Миналото не е нещо, което можем да пипнем, то е единствената нематериална субстанция, която знаем, че съществува, знаем, че я има някъде там.
Изгубени в нищото, без лъч светлина, без щипка надежда. Когато ни най-боли, когато съдбата най-не ни щади, нас - хората - абсолютната висша форма на живот, ни обединява само едно, а именно историята.
Попитали мъдреца: „Учителю, как да се отърва от спомените, те ми носят само тъга?“ Мъдрецът му отговорил: „Недей да бягаш от миналото, свикни да живееш с него, то е единствения признак, че ти някога си живял, че си бил обичан и не си разбрал, че си съществувал!“.
Да оставиш отпечатък в историята не е лека задача. Нима тя не е първоизточникът на всичко, абсолютът на всяка мяра? Тези разсъждения ме карат да си спомня нещо. Нека ви разкажа една история:
Преди години ми се наложи да пътувам в чужбина на един конгрес за представяне на платове. Срещнах се с един възрастен господин от село, който е преполовил вече шейсетте. Понеже бил търговец по професия, той пътувал много, но изпълнявал малки поръчки. Един ден щастието му се усмихнало и той трябвало да отиде в чужбина, но в онази част на света, където хората на неговата възраст наричали „Модерна Европа”. С леки притеснения и колебания той се качил на влака, запасил се с най-важните продукти и отишъл да предлага платовете си в далечната столица на модата на „Стария континент” - Милано. Героят на моята история ненавижда родината, не тачи по никакъв начин земята, в която се е родил. Откъде е тръгнала тази омраза не зная, единственото нещо, с което бях запозната от срещата си с него е, че през целия път не чух една блага дума за отечеството. То, като някаква бездна, ад дори, като покварено парче пръст със забити увехнали клонки в нея, беше източник на болка, тъга, разочарование и корупция. Той не вярваше в историята, нито в славното минало. Изобщо пред себе си виждах човек, загубил отдавна моралните си ценности и принадлежност. За него всеки подвиг, всеки повод за гордост, всяко достижение беше мираж, една подправена реалност, превърнала се в безмилостна илюзия, която украсява така осиротелите и посивели души на българския народ. Часове наред слушах тезата му и недоволството му към всичко, което го заобикаля. Бях свидетел на една мрачна карикатура на един оксиморон в така прекрасната България. Дори бях разочарована и отчаяна какви хора е отгледала, тъй милата ми и свидна родина.
Когато пристигнахме на изложението, се сблъскахме с хиляди чужденци, ние българите бяхме шепа в сравнение с тяхната многочисленост. Всеки от тях представяше държавата си по свой начин - чрез лозунги, чрез кампании, чрез речи и дори едната от тях пееше химна си през цялото време. Историята на всяка страна беше по свой начин специална. Ние бяхме единствените, които не можехме да представим родината си като другите .
- Но нали съм тук да представя платовете си, какви са тези агитации сега? - ме попита той с удивление на лицето.
- Хората в другите държави са с будно национално самочувствие и осъзнатост. България не се различава по нищо от другите страни, напротив дори притежава по-славна история и минало от половината заседаващи тук, но докато има хора, които да се отричат от нея, вместо да я боготворят, тя ще потъне в забвение, като много други държави споделящи една съдба с нея.
Като че ли засегнал се от думите ми, той се оттегли. След около двадесет минути в стаята отекна химна на България. Заглуши всяка друга нота, всеки друг стон. Всички погледи се заковаха, удивиха. „От къде идва този звук?“- запитаха се. Въпросът не остана във въздуха, на сцената за речи излезе точно този българин, който допреди часове плюеше по отечеството, който се беше отрекъл от всичко родно. Тогава той започна да говори пламенно, ревностно, такъв патос не бях виждала през живота си. Българската история се оказа толкова интересна, интригуваща, наситена, че дори чужденците слушаха като онемели. Аз останах без думи, в мен се събуди до такава степен патриотизмът и гордостта, че очите ми се напълниха със сълзи. Когато той приключи речта си ме погледна и ми каза:
- Благодаря ти, без теб нямаше да осъзная, какво съм имал пред очите си, а всъщност за него съм бил сляп. Горд съм, че съм българин!
И точно тук осъзнах и се убедих, че не родината не заслужава нас, а ние не заслужаваме нея!
Тази история има далечна и дълбока поука, чийто символизъм не може да се опише с прости думи, перото не е в състояние да предаде емоции, които крепят цял един народ, обединяват душите в едно цяло, сливат идеала и ни правят зависими един от друг. Общото минало е една причина, безпрецедентен фундамент, който разкрива премеждията, трудностите, славата и падението на една държава, чиято същност е нацията. Още от дълбока древност всичко се пишело в книги, летописи и всяка една останка от тези четива е повод за гордост, за национална сакралност. Нима Паисий не е имал цел пишейки „История славянобългарска”? Щяхме ли ние да знаем за великия създател на България - Хан Аспарух, за България на три морета, за великия Цар Симеон, за господството ни на Балканите, за Самуил, за ослепените му бойци, за Асен Втори дори? Какво щяхме да знаем ние, къде щяхме да бъдем? Потънала в размисли и душевно негодувание към всеки осмелил се да оплюе родината, към всеки отказал се от националния идеал и свещено богатство, което притежава. Всеки един извор е рай, надежда за единство, пъстроцветност. Нашата същност се определя от нашето минало.
Мога да дам хиляди примери, които се надявам да не се обезсмислят с времето, защото като че ли този суверенитет изчезва. Любовта, ех, онази прекрасна, магична, искрена любов, безмерна, уникална, неугасваща към родината, какъв устой, какъв мост е към безсмъртността. Ако можех да има разкажа за това, което видях в теб, мила родино, ще си кажат: „Мечтател!”. Но, ако можеха да го видят, цял живот биха искали да мечтаят.
О, Левски, Апостоле! Или ти Ботев, великият поет! Бенковски с „Хвърковатата чета”, Раковски родоначалникът на най-красивото дело, Митрополите - стълбът на българската духовна осъзнатост! Загинали в името на свободното българско знаме! Родени с цел, потънали във вечността със завет. Телом напуснали ни, духом отдали се на безсмъртието, вие винаги ще живеете в сърцата на народния патриотизъм. С боязън гледам на случващото се, с ужас осъзнавам реалността и дори безметежно предала се на блянове, за едно по-чисто бъдеще, за една по-прекрасна родина, осъзнавам, че вие, кумирите на цял един народ, легендите на всички епохи, незнайните войни, хилядите жертви, геройската смърт приемана с усмивка, като награда, като победа, потъват в забвение. И нито една кулминация, нито една градация на събитията не могат да спрат този процес, толкова необратим, толкова пагубен. Времената се менят, вярно, не отричам динамиката на този процес. Но нито едно оправдание, нито една модернизация и промяна, не могат да възпрат гневния стон на паметта, на историята. Нима се отрекохме, нима вече не сме българи?
По улиците срещам хиляди хора, които по празници, обичат, тачат, почитат родината. На трети март излизат стотици хиляди по улиците, усмихват се, гръмко се наричат българи, хвалят родното. Готови да излязат на улицата, да се нагостят, да изкажат по някоя блага дума, да се заситят и след това да се приберат. Вечерта, когато има заря или пламенна реч от толкова патриотизиран сънародник като тях, се събират пред телевизорите, изпълват се с гордост, пълнят очите със сълзи, казват си горд съм, че съм българин, или добре, че се родих точно тук в тази прекрасна страна и лягат да спят.
На сутринта няма и помен от вчерашните емоции. Нито един патос не е останал в сърцата. Нито, спомен, нито остатък от огъня зародил се в тях не остава. Всичко продължава по старому. Хулниците отново излизат от дупките,в които са се скрили. Заветната и клиширана до краен предел реплика: „Съсипаха я тая държава?”, отново става като паразитен израз в ежедневния речник на българина. Къде е онзи патриотизъм, къде е народната любов? Няма ги. Изчезват точно така, както се появяват. И ние осъзнаваме, че всичко е фалш, една игра. Животът е сцена, ние сме актьорите, влизаме в поредната роля, изиграваме я като за „Оскар” и след това очакваме да си получим наградата. Материализирани до крайност, превърнали се в механизъм, човекът на днешното време е „човекът маса” както казва Хосе Ортега.
Псевдопатриотизмът като една гнусна кампания, на озверелите българи използват историята, гордостта и сакралността на събитията като оръжие, превръщат го в съвременна мода, която носи дивиденти за индивида не като отделна личност, почитаща традициите и миналото, а като нов модел роботи следващи тенденциите, които безмилостно и жестоко ограничават натурата на индивида.
Колко ми се иска лъч светлина да проблесне не само на небето, но и в нашите души. Онзи вечен мрак, безкрайно невежество, да бъдат замъглени и осветени от любопитство и стремеж към личностна изява. Колко ми се иска да помним миналото и да се сещаме за него със същата любов, с която се сещаме за близък. Иска ми се да не сме патриоти само на Трети март, а всеки ден. Усещам, че персоната губи своята идентичност и принадлежност и с доза страх прегръщам все по-крепко историята и миналото, задържам ги, не желая като другите да я пусна да изчезне, не мога да допусна да потъне в дебрите на забравата. Тя трябва да разцъфти, като мартенско цвете, да върне живеца на обществото, инак попаднем ли в пропастта обричаме националното самосъзнание на гибел, а себе си превръщаме в сянка, която ми наподобява на примера, който бях представила, чрез историята си. Само, че за него има път обратен, а за нас - предателите на родното, ще има ли прошка, ще има ли някаква възвращаемост, шанс да поправим грешката си? Според мен няма, а според теб?
„- Но учителю, аз пропадам в бездната, спаси ме! Какво трябва да направя?
- Миналото, мили ученико, миналото. В него ще откриеш всички отговори!“
Две години по-късно:
- Аз разбрах учителю, наистина разбрах! Животът е като миг сред вечността. Ние сме мигът, а вечността е нашето минало. Ние, чрез нашето съществуване оставяме отпечатъци, които после са пътеводителите на идните поколения. Аз промених себе си учителю, към по-светли бъднини. Сега ако всички хора направим така, можем да успеем, все още можем. Светът ще стане едно по-добро място!“.
Материалът е изготвен от Биляна Добрилова, ученичка в ПЕГ „Йоан Екзарх“, гр. Враца, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин