Никога не е прекалено късно човек да започне да се занимава с това, което го кара да гори отвътре. Животът е твърде кратък, за да правим компромиси с мечтите ни. Времето пък е най-ценният ресурс, с който разполагаме. Затова е нужно да действаме сега. Утре може и да няма. И нито възрастта, нито предразсъдъците на обществото са в състояние да ни отклонят от пътя, който сме си начертали. Защото всеки е роден с определена мисия, и защото всеки е художник на своето собствено платно, наречено живот.
„Ако нещо се върши с любов, то непременно става красиво“. В това искрено вярва най-известната дизайнерка на шапки в България - Ирина Сардарева. Тя е с неизчерпаема енергия и е живото доказателство, че случайности не съществуват. Историята на живота ѝ е също толкова пъстроцветна, колкото е и всяка нейна ръчно-изработена шапка. И макар шапкарството да не е първата ѝ професия, несъмнено този занаят е имал свое запазено място в сърцето на Ирина още от най-ранна детска възраст.
Заради отдадеността и любовта, с която върши работата си през годините, Сардарева получава многобройни отличия и признания както на национално ниво, така и на международно ниво като „Златната игла” на Академията за мода. Канена е да участва на най-известните модни ревюта по света в Ню Йорк и Париж. Въпреки международната слава обаче Ирина Сардарева избира да остане в България и да развива този позабравен, но много красив занаят.
Родена в Украйна, микробиолог по образование и любовна имигрантка по съдба, Ирина Сардарева пристига в България в края на 70-те години на миналия век. Времената са били такива, че хората у нас е трябвало да бъдат "равни" във всеки един смисъл на думата. Ирина обаче винаги се е отличавала от масата със своята впечатляваща външност и го доказва още с първите дни от пребиваването си в България. „Влизам в автобус 11, две минути мълчание, огледах се, но всичко си ми беше наред. Сметнах, че това са “аплодисменти” за мен, защото тогава българката не носеше шапка.“, разказва увлекателно Ирина.
За да изхранва семейството си, тя започва работа като учителка по химия. Някъде там, измежду стотиците епруветки и разтвори, Ирина намира място на черната дъска, където да закачи въжета, на които учениците ѝ могат да се учат да плетат по време на междучасията. Редом с преподаването води кръжок „Направи си сам“, в който децата са изработвали от рисунки върху стъкло до макраме. С течение навремето Ирина осъзнава, че нейната страст са шапките и им се посвещава изцяло. Въпреки това тя не загърбва учителството, тъй като е убедена, че взаимодействието с деца в продължение на години ѝ е помогнало да бъде шапкарката, която е днес.
Новото начало
В края на 80-те години мъжът на Ирина е уволнен от БГА „Балкан“. Тя също решава да напусне учителската професия, за да стартират заедно собствен бизнес. Започват да шият детски дрешки за момичета, които продавали на битака. Малко след това разбират, че така трудно могат да изхранват двамата си синове.
По това време Ирина забелязва, че на пазара в България липсват две неща - аксесоари и бельо. От Музея за история на София пък разбира, че в миналото шапкарството е бил широко разпространен занаят в България. Открива също, че преди 1940 година в столицата е имало 18 ателиета за шапки, в Русе - над 35, а във Варна - 18. След 1946 г. обаче народната власт създава Закон срещу незаконното забогатяване, който е обхващал банкери, депутати и шапкари. Все професии, които в миналото са се приемали за буржоазно зло. „Оттогава, ако отидеш с шапка на работа - уволнен си. Разхождаш ли шапка по „Руски“ - чукаш 10 дена камъни в Горубляне. Това беше отношението към шапката по това време. Тя е била скрита тайна.“, разказва с капка недоумение Ирина Сардарева. Цялото това стечение на обстоятелствата води вече бившата учителка по химия до една единствена мисъл - да започне да прави шапки.
Отива в Киев, където в началото на 90-те години е имало огромен завод, в който са се произвеждали по един милион филцови шапки на месец. Първоначално целта на пътуването е била единствено, за да се купят готови шапки и заготовки за производството им. Съдбата обаче решава друго нещо. Заради проблеми с плащанията се налага Ирина да остане във фабриката за по-дълго време от планираното. Постепенно се запознава с работниците там, които от своя страна ѝ споделят тънкостите при производството на красивите шапки. Дават ѝ съвети кои материали са добри и кои не, както и къде се продават най-качествените заготовки. Само за няколко дни Ирина успява, както тя казва, да „открадне занаятът“. Прибира се обратно в България и дава началото на нова страница в нейния живот - „Къщата на шапките“.
Магическата „Къща на шапките“
Ирина Сардарева обича да казва, че в предишния си живот е била шапкарка. Причина затова е именно нейната „Къща на шапките“, намираща се в непосредствена близост до Руски паметник в София. Преди нея ателието на известната шапкарка се е помещавало на ул. Ломска и е било под наем. С времето то отеснява и било невъзможно да побере всички нейни произведения на изкуството (шапки). Наложило се Ирина и мъжът ѝ да потърсят нов дом за своя занаят.
Така един ден пред старото ателие се появява непознат мъж. Попитал небрежно Ирина какво иска, а тя му разказала за мечтата си - да има голяма къща, която да превърне в свое ателие и работилница. Щом чул това загадъчният мъж я завел да види къща, която по това време се продавала от предишните собственици. Тя изглеждала точно така, както си я представяла Ирина - голяма и намираща се на спокойно място, встрани от шумотевицата. Проблемът бил цената - оказала се непосилна за семейството.
С това мечтата на Ирина Сардарева угасва. Но за кратко. След време същия непознат мъж се връща в малкото шапкарско ателие и казва, че собствениците на къщата са се съгласили да я продадат на по-ниска цена. В този момент Ирина се връща към мечтата си и съзнанието ѝ се изпълва с една единствена мисъл - да създаде „Къща на шапките“.
Купуват къщата, ремонтират я и така тя заживява нов живот. Поне привидно нов. Оказва се, че някога постройката е била дом на Мария Хаджигенова - съпруга на един от бившите заместник-министри на земеделието. Мъжът ѝ бил много зает и в институцията, и с търговия на плодове и зеленчуци и задачата за построяването на къщата е била поверена на самата Мария Хаджигенова. Тя решава, че иска домът ѝ да има много стаи. Това довело до спор със съпруга ѝ. Мария поискала развод, но зам.-министърът я заплашил, че ако го напусне, животът ѝ ще се превърне в ад. Жената решава да избяга, но тъй като нямала занаят в ръцете си, записва да учи една година шапкарство. Ипотекира къщата и бяга в Париж.
Тук пътищата на Ирина и Мария се преплитат. След като семейство Сардареви купуват къщата, започват ремонт. Ирина, също като Мария, искала къщата да има много стаи, и затова майсторите започнали да пробиват врати в стените. Оказало се обаче, че при първоначалния вид на къщата именно там имало врати, които през годините са били премахнати. „Когато майсторите започнаха да работят, се оказа, че ние не правим реконструкция, а възстановяваме първоначалния вид на къщата.“, казва Ирина. Именно тази необикновена история е причината Сардарева да смята, че в предишния си живот е била шапкарка.
Семейна приемственост на занаята
Още от най-ранна възраст двете деца на Ирина помагали на родителите си - шиели, крояли, носили платове… Навършвайки пълнолетие, всеки от тях поел по свой собствен път. С времето обаче станало ясно, че камъкът си тежи на мястото и Георги, един от двамата синове на Ирина, се върнал обратно в България, за да стане част от семейния бизнес. Въпреки че е завършва висше образование в областта на Международните икономически отношения, той бързо разбира, че неговото призвание също е шапкарството. В момента той се занимава с изработването на шапките, а майка му се грижи за тяхната декорация. Двамата преди време започват да водят и майсторски класове, в които предават занаята на всеки желаещ.
За да направят шапкарството още по-видимо за широката общественост у нас, през 2017 г. семейство Сардареви поставят началото на „Парада на шапките”. Той се провежда ежегодно в центъра на София и събира хора от всякакви възрасти, приканвайки ги да покажат най-красивите си шапки. Всяко негово издание се превръща в своеобразен празник на цветовете, който кара жителите на София поне за малко да се откъснат от сивотата на ежедневието.
С течение на времето Ирина Сардарева се доказва, че е една от най-добрите шапкарки не само у нас, но и на международната сцена. Днес тя продължава да изпълнява мисията на живота си - да накара хората да се чувстват специални. Ключът към успехът ѝ се корени в това, че всяка нейна шапка носи емоция и е създадена първо от сърцето, а чак след това и от ръцете на най-известната дизайнерка на шапки в България. С работата си Ирина възпитава обществото на обич и култ към красотата. И ако я попитате какво са шапките за нея, отговорът, който ще получите, е само един. Нарича се любов. Защото всяко нещо, което се прави с любов, става красиво.
Снимки: личен архив, news.fashion.bg
 Политиците отново обърнаха гръб на младежта |
Материалът е изготвен от Кристиян Юлзари, ученик в АЕГ „Гео Милев“, гр. Русе, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“.
„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, TBI Info, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, БНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bg, Teen Station
