На 26 март излиза от печат „Балконът“ - роман с оригинален замисъл, написан от Джейн Делури - автор с безспорно майсторство, завидна мъдрост и много човещина.
Преводът е дело на Радостин Желев, художник на корицата е Живко Петров. Представете си какво би било, ако родният ви дом можеше да разкаже историите на всички живели в него преди вас.
„Балконът“ (240 стр.) проследява живота на няколко поколения – отпреди Голямата война до наши дни – представени от млада американска детегледачка и блестящия ѝ работодател, от еврейска двойка, укриваща се от Гестапо и привлякла вниманието на съседите, от домакиня и нейния любовник…
Богати и бедни, млади и стари, могъщи и преследвани, всички тези хора последователно живеят в господарския дом и къщичката на прислугата в малко село близо до Париж. И всички те търсят нещо – любов, ново начало, смисъл на живота или просто оцеляване. А градината, околната гора, балконът на третия етаж са безмълвните свидетели на един век човешка драма.
Американската писателка Джейн Делури прекарва младежките си години в Гренобъл, Франция, след което се връща в САЩ, завършва английска литература и школа по писателско майсторство. Авторка е на разкази, за които получава наградата „О’Хенри“ и наградата „Скот Фицджералд“.
„Балконът“ е първият ѝ роман, който също е удостоен с награда – „Сю Кауфман“ на Американската академия за изкуства и литература.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Джейн Делури - „Балконът“
ДЕТЕГЛЕДАЧКАТА
През юни 1992 година напуснах Бостън, за да отида във Франция, където всичко тепърва ми предстоеше. През следващите два месеца щях да работя като детегледачка на Елоди, дъщерята на Юго и Олга Боайе, и да живея в имението им недалече от Париж. Предложението получих от научния си ръководител в Бостънския университет, където тъкмо бях защитила магистърска степен по френски език и литература и където Юго щеше да преподава от есента. Както Олга бе обяснила на моя академичен наставник, който ме попита дали не проявявам интерес, двамата с Юго търсели някоя jeune fille, която да помага на Елоди да упражнява английския си и да я гледа до обяд, докато той се труди над книгата си, а тя подготвя къщата за заминаването им. Щях да разполагам с просторна, слънчева стая на най-горния етаж, а следобедите и повечето съботи и недели щях да съм свободна. „От Париж и всички негови наслади ще ви дели само кратко пътуване с влак“, ми беше написала Олга на френски, с едрия си почерк с множество завъртулки. „Елоди не е дете, което създава проблеми, а ние с баща ѝ не сме чудовища.“ Със спечелените от мен пари можех да прекарам още един месец в Париж, след което да потърся начин да остана във Франция, където смятах, че ми е отредено да живея.
Когато научният ръководител ми каза, че става дума за провинциално имение, аз си представях синьо-лилави капаци на прозорците и пътища с редици платанови дървета от двете страни, макови поля и ниви със слънчогледи, селце с църковни камбани и павирани улички. Макар че дотогава не бях ходила никъде другаде, освен в Париж и Ница, смятах, че съм добре запозната с духа на френската провинция благодарение на картините на импресионистите и на романи като „Мадам Бовари“. Само че селцето Бенвил се оказа западнало индустриално средище с фабрични комини и безлични жилищни сгради, които опасваха в кръг центъра с неговите магазинчета с окаян вид и гипсови фасади. По време на Втората световна война Бенвил бил част от окупираната зона и американските бойни самолети пуснали бомби над жп гарата, но не улучили. В резултат на това нападение историческият център бил изравнен със земята, а разбитите на парчета църковни витражи сега бяха заменени с обикновени стъкла. Имаше го и неизменния военен паметник, както и неизменния площад, където гълъби кълвяха камъчетата чакъл край шадравана, а старици и старци седяха на пейките и изглеждаха много самотни. Колкото до Сена – същата онази река, която се плъзгаше грациозно под моста „Мирабо“, вдъхновявайки поети и художници, – в Бенвил тя изглеждаше унила и неподвижна, а по бреговете ѝ в безпорядък бяха струпани множество фабрики.
Имението, както Олга наричаше къщата и прилежащите ѝ земи, се намираше на пет минути с автомобил от селото и беше заслонено от заобикалящата го грозота от боровете и дъбовете на forêt domaniale. Господарският дом – триетажен селски замък, изграден от масленожълт варовик и увенчан с покрити с плочи кулички и фронтони – някога със сигурност бе притежавал великолепие, само че през 70-те години бил набързо и икономично префасониран. Навътре от масивните врати очарованието на историческото наследство отстъпваше място на тапети от плат с релефни изображения, резедави плочки по пода и малахитовозелен балатум. За съмнителния резултат от преобразяването допринасяше и склонността на Олга към събиране на джунджурии. Колекция от часовници с богата украса, предназначени да стоят върху полицата на нечия камина, изпълваше рафтовете в салона под редицата шишенца от някогашни маркови парфюми. Старинни кухненски пособия – калъп за леене на свещи и продълговат готварски съд за варене на риба, мелничка за зеленчуци, покрита с ръжда – висяха накачулени по стените на трапезарията.
– Така става, когато войната ти отнеме всичко – каза ми Юго, докато внасяше куфара ми през онзи първи ден.
После заобиколи купчина турски килими, навити на руло като наденици.
– Très drôle – засегна се Олга, а след това се обърна към мен: – Години наред живях сама в тази огромна къща. Трябваше да я запълня с нещо.
Тръгнахме нагоре по стълбището, което приличаше на водопад от мрамор, а Елоди ме държеше за ръка. Тя беше дребничка за четиригодишно дете, очите ѝ бяха с цвят на монети, а тенът ѝ – толкова блед, че под кожата на дясната ѝ буза прозираше снопче вени. Още на летището ме бе приела безрезервно. А в колата, докато пътувахме към Бенвил, ме бе научила да играем „на брадичка“. Всяка от нас държеше другата за брадичката и която се разсмееше първа, получаваше шамарче по бузата.
– Нашата спалня е по-нататък по този коридор – обясни Олга, когато стигнахме площадката на втория етаж. – А Елоди спи в съседната стая.
– Имам влакче – похвали се Елоди. – Маман ми го сглоби. Обикаля навсякъде, влиза дори под леглото ми – добави и ме стисна за ръката, за да наблегне на този необичаен факт.
Повечето от десетте спални, продължи Олга, докато се изкачвахме към следващия етаж, се намирали в същото triste état, плачевно състояние, както когато наследила имението.
– Затова вратите им са затворени – поясни тя.
Била твърдо решена, додаде, да задържи къщата и земите в съседство, само че поддръжката на такава собственост струвала цяло състояние.
– Ако посред нощ чуете някой да блъска, не се страхувайте, не са призраци – предупреди ме Юго. – От тръбите е.
На третия етаж влязохме в стая, голяма колкото цялата ми квартира в бостънския квартал Бек Бей.
– Et voilà – каза Олга – votre petit coin de paradis.
Френски прозорци, отворени както повечето прозорци в къщата, извеждаха към балкон с изглед към гората. Представих си позлатена тоалетна масичка и легло с четири колони, въпреки че понастоящем обзавеждането се състоеше от винилов гардероб, който се затваряше с цип, и високо, неравно легло, покрито със завивка от мек вълнен плат с индийски десен.
– Това е най-хубавата стая – продължи Олга. – Живях в нея дълги години.
Юго остави чантите ми на пода.
– Надявам се, че не страдате от депресия. Изрично настояхме за млада жена в добро психично здраве.
– Юго, престани – смъмри го Олга. Навремето, обясни ми тя с делови тон, господарката на имението се била хвърлила от балкона, на който сега Елоди беше излязла и ме викаше при себе си.
Олга продължи да разказва:
– На младини мадам Леже била прочута куртизанка, grande horizontale от времето на Втората империя. Била на четиресет, когато умряла. Разправят, че не могла да се примири с остаряването.
– А може да е било просто драматичен жест – добави Юго. – Всички знаели, че ѝ хлопа дъската. Пък и височината е само три етажа. Само че не извадила късмет и си строшила врата.
– Не се тревожете – отвърнах и отидох на балкона при Елоди. – Израснала съм в Средния запад. Родените там не полудяваме.
– Като изключим Хемингуей – подметна Юго.
Бях се опитала да се направя на умна и той ме бе отрязал. Свикнала бях с подобно поведение на мъжете в академичните среди. Бях добра студентка по френски – непогрешима по отношение на глаголните конструкции, че дори и на миналото предварително време, никога не бърках рода на съществителните, произношението ми беше passable. Получавах отлични оценки за курсовите си работи върху любовните писма на Флобер и знаех какво символизира корсетът в романите от деветнайсети век. Но в никакъв случай не блестях. В известен смисъл бих предпочела да съм ужасна студентка.
