Има едни места, които едновременно са близки и далечни. Места, които ако опитаме не просто да видим и забравим да оценим, ами ако почувстваме, ако се опитаме да ги разберем и приемем в тяхната пълнота, биха ни посветили в тайната си. Има и такива хора. Понякога, извадили наистина голям късмет, може да намерим и такъв човек, и такова място заедно.
Подухва вятър, леко поклаща все още жълтите глухарчета в двора на църквата. Бялата сграда наблюдава хем благо, хем достолепно, макар да е вкопана в земята - по турско време не давали да се строят високи църкви, трябвало да не са по-високи от човек на кон. Като малка винаги се чудех колко висок трябва да е бил конят, за да се построи толкова висок храм. Тогава дори не би ми хрумнало, че години след построяването си, може църквата да е била надградена. Мястото излъчва един тих уют, чака своите нови посетители, надгробните паметници на загиналите преди повече от сто и четиридесет години руски войници сякаш с мълчанието си разказват за една непозната история, а прехвърчащите над полянката птици напомнят за пролетта, която тъкмо е пристигнала, подканват ни сами да напишем наша история. Най-различни хора се осмеляват да пристъпят в двора - млади и стари, с плам в очите или със смирен поглед, развълнувани или замислени. Всички те приближават, за да се докоснат до този спокоен кът на кротката мъдрост, която могат да намерят като поговорят или като помълчат. А с кого ще поговорят? Кой пази това място?
Тук живее Рени Костадинова Анева. Всъщност не живее в храма, а в спретнатата къщичка, дом на нея и семейството ѝ, чийто двор се прелива с този на църквата. Малка пътечка измежду тревата и все още неразцъфналите лалета води до различните кътчета на тази обител - пропълзява покрай задния вход на черквата, където се струпват донесените върбови клони, от които се сплитат венци на Лазаров ден, продължава прилепена до бялата стена, а след това като поточе се разделя - едната част към старата дворна чешма, а другата към металната порта, въвеждаща ни в това странно познато и непознато място.
Пристъпили в двора, ще се отправим към самата църква. Слезли по стълбите след входната врата, ще се озовем в прохладното преддверие. Точно тук е най-вероятно да открием Рени, застанала зад прозорчето, отделящо служебното помещение, готова да ни продаде свещичка или да изслуша молбата ни. Тя е жена, чиято история заслужава да бъде разказана. Присъствайки често прекалено незабележимо в живота на съгражданите си, може да остане неразпозната, обикновено добрините ѝ не предизвикват възхищение, а чистото ѝ сърце се приема за даденост. Нерядко хора като нея се оказват подценявани, но ако се вгледаме по-внимателно, може и да осъзнаем колко много има да се научи от тях, колко хубав е светът, ако го погледнем през техните очи. Трябва да ги споменаваме, да се вглеждаме в тях. Това ни е необходимо, имаме нужда от повече светлина в живота си и то от такава светлина като тяхната.
Със своите топли кафяви очи, светла кожа и спокойно изражение, Рени прилича на някоя от иконите около нея. Вероятно след толкова много време, прекарано около тези образи, е нормално човек да придобие нещо от чертите им. Но видяното веднага често е много малка част от цялостната картина.
Това, което едва ли ще заподозрем за нея в първия момент, е, че е завършила моден дизайн, привлечена е от музиката и изкуствата, които никога не напускат живота ѝ. Днес те са част от ежедневието ѝ най-вече покрай неделното училище, което води, и в което учи младежите на тропари, и покрай помощта, която отдава на двете си момиченца в техните училищни занимания. Родена е в град Враца, макар да няма ясни спомени от там. Пораства в голямо сплотено семейство, а по-голямата ѝ сестра се оказва и много близък и верен приятел, докато растат. Самата тя днес е успяла да изгради и неуморно закриля свое семейство. Съпругът ѝ, отец Борис, свещеникът, който служи в храма, извършва църковните богослужения, той е жизнената енергия на мястото, отговаря за събитията, от които всички християни в град Етрополе се нуждаят. А тя е душата на общността. Само за един следобед най-различни хора идват до старата и ценна бяла църква. Дори тези, които нямат силна вяра се обръщат към семейството, отдало живота си в служба на Бог, когато нишката на живота на тях или на някого от близките им преминава през трудности, или очакват хубаво бъдеще, скорошно кръщение или брачен съюз. Колко ли хора са били кръстени и опети тук, колко ли различни душѝ са се молили или са палели свещичка с или за надежда?
Мястото остава важно дори днес, в забързаната и отдалечена от безпрекословната вяра действителност. Във всеки от нас има както разум, така и душа. Нуждаем се и от двете и един от големите проблеми на нашите дни е, че хората са позабравили, че не само не могат да знаят всичко, а и няма нужда. Има красота в незнанието, и в надежда в простите неща, като това, че утрешният ден ще е по-добър. Съпругата на отеца стои като символ за по-скромно и смислено ежедневие. Прекарвайки десет минути или час с нея на пейката в двора, ако човек е готов да поговори, но без прикритост и гордост, просто по човешки, може да съзре мъдростта във взетия избор за живот, който води - спокойствието в отдаването на семейството, на взаимната подкрепа, красотата на простото ежедневие с позабравените от повечето така наречени малки, но всъщност големи щастия. Със своя тих глас и добронамерени думи, винаги услужлива, тя предава своята доброта на околните. Остава много ценна за всички около себе си не само като организатор на църковните дейности, но и като важен пазител на храма, който се оказва съкровена част от живота ѝ. Избира да прекарва всички празници в църквата, макар това да означава, че ще види роднините си, които живеят далеч, чак след всички богослужения. Тази задача обаче също я изпълва с радост - сама казва, че ѝ е било детска мечта да може да е близо до Бог на всеки празник.
Освен, че самата тя остава близо до Бог, нейна цел е и да приобщава и да посява вяра в околните, да им помага да опознават Христовото учение. Вероятно и заради това завършва университет със специалност „Учител по религия”. Преди няколко години водеше часове по вероучение в ОУ ”Хр. Ботев” - едно от училищата в града. За жалост, тази практика не се запази през годините - родителите така и не подходиха с доверие, не приеха възможността за християнско образование като добра за своите деца. Рени споделя, че е говорила със стари хора, отдавна починали, които преди много години учели религия в училище, като тези старци ѝ се стрували мъдри и с много по-висок морал от този на съвременния човек. Отпадането на часовете по вероучение Рени си обяснява с образователната система и различните времена.
В опита си да достигне поне до тези, които искат да научат повече, тя вече години води неделно училище, в което се четат притчи, пеят се песни и се възпитава добрина и смирение в учениците. Макар да се грижи за младите, от друга страна, не оставя назад и духовните нужди на порасналите жители на града. Дори по-възрастни от нея, хора, които са в местната православна общност още от преди тя самата да е родена, я уважават и приемат за стопанка на храма и организатор на църковните дейности. Допитват се до нея при нужда и се доверяват на преценката ѝ. Тази жена сплотява общността и дава пример за отговорност и за ведрост.
Тя изглежда наистина странно на това достолепно място. Едновременно от нея се усеща младостта и чистотата на душата ѝ, и в същото време радостта ѝ от ежедневието, което изпълва с любов, подхожда на храма. Най-различни хора идват при нея, за да ѝ споделят нещо, което току-що им е хрумнало, или пък някоя важна новина. Рени се старае да обърне внимание на всеки, да отговори на желанието на човека срещу нея да споделя. Това е от най-важните неща, на които християнството би могло да ни научи - грижата за и вслушването в ближния. Много хора не можем да кажа, че сме силно вярващи, или че посещаваме редовно църква, или че спазваме необходимите обреди и обичаи. Със сигурност сме много далеч от канона. Но ако човек постои около нея, искрено ще поиска да бъде по-добър, ще види отзивчивостта в погледа ѝ, и ще чуе мъдростта в думите ѝ, дори да са най-простите. Всеки прави грешки. Със сигурност и тя не е изключение. Но това, което е най-важно, е как човек живее ден за ден. В нейното ежедневие може да бъде открит дълбок смисъл. Църквата не е само до нейния дом, тя е домът ѝ. Много хора не знаят името ѝ, макар да присъства в живота им тихо.
Тиха и непозната обикновено остава и историята ѝ. Въпреки че сега животът ѝ изглежда подреден, не винаги е било така, а спокойствието на ежедневието ѝ не осигурява безпрекословно неговата лекота. След като завършва НСОУ „София”, решава да учи теология. Често посещавала Руската църква „Св. Николай Чудотворец”, която била любимото ѝ място. Вярата ѝ я подтиквала да се моли на Св. Серафим да ѝ намери някого, с когото ще може да сподели живота си. Така след време пътят ѝ се преплел с този на бъдещия отец Борис. Срещнали се няколко пъти, в началото изобщо не предполагала, че това ще бъде нейният съпруг, но когато била втори курс, вече се било родило първото им детенце. Бъдещият свещеник тогава се занимавал с нещо доста по-различно - работел в пицария и по нейни думи все още бил много добър „пицар”. Тя пък тогава гледала дете и учела. Със сигурност не им е било лесно - за да се справят живеели с родителите ѝ - различни поколения под един покрив. Редовно се молела да успее да си вземе всички изпити, както и станало. С времето успели да подредят живота си. Съпругът ѝ бил изпратен в Етрополе и там заедно се преместили в къщичката, където живеят и до днес, женени вече 11 години. Проследяват пътя на всеки, който се обвързва с храма, част са от радостите и скърбите на толкова различни хора.
Необикновените светли човеци не са само някакви далечни и бледи образи, които сме виждали на снимки в учебник или някоя книга. Те са от плът и кръв, живи, топли като нас самите. Ако се огледаме и видим колко чудноват и хубав е заобикалящият ни свят, ако отново обърнем внимание на простите неща, които отдавна сме свикнали да подминаваме, бихме могли да започнем отново да чуваме хората и местата покрай нас. И ако спрем, за да се огледаме и да го осъзнаем, може би ще се вдъхновим от този начин на живот, отдаден на любовта и доброто.
Материалът е изготвен от Мария Куманова, ученичка в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“ гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“
„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, TBI Info, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, БНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bg, Teen Station
