На прабаба ми Ивана Алипиева
Според Лев Толстой не великите личности движат историята, а множеството обикновени хора, всеки от които носи индивидуален заряд, насочен в определена посока. И тъй като сме неспособни да обхванем огромната плетеница от причини и следствия, ние приписваме големите дела на един човек, възхищаваме му се или го осъждаме. Такава си, Историйо - неблагодарна, благосклонна само към твоите съставители, ти си глина в силните ръце на победителя. По вапцаровски ще те запитам, защо между прашните ти страници, между стегнато написаните редове не остави място да опишеш „простата човешка драма”, защо, измамнице, не спомена как се бореха предците ми, а подробно ни разказваш за лицемерна дипломация, за големците, които мислеха, че властват безгранично? Ти лъжеш най-безсрамно, ти криеш, ти потулваш с тъмния си плащ, за да забравим. Наивна си, Историйо, не ти се вярва, но ето че заставам срещу теб, изваждайки наяве разказ за истинската личност, която ще ти пресъздам от плът и кръв чрез живото слово, чрез онова, което не от теб научих, а от корена, от родовата ми история. Предизвиквам те, безсрамнице, ще надвия твоите кумири.
Родена съм в града, но той така и не успя да ме привлече, да изтръгне от душата ми названието „роден”. Чужд е и далечен. Друго кътче тегли моето сърце - село Горно Озирово, откъдето произхожда родът ми. Като паметник стои домът, пазител на спомена за неговите обитатели, а вятърът лениво развява бурените, израснали върху няколко гроба, мъхът убедително превзема каменните плочи, покривайки изписаните там имена. Но на мен не ми е нужно да ги чета, аз ги знам, аз познавам тези хора – героите на моята история. Там почива прабаба ми Ивана. Тя не е известен предприемач, нито активист, нито обществен деец, но в съществото ѝ е била съсредоточена толкова голяма сила, толкова жизнена енергия, че всеки твой кумир, Историйо, би ѝ завидял. Затова избирам да те надвия чрез обикновената селска жена, чрез силата на една българка, страдала почти век под бичовете на изменящите се времена, но надживяла твоите любими герои.
И така, през 1909 г. в семейството на Петър и Катерина Шолеви се родила първата им дъщеря, която нарекли Ивана. Не било писано на Петър Шолев да се сдобие с мъжка рожба, като в някоя приказка му се родили още две щерки, а в онези времена женската челяд била по-скоро в тежест.
Минали се три години, започнала Балканската война и Катерина със свито сърце изпратила мъжа си, сбогувала се с него като за последно. Ала Бог чул молитвите ѝ и Петър Шолев се завърнал за кратко. Скоро му се наложило отново да замине за фронта заради Междусъюзническата война. Нямало мъже в село, жените притискали изплашените си чеда, а и самите те усещали хладни тръпки по гърбовете си - знаели, че войната не върви добре. И ето ти беда - румънците нахлули в село. Ясно ги помнела прабаба ми Ивана - влезли в къщата и започнали да грабят всичко ценно, както и запасите за зимата. Отнесли и добитъка, една кокошка не останала на двора. Настъпил глад. Как Катерина опазила и трите си деца, не знам, но Ивана никога не забравила тези тежки години - те я научили да цени и последната трошичка хляб.
За втори път се завърнал Петър Шолев в скромния си дом. Прабаба ми Ивана тогава била дребно и слабо дете с тъмна коса, а на бледото ѝ личице светели две очи с необикновен плам. Нямал си син Петър Шолев и затова хванал крехкото девойче да го учи на мъжка работа, за да му помага. Като момче се катерела прабаба ми по дърветата, брадвата, кирката, чукът, мотиката били продължения на слабата ѝ ръка и инструмент на силната ѝ воля. Само едно сечиво не овладяла напълно - косата. Удавала ѝ се тежката работа, но затова пък домакинството и женските задължения никога не ѝ се сторили достатъчно значими. Теглела я нивата, където била ненадмината.
Уредил си живота Петър Шолев, всичко вървяло добре. Един ден обаче дошла вест, че България се включва в нова война. За трети път изпратила мъжа си Катерина, с насълзени очи се сбогували с него и трите му дъщери. Но Петър Шолев бил достатъчно опитен, знаел как да оцелее и успял да се завърне невредим. Децата му вече били поотраснали и пресметливият му ум счел за добре да инвестира в плетачество, какво друго би могъл да подхване с тази женска челяд? Той повел Ивана на Казанлък, откъдето закупили първата автоматична плетачна машина в село. Пътуването било изключително вълнуващо за баба ми. Освен че за първи път излязла от региона, тя се возила на влак, което било екзотично преживяване за едно селско момиче.
Прабаба ми Ивана станала мома за омъжване, но нещо в огнената ѝ женска природа смущавало ергените. Може би това, че тя се мерила сили във всичко наравно с тях, че винаги ги побеждавала в състезанията по надплюване. Но точно такъв тип хора прикриват меката си същност в корава обвивка. Любила Ивана сина на кръстника - голям грях, но колко хубав, колко учен бил този момък. Простаци не харесвала, самата тя жадувала за наука, но не могла да продължи образованието си след четвърто отделение. Въпреки това била грамотна и много обичала да чете най-вече за Ботев и Левски, покриващи напълно идеалите ѝ за мъж. Но питал ли Петър Шолев щерка си кого люби - нито Ботев, нито Левски имало в Горно Озирово. Със сметка се вършат тези работи, със здрав разум, а не от женски прищевки и глупост. Знаел вече Петър Шолев, че ще е най-добре да даде голямата си дъщеря на Липковския род - среднозаможни, с голяма воденица на непресъхващата река, малко гори, ниви и добитък. Двама ергени имало в рода - Младен и Алипия. Младен бил левент, силен и напет, а Алипия - тих, скромен, свит, с меко сърце. И кого мислите избрал Петър Шолев за съпруг на прабаба ми? Задомил тази огнена фурия за кроткия Липко, когато тя била на 16 години. А Ивана не прикривала първоначалната си ненавист към мъжа си. Все пак го уважавала, защото не бил прост. Чичо му Петър Липков бил даскал, а след това станал кмет и прадядядо ми Алипия започнал работа като писар в кметството.
В тези години Ивана родила първото си дете, което не преживяло дълго. Това била голяма загуба за младото семейство. След време баба ми забременяла отново и родила второто си дете, кръстено на баща ѝ. В този ден Ивана се заклела, че друго няма да има, защото не може да го обича колкото малкия Петър. А той бил много слаб и болнав, прабаба ми треперела над крехкия му живот. Ако тя била пожар, детето ѝ повече приличало на тънка свещичка, чийто пламък се полюшквал и аха да изгасне. Най-големия ужас брала Ивана, когато Петърчо заболял от менингит. Той се гърчел в огнена треска, а прабаба ми се чудела какво да стори. Решителността ѝ го спасила, хладнокръвието не я напуснало. Тя грабнала умиращото си чедо и го понесла към Вършец. Кога претичала тези 15 километра, тя самата не знаела. Предала детето на доктора и сключила ръце в молитва: „ Боже, не ми отнемай второ чедо. Богородичке, и ти си майка, изцери детето ми...” Нареждала прабаба ми, горещите сълзи се стичали по коравите ѝ страни, но не спирала да вярва. Случило се чудо - малкият Петър оздравял. Толкова силна воля имала баба ми, че дори Бог я изслушвал и изпълнявал желанията ѝ.
Истински идол в очите на Ивана бил даскалът Петър Липков - първенецът в селото. Тя мечтаела и нейният син да стане като него някой ден и затова заделяла парички за учението му. Добре вървял животът ѝ, тъкмо всичко се било наредило и онези горе пак нещо се скарали и хайде, отново война. Карат се те, а пращат простите хорица да се бият, да мрат като мухи на фронта, оставят вдовици и сираци да гладуват и скърбят над войнишки незнайни гробове. Какво да прави, и тя изпратила Алипия на война. Той бил назначен за военен полицай в Македония, където трябвало да варди комунистите в затвора. Обаче нали бил мек човечец, дядо ми Липко никога не посегнал да бие беззащитните пленници на властта. Той дори им помагал, облекчавал им мъките.
Минавали се годините, вървяла войната и изведнъж победната немска армия започнала да губи позиции, да отстъпва. Сменила се и властта в България, след което дядо ми бил обявен за фашист и изпратен на каторга във въглищна мина, където малко хора оцелявали. Хукнала Ивана да търси някаква помощ, за да отърве мъжа си от сигурна гибел. Някогашните политически затворници от Македония били станали големци и тъкмо към тях се обърнала моята баба. Те не били забравили добрината на дядо ми и дошли в село, издействали освобождаването му.
Непоела дъх от грижи и притеснения, нова беда сполетяла Ивана. По лош път тръгнал нейният Алипия, започнал да се заседява в кръчмата, да играе карти. Молели се другите жени на мъжете си, ронели сълзи, но получавали само шамари в отговор. Не била такава Ивана - тя скланяла глава за молитва само пред Господ. Три големи гряха познавала, чрез които Лукавия придобивал душите на клетниците завинаги - пиянството, комара и разврата. Не можела Ивана да остави наивния си мъж в дяволски ръце. С огнените си очи застанала лице в лице с Лукавия. Коварен бил той, но страхлив. Отстъпил дяволът пред прабаба ми Ивана, подвил опашка, но ѝ се заканил да се завърне и да я надвие някой ден. Така Ивана спасила Алипия и той никога отново не се поддал на греховните дяволски изкушения.
Намерили прабаба ми и прадядо ми време между грижите да се порадват на порасналия си син, който завършил гимназия във Враца и вече учел в Софийския университет. Както мечтаела някога прабаба ми Ивана (а нейните желания били закони), дядо ми Петър станал даскал и го пратили далеко в Източна България. Не се минало много и той се върнал в Озирово, водейки снаха на своята майка. Скептична била старата, единствен син имала и не можела да сгреши в избора на подходяща съпруга. Какво е преживяла баба ми Мария в момента, когато свекърва ѝ я измерила с проницателния си поглед, само тя си знае. Пред треперещата девойка стояла ниска и костелива жена със забрадка, под която били свити тъмни коси, прошарени от бели жички, с бледо и набраздено от грижи лице, гъстите ѝ тъмни вежди били събрани в една критична бръчка, а под тях пламтяли очите ѝ. Малко хора успявали да издържат на това изпитание. На дребната ѝ фигура и изпитото лице режещият блясък на очите ѝ се откроявал значително, всявал уважение и страх. Като два въглена прогаряли всяка обвивка, в която се опитвал да се скрие човекът. А Ивана не се страхувала от нищо и от никого, толкова била калена от какви ли не тегла. Това явно го усещали и животните, защото и най-злите кучета, които били способни да се нахвърлят дори върху стопанина си, оставали кротки като агънца, когато минела покрай тях.
Оженила сина си прабаба ми Ивана и отишла в Източна България да види сватовете. Колко богат край, каква земя, какви машини. Не била виждала тя толкова блага, няма такива чудесии в усойния Балкан, където основно с дърводобив изкарвали да преживеят.
Неуморно се трудела цял живот Ивана, не сещала умора. Противяла се коравата земя, връщала ударите на мотиката и отказвала да поддаде. По-упорита се оказвала винаги прабаба ми, не се оставяла да бъде надвита в нищо от живота. Така проправяла път за цялото си семейство, не земя - камък би се разцепил под желязната ѝ воля. Дори старостта не отслабила ръката ѝ, все тъй горял нейният поглед.
Радвала се Ивана на внуците си, пак потръгнал животът плавно, спокойно. Но не продължило дълго така, съдбата била решена да смачка този несломим дух. Единственият ѝ син легнал болен и се споминал след няколко години. Голяма и неизлечима рана се отворила в майчиното сърце. Много не издържат този удар, но Ивана била жена с необикновена сила. Притихнала, смалила се още повече, но нито погледът ѝ изгаснал, нито отпуснала своята ръка. С още по-голямо усърдие работела. Разкървавена от битки била снагата ѝ, като белези от бойни рани стояли спомени от минали премеждия, но тя продължавала да живее, да се бори със съдбата, със земята, с държавата.
Годините се минавали,Господ прибрал дядо ми Алипия и оставил баба ми Ивана сама в притихналия дом. Тя не спряла да се труди неуморно до 94-годишнината си. Старческата болест я приковала на легло и отнела разума ѝ, но сякаш душата ѝ останала непримирима и непрестанно се опитвала да изправи тялото, да раздвижи безсилните нозе. Очите ѝ не изгаснали до последния ѝ ден - точно така познали, че той е настъпил.
Баба ми Ивана си отиде тихо от този свят на 96 години и днес вятърът лениво поклаща бурените на нейния гроб. Аз обаче никога не бих си помислила, че тя е умряла, че мъхът сигурно би заличил имената на надгробната ѝ плоча. Не, този дух не може да бъде пречупен дори от смъртта и съм сигурна, че Архангел Михаил с мъка го е изтръгнал от дребното ѝ тяло. Събрала се е прабаба ми Ивана в нас - нейните наследници. Понякога наднича от моите очи, с острия си поглед пронизва събеседника, кара го да настръхне, да се издаде както теб, Историйо. Посочи ми ти една подобна личност, една толкова силна жена, преживяла четири войни, смъртта на двете си рожби, спасила мъжа си няколко пъти, понесла падането на два политически режима и началото на трети. Дай ми примери, Историйо, хайде, говори за онези горе, които толкова пъти са вгорчавали нейния живот. Знаеш ли, по-добре мълчи, срамувай, защото тя прие твоите предизвикателства, надживя празните ти идоли. Те паднаха сразени от хора като нея - обикновената селска жена, те загинаха, потънаха в забрава, а тя остана жива, надви дори смъртта, пресели се в сърцата ни и шепне чрез кръвта, подръпва корена, движи ръката ми по белия лист, където с гордост изписвам нейните имена - Ивана Алипиева. Бабо, аз се въхищавам на твоята сила, на стоманената ти воля. Поклон пред паметта ти, пред неизличимата следа, която остави след себе си.
Материалът е изготвен от Елина Алипиева, ученичка в ПЕГ „Йоан Екзарх”, гр. Враца, за ученическия конкурс на EspressoNews - "Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома"
„Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, сп. Мениджър, noviteroditeli.bg, obekti.bg, Teen Station
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“: Община Враца