Днес учителската професия се превръща с бавни, но сигурни темпове в едно ожесточено предизвикателство. Сякаш хората с времето са изгубили необходимото уважение към учителите. Ще Ви запозная с една на пръв поглед обикновена учителка. Родена в трудолюбиво семейство, тя решава да стане учителка също като своята майка. От родителите си наследява труда като морална ценност. За това и тя не се страхува да работи. Преподава български език и литература в Основно училище „Васил Левски“ град Враца. След почти четиридесет години в професията, тази година ѝ предстои пенсиониране.
За мен и другите ученици, тя не е обикновен учител. В продължение на три години, а и до ден днешен тя е част от моя живот, също както на много други деца. Тя беше с нас в добро и зло, често посвещаваше целия си ден на нас. Тя не ни помагаше само с учебния материал, но и ни подготвяше за трудностите навън. Приемаше ни като свои деца, много пъти проявяваше разбиране към нас.
Сега отново заставах лице в лице с госпожа Мариета Начева, въпреки ситуацията, в която се намираме. Отново се почувствах така, сякаш ме изпитва, като изключим факта, че аз бях тази, която задаваше въпроси.
Опишете работата си с няколко думи?
На първо място работата е трудна. На второ място работата с хора е винаги интересна, защото срещу теб стои едно доста голямо разнообразие от личности, от хора които не са еднакви нито по характер, нито по интереси, нито по възпитание. Ти си човекът, който трябва да съумееш да ги грабнеш, да ги накараш да те слушат, да ги накараш да се замислят над това, което казваш. Да бъдат участници в този труден процес на обучение, защото все пак ако всички имат желание да работят, ще бъде много по-лесно, но има винаги едни такива деца, които искат да бъдат интересни, които искат да бъдат различни, които искат да бъдат забелязани.
А как се справяте с децата, които искат да се откроят от останалите?
Аз не се опитвам да бъда строгия учител, от който децата да се страхуват. Опитвам се да им бъда приятел. Искам да им покажа, че това което всеки един учител прави, го прави за тяхното развитие, а не за самия себе си. Учителят е този, който им показва, че в живота няма нищо лесно. Децата трябва да свикнат с мисълта, че трябва да бъдат търпеливи, да полагат усилия, за да получат това, което искат.
Освен тези деца, какви са другите предизвикателства на Вашата професия?
Предизвикателствата могат да бъдат различни сами по себе си. Предизвикателство е например да накараш едно ромско дете да обикне училището. Да го научиш да чете и пише. Защото неговите родители са неграмотни, не могат да му помогнат, не могат да го подкрепят, не могат да му дадат увереност. Примерът, който му дават не е достатъчен. Трудностите в семейството не го провокират да бъде по-трудолюбиво и по-ученолюбиво дете. Някои деца си казват: „Моите родители работят в БКС, защо и аз да не работя там?” От тяхна гледна точка е по-лесно. Аз им казвам, че местата в БКС свършват, че е трудно да си намериш работа там. Те трябва да търсят нови професии, които да им доставят удоволствие, да намерят своето кътче, в което да се чувстват на мястото си.
Как се справяте с дистанционното обучение?
Трудното е, защото аз обичам прекия контакт. Мога да надникна в тетрадките, мога да видя израженията на учениците, мога да разбера дали се справят или не. Мога да видя дали им се пише, дали им е интересно. На екрана на лаптопа мога да видя най-много четирима ученика, които обикновено си изключват микрофоните, просто защото за тях дистанционното обучение е нещо абсурдно, нещо което не е от значение.
Какво Ви мотивира да продължите толкова години да сте учител?
Мотивацията ми най-вече е в това, че обичам да работя с деца. Да виждам тяхната благодарност, че не забравят своите учители, че не ни подминават на улицата. Чувствам се щастлива, защото това показва, че децата продължават да ме харесват.
С какво може да привлечем повече млади кадри за Вашата професия?
Младият човек, който се захваща с тази професия, трябва да умее да комуникира с хора. Трябва да бъде добър психолог, да може да познава само по изражението на лицата, дали разбират това, което говориш, дали го одобряват. Дали въобще го попиват или просто те слушат насила. За да си учител, трябва да си наблюдателен и търпелив. Но най-вече трябва да приемаш учениците с техните недостатъци.
Като човек от обществото, как смятате че трябва да се запази животинското разнообразие във Врачанската планина?
Не трябва да се позволява на хората да стигат до местата, които животинските видове обитават, въпреки че точно те привличат туристи в нашия град. Например моят съпруг ходеше в планината с орнитолози от Япония и от Англия, които идваха да заснемат птици, които живеят само във Врачанския балкан. Така че ние сме известни с това ,че почитаме природата. Не бива да създаваме обратното впечатление на всички, които идват във Враца.
По време на карантината много хора започнаха да посещават посещават врачанската планина, въпреки многократните забрани. Смятате ли, че тази тенденция ще се запази дори и след като мерките вече ги няма?
Смятам, че ще се запази, а и да Ви кажа, че хората които живеят близо до планината, няма как да не отидат на разходка там. Балканът просто те кара, да отидеш да го видиш , да го усетиш. Аз съм живяла в Силистра и там толкова много ми е липсваше планината, че не мога да го опиша с думи. Все едно не мога да си поема въздух. Виждаш само едно поле, и в далечината едно дърво. Това е нещо необичайно за хората, които живеят близо до планината. Когато се докоснеш до Врачанския балкан имаш чувството, че си като едно диво цвете, което разцъфтява, което е готово да зарази с красотата си.
А смятате ли, че Враца има бъдеще? И в каква насока?
Разбира се, че да! Защото природата, която имаме е уникална. Едва ли в други градове има такива скали, като нашите. Ние имаме красота, която просто, няма къде другаде да я видиш. Природата на града привлича хората, дивото привлича хората. В нашия град се намира и водопада Скакля, най-високия на Балканския полуостров. Според мен трябва да се реализират проекти свързани точно с природата в нашия град, и с нейното опазване.
Възможно ли е да привлечем млади хора в града?
Да! Хората трябва да разберат, че Враца е град в който има бъдеще. За да привлечем повече млади хора, мисленето ни трябва да се промени. Трябва да разберем, че новостите са навсякъде около нас, и че трябва да ги използваме за благото на обществото. Трябва да опознаем родината, за да се научим да обичаме.
И за финал, какво послание бихте оставила?
Да бъдем по-добронамерени, да бъдем открити към света. Да се научим да обичаме истински, да не завиждаме. Нека да сме съпричастни , нека да сме заедно. Защото фразата „заедно можем повече“ е напълно вярна, стига да повярваш в нея и в хората около себе си. Нека младите слушат сърцето, а не разума.
 Животът ни се промени, а с него и самите ние |
Материалът е изготвен от Зорница Цекова, ученичка в СУ „Васил Кънчов“, гр. Враца, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
Снимки: личен архив на Мариета Начева, Pochivka.bg, nationalgeographic.bg
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин