Не съм храм, но съм стара културна сграда. Не съм училище, но мога да те науча на безброй неща. Какво съм аз?
Като най-стария културен институт в град Враца, читалище "Развитие" е създадено през 1869 г. От него са тръгнали всички професионални културни институти в града - драматичен театър, филхармония, исторически музей, картинна галерия. Читалището се е сдобило със съвременната си сграда през 1938-41 година. Вече години наред се развива в много направления и успява да запази в децата си традициите и обичта към изкуството. В него е събрана музикална школа, в която се изучава пиано, цигулка, китара и акордеон, балетна школа с класически и модерен балет, езикова школа с изучаването на английски език. Между стените му можете да чуете и звука на Духов оркестър, хор "Орфей" и ако постоите още малко ще чуете и сърцето Ви ще трепне от народната музика, идваща от представителния ансамбъл за народни песни и танци "Вратица".
Бих Ви казала да затворите очи и да започнете да си представяте, обаче не ме чувате и няма как да четете със затворени очи. Тъй че просто се опитайте да потънете в думите ми.... Стоите рано сутрин върху паветата във Враца, слънчевите лъчи огряват пред Вас една стара, исполинска, бяла сграда. Пред нея като стражари стоят величествени колони. Тихомълком разказват за историята си, как години наред не помръдват и пазят. Хвалят се колко много хора са влезли там с празни ръце и са излезли с пълни сърца. Цветът на сграда е бял, напомнящ на чистота, невинност и искрена красота. Точно такива са и изкуствата, които ще откриете във вътрешността й.
Моята история е дълбоко свързана с този не просто бетон, а мой втори дом. Изследването ми започна още преди 12 години, когато аз бях просто на 6 години и обичайно, както почти всяко момиче на тази възраст, посещавах модерен балет в детската градина. През един слънчев ден майка ми просто ме хвана за ръка и ми каза: "Ела да видиш къде ще отидем", аз нямах представа какво следва. Озовах се пред някаква голяма, непозната сграда за мен. Влязох и миреше странно, на старо някак. Вътре имаше един коридор приличащ на полуокръжност с много врати. През едната минах аз и там останах. Завинаги. Очите ми за пръв път виждаха народни танци, то по-скоро някакви стъпки от малчугани. Още тогава ръководителят ме качи на сцената при репетиращите и ми каза да пробвам просто. И аз не само пробвах, но очите ми все още не са нагледали и сърцето ми не се е наслушало от цялата тази магия там.
С течение на времето се оказа, че не мога да съчетавам модерния балет и народните танци. Като добър родител майка ми ме остави, макар и твърде малка, сама да взема решение от кое да се откажа. Незнайно как до ден днешен си спомням този разговор, този избор, който взех просто инстинктивно и без колебание. Така моето изследване продължи 12 години в читалище "Развитие" под крилата на цялото ръководство, но най-вече под тези на моите ръководители Ива Ценова и Георги Евденов. Сградата, залата, хората, всичко... Станаха мой втори дом, второ семейство.
Местата, които посещаваме и всяка сграда, в която влизаме приповдигат някакви чувства в нас. Белият исполин надигаше в мен цяла палитра от чувства - тъжни, яростни, щастливи, развълнувани, гордеещи! Определено щастието там преобладаваше в палитрата. Влизаш уморен, отегчен от еднообразния ден и в момента, в който просто сложиш цървулите на крака, хванеш се между хората и започнеш да се носиш по такта на музиката всичко изчезва, забравяш. Пренасяш се в някой друг свят, твоя втори свят, този на изкуството. Поемаш дълбоко дъх и изпълваш дробовете си с щастие, такова огромно щастие, че не можеш да издишаш. Обръщаш се наляво, надясно и навсякъде покрай теб е искрената усмивка и наслаждение на твоите хора, защото всички заедно работите върху един механизъм, един танц, съвкупен от талант, страст, любов.
Тази страда не е просто сграда, тя е история, възпитание, учение, живот. Не мога и не искам да си представя живота си ако никога не бях влезнала в нея, ако никога не бях танцувала на сцена с красива, тежка народна носия. Благодарение на нея знам какво е да се чувстваш на място, да плачеш от щастие. Знам какво е да излезеш на сцената, да забравиш всичко и да правиш това, което умееш, което обичаш. Да разтърсиш пода, да вдигнеш хората на крака и да чуеш стотици ръкопляскания. Знам какво е да репетираш лятото всеки ден, по няколко часа, без да спираш, да не можеш повече, но да искаш всичко и накрая да го постигнеш. И бих ви попитала, според вас всичко това колко струва?
"Колко струва трудът на един танцьор?
Колкото едно тяло...
Колкото болките в ставите, в гръбнака, в мускулите...
Колкото страхът, че тялото не е вечно...
Колкото защипаните нерви, пукнатите прешлени, скъсаните сухожилия, чашите пот... Колкото ударите на сърцето преди излизане на сцената и когато преодолява гравитацията...
Колкото борбата с пода - неравен, хлъзгав, с пирони, дупки и локви...
Колкото студът на сцената, зад кулисите, смразяващ усмивката на лицето....
Колкото едно цвете, поднесено с любов.
Струва колкото едно детство.
Колкото едно семейство, един живот!"
Извън класната дейност, която се предлага в читалищата не се равнява на почти нищо друго, защото когато се замисля "Какво осмисля живота ми до тук?", макар и само на 18 години, аз мога да кажа, че именно читалището, именно ансамбълът е поне 50-60 процента от моето детство. Именно на него и на хората вътре дължим това да видим света извън граница, култура извън България, да се учим от личен опит, а не чрез интернет. Малко от връстниците ми могат да се похвалят, че са били в повече от 5 държави. Пътувания организират всяка година и всички ние вече знаем каква е култура и какви са хората в Гърция, Македония, Унгария, Черна Гора, Хърватия и много други.
Читалище "Развитие" е една ценност, история и учение. Убедена съм, че всеки, който е част от този център, не зависимо точно към кое направление е, дали балет, китара, пиано, ще се съгласи с думите ми и когато удари часът на напускане, като мен ще каже едно огромно "БЛАГОДАРЯ". Благодаря, че има такива институции, които ни развиват таланта, учат ни да дисциплина, запалват ни по изкуствата и така съхраняваме и развиваме нещо, което днешно време е изчезващ вид покрай технологиите.
Преди 149 г. е създадено врачанското читалище, преди много години са създадени и куп други читалища в цялата страна. Малко хора се интересуват от тяхната дейност, но те допринасят страшно много за развитието на културата и обогатяването на хората. Разказах ви една малка част от моето изследване, за да прочетете и оцените дейността на читалищата. В тях се крие едно светло бъдеще, стига да се развива и да не се забравя. Понякога незабележимите неща, тези, които не се виждат с просто око, са най-красиви, най-истински!
Аз съм ЧИТАЛИЩЕ!
Mатериалът е изготвен от Даяна Благоева, ученичка в 12 клас на СУ "Христо Ботев", град Враца, за ученическия проект на EspressoNews - „Работилница за репортери 2018 – Родова памет“
„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви, 360 Creative Bulgaria, УНСС, Volontime, Rollplast, Samsonite.