Нещо за четене: „Наполеон“ от Александър Стоянов (откъс)

Дни преди премиерата на дългоочаквания филм на Ридли Скот – „Наполеон“ –  в книжарниците се появява най-пълната и аналитична биография на Бонапарт на български език.

В „Наполеон“ изтъкнатият историк Александър Стоянов („Руско-турските войни  (1569–1878 г.)“, „Османо-хабсбургските войни (1500–1792 г.)“, „Османската експанзия“) си поставя нелеката задача да разкаже безпристрастно и максимално обективно забележителната история на човека, извоювал си заслужено място сред най-великите пълководци и държавници в световната история.

Два века след смъртта на Наполеон Бонапарт военните му успехи остават недостижими – той губи само 7 от 60 сражения, а Наполеоновият кодекс стои в основата на европейското гражданско право. Императорът се превръща във въплъщение на духа на Просвещението, който окончателно извежда Европа от феодализма и я поставя на пътя към модерността. Той е човекът, който побира в себе си стремежа на оно­ва време за обновление, отхвърляне на вековните стереотипи и пре­устрояване на държавите и обществата по нов модел, който след време ще донесе обществената и политическа справедливост, за която пишат Томас Хобс, Джон Лок, Шарл Монтескьо и Жан-Жак Русо.

От  детските му години в Корсика, през Революцията, Италианската кампания и Египет, бляскавите триумфи при Аустерлиц и Йена-Ауерщед, до катастрофите при Лайпциг и Ватерло – „Наполеон“ на Александър Стоянов  изгражда един пъстър гоблен от събития и факти, оформящи облика на Европа на Просвещението. В текста не са пропуснати и ключовите фигури, оказали влияние върху живота и кариерата на Наполеон – отношенията му с приятели, семейство, врагове, любовници и предатели.

Базирайки своя труд на стотици мемоари, статии и биографии, Александър Стоянов не просто изброява хронологично всички факти за пълководе­ца, политика, държавника, но и се опитва да съпостави всяко негово действие с делата и идеите на останалите държави в епохата на протоглобализацията. Епоха, в която целите и мечтите на европейците се смесват в една сложна шарка, изтъкана от цветове­те на амбицията, завистта, надеждата, храбростта, войнствеността и стремежа към въздигане и величие.

Комбинирайки методиката на научното изследване и популярния стил на писане, „Наполеон“ е четиво както за специалисти, така и за любители. И има за цел не просто да представи живота на една от великите фигури в световната история, но и да го разбере.

Aс. д-р Александър Стоянов e част от секцията „Помощни исторически науки и информатика“ към Института за исторически изследвания на Българската академия на науките. Роден е на 13.09.1987 г. и е защитил докторска степен по история в Лайденския университет в Нидерландия. Специалист е по военна и нова история. Автор е на 8 монографии и над 300 публикации в списания, журнали и електронни платформи.

Из „Наполеон“ от Александър Стоянов

4. Италия, 1796 г.

Наполеон и Жозефин сключват брак на 9 март 1796 г. Тридесет и шест часа по-късно, преди звънът от сватбените камбани да е заглъх­нал напълно в ушите му, Бонапарт вече язди на югозапад към новото си назначение – командир на Армията на Италия. Бракът е поредният триумф на Наполеон след назначенията му като дивизионен генерал и командир на Вътрешни войски. За него това е черешката на тортата към онзи момент – получил е престижен пост, уредил е цялото си се­мейство по един или друг начин, а сега е направил своя законна съпруга любовта на живота си. Сигурен в онова, което стои зад гърба му, Бонапарт е готов да препусне към хоризонта и бъдещата слава.

Не така романтично виждат назначението му в Директорията. През късната есен на 1795 г. военният експерт сред директорите – Лазар Карно, подготвя стратегията за предстоящата година. Франция разполага, поне на хартия, с над 240 000 войници, предвидени за оперативни действия през 1796 г.[1] Карно предвижда едновременно настъпление в три посоки – две армии, командвани от Журдан1[2] и Моро[3], да действат по долината на р. Рейн срещу германските дър­жави и Австрия и една – Армията на Италия, начело с Бонапарт, да напредне през Пиемонт. Връзката между двата големи фронта на настъпление трябва да се поддържа от Армията на Алпите, начело с Келерман.[4] В резерв са оставени около 10 000 души, разположе­ни в Прованс. На практика числеността на войските стои по съвсем друг начин. Измъчвани от болести, недостиг на муниции и унифор­ми, постоянно дезертьорство и нередовно изплащане на дължимите заплати, френските сили са значително по-малки, отколкото личи от официалните регистри. Армията на Италия, която Наполеон трябва да поеме, наброява 63 000 души на хартия, когато той застава начело, но в действителност боеспособният ѝ състав е едва 37 000 войници, като към началото на април окончателно спира притокът на нови попълне­ния.[5] В плановете на Карно Армията на Италия играе второстепенна роля. От нея не се очаква нищо повече от това да завладее останалите територии на Кралство Сардиния и да задържи австрийските войски в Ломбардия. В Директорията едва ли имат големи очаквания към про­тежето на Барас – Карно предпочита своя любимец Моро, а Журдан вече три години доказва на дело своите умения, храброст и решител­ност. От гледна точка на тогавашното обществено мнение, Журдан и Моро са герои, а Бонапарт е все още никой.

Все още енигма и за бъдещата си армия. Никой в Армията на Ита­лия не знае кой е Наполеон, защото Наполеон не е командвал армия до този момент, няма постигната нито една победа на бойно поле, а по време на обсадата на Тулон е с твърде нисък ранг и позиция, за да привлече вниманието на други генерали. Сред войската бързо плъзват какви ли не слухове за бъдещия им командир – нещо обичайно в ар­мията на Републиката, където верността към висшестоящия не се из­мерва по броя звезди на еполетите му, а на база на това какво смятат за него подчинените му офицери и войници. Както вече стана дума, Наполеон може да не усеща съвсем всички машинации на Барас, но е съвсем наясно, че бъдещето му зависи преди всичко от способността му да убеди френското общество, като цяло, и парижкото, в частност, че той е велик воин и човек, от когото може да се очакват бляскави победи. Кампанията в Италия от 1796 г. е за Наполеон колкото военна операция, толкова и пиар акция, с която той ще се стреми да изгра­ди своя образ пред армията, обществото и политическия елит. Всяко действие, което той предприема през тази и следващите си кампании по пътя към политическите върхове, трябва да се преценява и през призмата на обществения образ и престиж.

За предстоящия походен сезон Наполеон трябва да работи с на­бързо изграден екип от военни, които да превърнат плановете му в действителност. Разбира се, до него са верните му лични адютанти Жюно и Мармон, които вече напълно са обвързали съдбата си с тази на Бонапарт и правят всичко по силите си, използвайки своите собст­вени харизма и храброст, за да подсилят образа на своя приятел и покровител. По пътя от Париж към Марсилия Наполеон трябва да стикова и своя военен щаб, начело на който да постави офицер, на ко­гото може да разчита. Назначението се случва по бързата процедура и Бонапарт ще трябва да се напасва известно време със своя нов дове­реник Луи Александър Бертие. Бертие е човек доста различен от оста­налите генерали, с които Наполеон ще работи в Италия. Роден 16 го­дини преди Бонапарт, Бертие завършва Кралското военноинженерно училище в Мезиер (по същото време, по което и Карно), след което служи в редица подразделения в хода на Войната за независимост на САЩ, а след това се издига като офицер в кралската армия, достигай­ки чин майор в навечерието на Революцията. Потомък на офицери (баща му е сред елита на Кралските инженерни части), Бертие се от­личава с аристократизъм, спокоен и уравновесен темперамент, бърз ум и способност да трансформира дори най-хаотичните заповеди в подреден план. Между 1778 и 1793 г. Бертие многократно служи като щабен офицер в различни армии и не е изненадващо, че Наполеон избира именно него за свой началник-щаб. Изборът се оказва начало­то на една дълга дружба между братя по оръжие – Бертие ще остане началник-щаб на Бонапарт без прекъсване до 1814 г.

Далеч по-различна е картината в Италия, където под командване­то на Бонапарт попадат трима твърде особени господа. Най-известен сред тях, без съмнение, е Андре Масена. Висок, плещест, със суров поглед в моменти на гняв и широка, някак саркастична усмивка, ко­гато е доволен, Масена вече си е спечелил славата на победител сред войниците и е станал техен любимец. Храбър в битка, разумен, без никакво образование, осиротял отрано, Масена е твърде близък като социален произход до повечето редови бойци. Фактът, че прекарва немалко време като контрабандист и пират в Средиземно море, само добавя към ореола му на мъжкар.

Подобен типаж е и Пиер Ожеро. Шарл Пиер Франсоа Ожеро се ражда в едно от бедните предградия на Париж през 1757 г. Израства по улиците, част е от всевъзможни банди. Баща му е зарзаватчия и младият Пиер израства в крайна бедност. Когато е на 17, се записва в един от градските полкове, но скоро след това е изгонен за лошо по­ведение, което е забележително, имайки предвид цялостното качество на тогавашните войски. Следва ново назначение, този път в драгун­ски[6] полк, където се прославя като майстор на шпагата. Блестящата кариера приключва, след като убива офицер при един дуел. Следват 13 години изгнание в чужбина, по време на които Ожеро е наемник в различни войски. Според собствените му твърдения се бие под ко­мандването на Суворов при обсадата на Измаил, а след това служи и в пруската армия. През 1781 г. се завръща във Франция след една обща амнистия, обявена от Луи XVI. Отново постъпва в кавалерийски полк – този път карабинерски[7], след което е пратен на военна мисия в Неаполитания. Там успява да се залюби с французойката Габриел Грах, с която бягат в Португалия, където остават до избухването на Революцията. Типично в негов стил, Ожеро се завръща във Франция, за да се присъедини към поредната авантюра. През следващите три години военната му кариера остава мистерия – издига се до бригаден генерал по време на бунта във Вандея, но как и кога придобива предишните назначения и истински ли са те остава недоказано. Самият Ожеро постоянно се оправдава със загубени или откраднати докумен­ти. Това, което е несъмнено, са уменията му на командир. Във воен­ните действия срещу Испания в Пиренеите Ожеро неколкократно се доказва като дързък и хитър дивизионен командир. След като Испа­ния излиза от войната през 1795 г., Ожеро е прехвърлен в Италия. Годините скитане в чужбина и животът на ръба с нищо не променят хъшлака, израснал в парижкото гето. Прочут с мръсните си псувни, огнения си нрав и способността лично да се разправя с онези, които го дразнят, Ожеро е любимец на войниците си – мъжкар, храбрец и човек, който може да те измъкне между капките към крайната победа.

Последният от дивизионните командири на Наполеон е дос­та различен от останалите. Роден през 1742 г., Жан Матио Филибер Серюрие е потомък на дребен благороднически род. Военната му кариера започва през 1755 г., когато се записва в опълчението на родния си град Лаон. Включва се в Седемгодишната война, където е раняван многократно, включително и от куршум в лицето. Въпреки това не се отказва от активна кариера и продължава да служи до края на войната. Макар че получава орден Св. Луи за своите заслуги и вярна служба, Серюрие така и не успява да се издигне по-нагоре от майор по време на Стария режим. С избухването на Войната на Първата коалиция военната му кариера тръгва нагоре и през 1793 г. вече е бригаден ге­нерал. Серюрие се сражава в Италия още от началото на кампанията и е най-опитен по отношение на италианския фронт. За разлика от Ожеро и Масена, Серюрие е уравновесен, възпитан и улегнал, бидей­ки по-възрастен с цяло десетилетие и половина от двамата си колеги и с две десетилетия и половина от своя бъдещ командир. Всичките му командири го обсипват с похвали в докладите си, а войниците му го наричат Италианската дева заради строгите забрани и сериозната дисциплина, която се стреми да им наложи.

За генералите и висшите офицери Наполеон е политически пара­шутист, спуснат от Директорията. Малцината, които изобщо се сещат кой е, нямат някакво особено мнение за него, освен като за способен артилерист и интригант. За по-голямата част от командването Бона­парт е някой, познат на парижаните, но не и на същинската войска. В своите писма до Жозефин и Карно Наполеон бърза да се похвали за радушния прием, който получава, но такъв едва ли е имало.[8] Когато го виждат на живо, ситуацията става още по-тежка. Един от офице­рите на Масена, поразен от дребната фигура, която се появява сред войниците, пише в спомените си: Неговият външен вид, облекло и поведение изобщо не ни се понравиха... Дребен, слаб, блед, с изпито лице, дългата му коса, спусната на раменете в една прическа, коя­то тогава наричахме „кучешки уши“[9]... яхнал бял жребец и след­ван само от един ординарец, за когото едвам бяха намерили едно магаре без самар.197[10] Този откровено донкихотовски облик се разми­нава сериозно със славния герой, посрещнат радушно от войниците, който Наполеон се опитва да предаде на своите приятели, врагове и покровители в Париж.

Освен че трябва да впечатли генерали с доста опит, Наполеон трябва да се помъчи да спечели уважението на своите войници, които отстъпват на Ожеро само по ранг, но не и по темперамент. Онова, което Наполеон заварва, пристигайки в Ница в края на март 1796 г., надминава всичките му очаквания. Армията се намира в, меко казано, плачевно положение. Липсват униформи и дори обувки. Войниците са принудени да импровизират – с подръчни материали да сглобят как­то облеклото, така и храната си. Доставките на припаси са нередов­ни. Месо с доста съмнително качество се сервира веднъж на четири дни, зеленчукова супа – веднъж на три, а през останалото време ядат клисав хляб и ориз с трици. Заплатите пристигат нередовно, а през 1795 г. армията е бездействала, така че моралът е нисък, околностите на местоназначенията са напълно опоскани от ресурси, а местното население е настроено срещу разюзданото поведение на войниците.

Именно пред такава жизнерадостна тълпа застава Наполеон в края на март, надявайки се чрез една пламенна реч (за която мнозина смятат, че е скалъпена по време на изгнанието му на Св. Елена) да повдигне духа им. Войници! Вие сте гладни и голи! Правителство­то ви дължи много, но не може да ви плати нищо. Търпението и храбростта, които сте проявили сред този камънак, са достойни за възхищение. Но дотук те не са ви донесли никаква слава – дори отблясък не пада върху вас. Аз ще ви поведа към най-плодородните равнини на земята! Богати провинции, градове, изобилни на блага, всичко това ще бъде на ваше разположение. Там вие ще откриете чест, слава и богатства. Ще ви стигнат ли куражът и издръжли­востта?[11] С тези думи Наполеон се обръща към войниците, събрани в Ница – главен щаб на Армията на Италия на 27 март 1796 г. Каквато и да е била самата реч, тя е последвана от подмятания и подигравки на войниците, които, след като Наполеон се оттегля, започват да се ше­гуват с косата му, оприличавайки я на уши на шпаньол и подигравайки го за тежкия му корсикански диалект.[12]

Срещата с генералите Ожеро, Масена, Серюрие и Лахарп[13], кой­то командва едно от допълнителните подразделения, не минава обна­деждаващо. Наполеон напомня на прилежен ученик, който е дошъл да впечатли по-големите със своите методични познания. Изчел е всичко възможно за Северна Италия, терена, географията, климата и икономиката, както и всички възможни очерци от френски генерали, воювали там. Съставил е подробен план, чиито стъпки следват общо­то поръчение на Карно да превземе Торино. Домашното е прилежно написано, теорията е изчетена от кора до кора. Но къде е практиката? Именно това искат да видят изпечените генерали, всички прехвърлили отдавна тридесетте, над които е поставен един двадесет и шест годи­шен сополанко.

Първият ход на Наполеон обаче не е насочен към висшите офи­цери, а към войниците. Бонапарт използва връзките си със Саличети, който продължава да е политически комисар на италианския фронт, за да си издейства пряк път към армейските доставки. Същевременно, използвайки подкупи, обещания и заплахи за саморазправа, Наполеон успява да убеди местните търговци да подсигурят за армията му не­обходимите хранителни провизии и дрехи. Същевременно, служейки си с връзките на Саличети в Генуа, а вероятно и използвайки брат си, той урежда отпускането на заем от генуезките банкери, с който успява да изплати заплатите на войниците. Всичко това се върши бързо, без­прекословно и категорично. Резултатът е налице. В средата на април Наполеон разполага с боеспособна, макар и не достатъчно многочис­лена армия от добре нахранени войници, които все по-често гледат командира си не с насмешка и неверие, а с очакване за едно възможно, макар и несигурно, светло бъдеще.

Приготвил войската за поход, Наполеон започва да раздава за­поведи на генералите си и да очертава предстоящия план за действие. Задачата е доста трудна на пръв поглед. Срещу 37 000 французи вой­ските на Сардиния и Австрия разполагат с около 52 000, от които 22 000 сардинци и 30 000 австрийци.[14] Следвайки заръките на Карно, Наполеон трябва да потърси начин за достигане до Торино, след кое­то да напредне към Милано и да задържи там войските на кайзера.202[15] Планът на Наполеон съвсем не е така пасивен, но той се бои да нару­ши декретите на Директорията, тъй като е съвсем наясно колко крехка е позицията му начело, без да е извоювал бляскави, големи победи, с които да подсигури статуса си на успешен генерал и да си осигу­ри имунитет преди следващото изпитание. Въпреки това Бонапарт се надява да успее да разбие силите на сардинците и австрийците поот­делно и да постигне такава стратегическа инициатива, че да постави Директорията пред свършен факт.