - от тук се започваше. Но аз не можех да изоставя класната стая. Също така няма да забравя и индивидуалностите на децата. Помня всяко едно от тях и макар да не мога всеки път да ги разпозная след като са пораснали, пак помня всеки един. А също така няма да избледнеят и моментите, в които обяснявам нещо интересно и те са ококорили очи и с интерес попиват всяка дума. Правят го несъзнателно, но греят. Разбира се, често има и конфликтите, които трябва да разрешавам, но това е част от работата и емоцията да си учител.
Ярък спомен или случка, която няма да забравите?
Няма нещо конкретно. Много са. Например сърцето ми се разтапя, когато видя какво съчувствие са развили един към друг. Един разплаче ли се, всички отиват да го успокояват. Грейвам, когато го видя. Хубавото е, че един към друг са отзивчиви. Искат да помогнат. Но те първо са го видели от мен, затова го правят. И аз опитвам да им давам точно този пример.
А какво бихте казали относно лошите качества на децата?
Какво означава лошо качество всъщност? Защото всичко може да бъде преодоляно. Агресията е лошо нещо например, но с тях говорим и възпитаваме самоконтрол. С времето ще се научат, ще се променят и укротят. Емоциите няма да изчезнат никога, нека да има емоции. Те оцветяват живота. Важно е, дори да сгрешат, да кажат „съжалявам“. Да опитат да не го правят повече. Мисля, че това нещо може да се промени в бъдеще, стига да осъзнават грешките си. Трябва ли да се борим срещу злините - да. Трудно е да говориш за доброто обаче. По-лесно е да го проявяваш. Като дишането. Във всяка професия можеш да проявяваш доброта, но най-благодатна е учителската. Децата са източник на доброта. Но трябва да бъдеш и добър към себе си - да правиш това, което харесваш, да откриеш себе си и да бъдеш нужен. Най-голямото нещастие е да се чувстваш ненужен. Да правиш добро е изконна човешка потребност. Лошите качества се преодоляват. Жизнения опит също помага. Трябва да се учим от грешките си и можем да се справим.
Как си представят един свят без деца?
По-скоро мога да си представя свят без възрастни. И това обаче не би било добре, защото възрастните се грижат за децата. Все пак трябва да вземат пример и да се учат от някого. Родителите се грижат за децата -кой както може, и дават всичко от себе си. Но свят без деца… Не мога да си представя подобно място. Това би могло да се случи във филм, като урок да ги ценим и обичаме повече.
Училището е едно от малкото места в днешно време, които обучават на култура, на поведение и на ценности и качества, които ще ни изградят. В училище ставаме хора, личности. А тези, които ни правят такива, са точно нашите преподаватели. Един учител учи със сърце и душа, а ние си късаме по малко от неговата и слагаме в нашата докато не я изпълним. Те хранят мисълта и се борят с нашите лудории до край в опит да ни бъдат полезни. Направих това интервю с човек, който прави добро всеки ден. Учителите създават мислещи хора, които образованието доста често се опитва да задръсти, заливайки с непрекъсната информация. Учителите ни спасяват - дават ни образование, пример, подкрепа и винаги са до нас. Затова и трябва вечно да им бъдем благодарни. Те са нашия щит срещу светската апатия. Те съхраняват културата в себе си и носят бъдещето на ръце.
Материалът е изготвен от Християна Тасева, ученичка в СУ „Иван Вазов“, гр. Плевен, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“
„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, TBI Info, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, БНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bg, Teen Station
