Един от най-интересните манастири по българските земи - Осеновлашкият, известен още като "Седемте престола", е разположен на 5 километра южно от гара Елисейна. Изграден е на една от извивките на Габровница в подножието на планински рид, на който се намират останки на старинна крепост, наричана от местното население "Латинско кале".
Проведените проучвания и анализи за установяване на времето на възникване на манастира за съжаление не са се увенчали с успех. Въпреки това всички изследователи са единодушни, че неговото начало трябва да се търси през Второто българско царство до XIV в.
Според легендите, една от версиите за създаването на манастира „Седемте престола“ е свързана с брата на българския цар Петър II Делян, княз Георги, който се покалугерява и приема името Гаврил. Той се установява в Белово, Пазарджишко и построява манастир с черква, но при нахлуването на печенегите в този край, той е принуден да напусне Белово и отива при брат си Дамян във Враца. Заедно те построяват манастира през XI в.. След смъртта си Гавраил бива погребан в манастира. Някои предания сочат, че в манастира е погребан и самият български цар Петър Делян.
За възникването на манастира има и другга легенда, предавана от поколение на поколение. Тя гласи, че манастирът всъщност е основан от седем боляри. Църквата се е състояла както и сега, изградена върху същите основи от седем отделни помещения-параклиси, всяко от което с олтар-престол.
Предполага се, че в началото на IX в. от Бесарабия са дошли славянски племена, които по-късно са били принудени да се заселят в Стара планина. Това съвпада и с преданието, че тук са се заселили седем души славянски боляри със семействата си и създават селище в тази област. Счита се, че на тези места по-късно са се образували и седемте села: Осеновлак, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков дол, Желен и Лакатник.
Още от създаването си манастирът е духовен и религиозен център и е играл особена роля за развитието на този край по времето на турското робство. Скътан в пазвите на Стара планина, никой не е подозирал, че в него може да се поддържа искрата за освобождението ни. Входните врати са железни, а самият манастир, заедно с черквата и вградените мазгали в тях, от които е можело да се стреля, са служели за крепост на хайдутите, които често са го използвали като убежище.
През 1737 г. по заповед на султан Махмуд Безбожни, известен с жестокостта си, са разрушени и опустошени множество черкви и манастири. Тази участ сполетява и „Седемте престола“. Той бива разрушен до основи и разграбен. Останалите руини се ползвали от овчари, за да отглеждат стадата си.
След Руско-Турската война през 1769 г. султан Абдул Меджит, въз основа на постигнатото споразумение при подписването на мирния договор издава ферман „Хатишериф“. Чрез него се разрешава на всички православни славяни да изповядват своята вяра на своя език, да строят храмове и манастири. Това негово действие се смята от българите за победа.
Възстановяването на манастира започва през 1824 г. с помощта на врачанина Димитраки Хаджитошев и митрополит Доситея. Те откупили земите на манастира, а настанения тук монах Паисий от Ловеч изградил жилищна сграда. Комплексът бил предоставен за метох на Черепишкия манастир.
Към манастира през 1848 г. игумена йеромонах Христофор открива килийно училище. Учители са той самият и учителят Лало от град Сопот. По това време са се изучавали четене, писане, църковно пеене и църковен ред (Типикона).
Църквата поразява всеки посетител със своята архитектура. Тя впечатлява с по-особената си архитектура, която е рядкост не само за нашите земи, но и за Европа. Мястото представлява затворен корпус, от който се издава само една полукръгла олтарна част. Централната ѝ част има кръстовидна форма, като рамената на кръста не са еднакво дълги, а четирите полуциндрични свода и куполната част се крепят върху стените на четирите затворени помещения. В кръстовището се издига нисък купол с осем малки прозореца. Популярното му днес име "Седемте престола" идва от седемте олтара, посветени на различни светци на църквата.
В навечерието на деня на Рождество Богородично – осми септември, когато се отбелязва храмовия празник на манастира – народът от околните села отива в манастира след залез слънце със запалени фенери за поклонение и молитви. Така храмовият празник се превръща в ден за поклонение. И така до ден днешен хората се събират, звучат народни песни и се вият кръшни хора.
Създаден като религиозен център в Стара планина, манастирът бързо се превръща в културен център за селищата в областта. Той е един от най-старите от четиринадесетте софийски манастири, съществували по времето на османското владичество. В него всички богослужения са се извършват само на църковно-славянски език.
Заради удобното географско разположение той е неразривно свързан с борбата на българите за духовна независимост и национално освобождение. През годините е убежище на хайдути като Страхил, Чавдар Войвода и Индже Стоян от Сливен, Вълчан Войвода и др.
Също така се знае, че Софроний Врачански е прекарал 14 дни в манастира, заедно с други духовници от Черепишкия манастир, укривайки се от кърджалиите и черкезите през далечната 1800 г.
Васил Левски също е използвал мястото като подслон. Отбивал се е за кратка почивка и беседа, а Патриархът на българската литература - Иван Вазов - получава вдъхновение от мястото, докато наблюдава игумена по време на вечерните и сутрешните литургии и така той пише своята бележителна балада „Клепалото бие“.
Материалът е изготвен от Антония Дикова, ученичка в 12 клас на ПГ "Велизар Пеев", град Своге, за ученическия проект на EspressoNews - "Работилница за репортери 2018 - Родова памет"
„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви, 360 Creative Bulgaria, УНСС, Volontime, Rollplast, Samsonite.