А казват, че кръвта говори, че шепне, че крещи. Казват, че тя е път към забравеното минало, към мъгливото бъдеще, към тъмните пространства на нашата същност. Казват, че душата е безсмъртна, че тя вселява се в кръвта и така напътстват ни предците, когато странстваме далеч от своята родина. А казват, че кръвта е зов, че е непрекъснатата нишка, по която птицата се връща отново в своето гнездо.
Всеки пътешественик рано или късно се завръща в своя дом, защото той е първата и последната спирка на кръговрата, наречен живот. Душата е мистична субстанция, но нека я погледнем през призмата на древногръцкия мъдрец Платон. Той я определя като безсмъртна, като част от всевечния вселенски кръговрат. Тя съществува още преди раждането, има своя собствена нишка, своя история. Но ето че тази тънка нишка попада между пръстите на мойрата Клото.
Основен вселенски принцип е преплитането на две начала в една цялост. Това е известно на Клото и така тя вплита с няколко сръчни движения бялата нишка на духа с червения конец на плътта. Платон смята тялото за затвор, но може би съвсем не е прав да го осъжда като по-низша материя. Както споменах, и то си има своя нишка, носи хилядолетната история на едно семейство, на един род, на цяла нация. И така изпод бързите пръсти на Клото излиза една мартеница, която тя, доволна от творението си, подава на сестра си Лахезис така, както в този момент някъде по света акушерка подава пищящо новородено в прегръдките на измъчената му майка.
Мойрата Лахезис е мъдра. Тя знае, че трудностите учат човека и затова започва да връзва възелчета – някои големи, а други малки. Първият възел обаче е най-важен, защото поставя началото. В земните представи се равнява на прохождането на детето – то само стъпва на Пътя и определя накъде ще върви, Лахезис го е хванала за малката ръчичка и вече го води.
Колко общо има човекът с птицата. Той постоянно се рее в полета на мечтите, оцветени от палавата четка на въображението. Лахезис е мъдра, но преди всичко е жена – непредсказуема, емоционална, импулсивна. Когато е щастлива, мойрата отпуска мартеницата и позволява на човека да се носи като хвърчило по ветровете на неговите така изменчиви желания, но държейки го здраво, за да не отлети съвсем, защото колкото и своенравен да е той, Лахезис си остава неговата господарка.
А тъкмо усвоило летенето, птичето иска да разгледа света отвъд гнездото. Прекалено самоуверено, то отлита в търсене не на друго, а на себе си. Лахезис е мъдра и знае, че неопитната птичка ще загине, ако е сама по пътя си, защото няма да отличи нито хитрата лисица, нито дебнещия я ловец. Младостта я изпълва със сили, но тя я прави и достатъчно глупава, за да не слуша какво ѝ казват възрастните. Затова Лахизис държи мартеницата здраво и чрез кръвта напътства младия дух.
И не е случайна думата „напътства”, защото идва от „ на път”. Когато младият пътешественик е несигурен, когато го е страх, тогава кръвта шепне с гласовете на предци, отдавна напуснали този свят, загубили своята физическа форма, но станали част от червената нишка. Невинаги обаче младата птичка е готова да ги слуша. Тя все още е неспособна да обедини гласовете на тялото и на духа и затова остава раздвоена, разкъсана между тях. Чувства се достатъчно свободна, за да отлети за топлите страни, когато родните поля посърват под булото на есента, когато зимата сковава Балкана с безпощадния си леден дъх. Но Лахезис е мъдра и знае, че единствено когато е сам, младият пътешественик ще открие пътя към себе си, към равновесието и единството.
И по друга причина Лахезис отпуска мартеницата – с едната ръка тя трябва да бръкне в коша пред себе си, откъдето ще извади втора, ще я оплете около първата и ще започне да ниже възлите им заедно. В земните представи това е бракът, който е първото постигнато единство. Вследствие на него ще се родят нови съдби, ще набъбне носещото се по реката на времето кълбо, което грижливо събира преждите на мойрите.
Усетил се свободен, пътешественикът става самоуверен и не признава властта на Лахезис. Разгневена, тя му връзва огромен и стегнат възел, с който отрязва крилете му. Това е гранична ситуация, катарзис, преосмисляне. Полетът е приключил, време е за връщане. В този момент кръвта крещи, зове родната земя. И така, малко изморен, приключенецът се завръща в своя дом и в същото време изпраща децата си.
Дълга стана тази мартеница, натегна от възли и третата мойра Атропос вече я тегли от ръцете на сестра си. Лахезис най-после я отпуска – стига толкова, последният възел е направен. Атропос е мрачна, безпощадна, но справедлива. Тя знае как всеки е изминал земния си път. На недостойните срязва мартеницата под последния възел, за да не се разплете никога, за да остане тялото затвор за душата. На добрите хора мойрата срязва нишките над последния възел, за да се прибере духът във вечния си дом, а плътта да стане част от земята, която зове.
А казват, че кръвта говори с тайнствен и отвъден глас, а казват, че земята зове, а казват, че душата тегли първо към Пътя, а после към Дома. Кой знае... Лахезис още ниже възли, реем се в небесата, търсим себе си. Но мойрите са мъдри. Те ще ни упътят към Дома, когато той ни призове отново.
Материалът е изготвен от Елина Алипиева, ученичка в ПЕГ „Йоан Екзарх”, гр. Враца, за ученическия конкурс на EspressoNews - "Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома"
„Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, сп. Мениджър, noviteroditeli.bg, obekti.bg, Teen Station
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“: Община Враца