Дали Джордж Р. Р. Мартин някога ще завърши последната книга от „Песен за огън и лед” все още е загадка, но третата част от поредицата „Жокери” – създадена под негово съставителство – може да утеши нетърпеливите почитатели.
„Диви жокери” се появява на български в превод на Богдан Русев и обединява някои от майсторите на фантастиката. Сред тях са Едуард Брайънт, Лиан С. Харпър, Джон Милър, Луис Шайнър, Уолтър Симънс и Мелинда М. Снодграс.
Изминали са 40 години от онзи 15 септември през 1946 година, когато Ракетата загива в студеното следобедно небе над Манхатън, а ксеновирусът от планетата Такис – познат като „жокерния вирус“ – е разпръснат над света. 40 години от израждането на новите супергерои, наречени „аса” и „жокери” – обикновени хора, надарени със свръхестествени способности. 40 години от първия Ден на жокерите, в който фестивалът на хаоса залива Ню Йорк.
По улиците на Манхатън зъл гений сее терор и заплашва бъдещето на цялата цивилизация. Вече няма лоши и добри, а кървавото разединение трябва да бъде забравено, ако светът иска да оцелее.
Всяка секунда е от значение. А един единствен ден ще реши съдбата на всички. Но дали някой ще остане жив, за да разкаже тази история?
В тази епична космическа сага Дж. Р. Р. Мартин и колектив проследяват последните минути и часове до финалния сблъсък. „Диви жокери” е безмилостен сборник, в който героите също умират.
Всичко започва, когато Дж. Р. Р. Мартин получава за подарък настолната игра Superworld. Започва да я играе със свои приятели, които са също писатели, а от техните приключения се ражда света на „Жокери”. Концепцията се разраства и Мартин решава да създаде мозаечен роман, в който една обща история се представя от гледната точка на различни персонажи.
До момента са издадени около 28 книги, в които всяка глава е създадена от водещи имена на съвременната фантастика, а самият Мартин влиза не само в ролята на автор, но и на съставител и редактор.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Из „Диви жокери” от Дж. Р.Р. Мартин
Първа глава
Шест часа сутринта.
На Пето авеню беше толкова тъмно и тихо, колкото изобщо можеше да стане.
Дженифър Малой хвърли един поглед на уличните лампи и непрекъснатия поток от автомобили и раздразнено сви устни. Не ѝ харесваше да е толкова светло и оживено, но нямаше кой знае какво да направи по този въпрос. В крайна сметка се намираше на кръстовището на Пето авеню и 73-та улица в града, който никога не спи. И през изминалите няколко сутрини, когато беше идвала на разузнаване, условията бяха същите – нямаше защо да очаква това да се промени.
Пъхнала ръце дълбоко в джобовете на шлифера си, тя мина с широки крачки покрай жилищната сграда от сив камък, висока пет етажа, и потъна в уличката зад нея. Там цареше мрак и тишина. Дженифър застана така, че един контейнер за боклук да я скрива от погледа, и се усмихна.
Помисли си, че колкото и пъти да направи това, то си оставаше все така вълнуващо. Сърцето ѝ заби по-силно и дишането ѝ се ускори в нетърпеливо очакване, докато си слагаше маската, подобна на качулка, която скриваше изящните черти на лицето ѝ, и прибираше под нея буйната си руса коса, вързана на кок на тила. После си съблече шлифера, прилежно го сгъна и го остави на земята до контейнера. Под него носеше само изрязани черни бикини и маратонки. Тялото ѝ беше стройно и с елегантна мускулатура – с малък бюст, тесен ханш и дълги крака. Тя се наведе, за да си свали маратонките, и ги остави до шлифера.
Прокара ръка по задната стена на жилищната сграда, като едва ли не я милваше, усмихна се и след това престъпи направо през нея.
Разнесе се шум от моторна резачка, която забива зъбите си в подгизнало твърдо дърво. Воят на стоманените остриета накара зъбите на самия Джак да изтръпнат, докато болезнено познатото му момче се опитваше да се скрие по-дълбоко между заплетените клони на кипарисите.
– Някъде тук е! – провикна се чичо му Джейк.
Хората от енорията го наричаха Джейк Змията. Поне зад гърба му.Момчето прехапа устни, за да не извика. Захапа долната си устна по- силно, до кръв, за да спре трансформацията, преди да е започнала. Понякога това вършеше работа. Но само понякога.
Стоманените зъбци отново се впиха с вой в мокрото кипарисово дърво. Момчето се приведе още по-ниско; кафявата мътна вода се плисна в устата и носа му. Той се задави, когато блатото погълна лицето му.
– Нали ви казах! Там е, ситната примамка за алигатори! Дръжте го!
Към гласа на чичо му се присъединиха и други. Моторната резачка отново нададе своя вой.
Джак Робишо отчаяно размаха ръце в тъмното и едната се заплете в мокрия от пот чаршаф, докато другата се протягаше към телефона. Блъсна лампата от „Тифани“ в стената и изруга, но някак си успя да я хване за орнаментираната основа, така че да я изправи върху нощното шкафче, преди да е паднала на пода, и едва тогава усети под пръстите си хладната гладка повърхност на телефонната слушалка. Успя да вдигне по средата на четвъртото позвъняване.
Джак изруга още веднъж. Кой друг знаеше този номер, по дяволите? Само Вагабаба, но в момента тя беше у тях, в другата стая. Но още преди да заговори в слушалката, той се беше досетил за отговора.
– Джак? – каза гласът от другата страна на линията.
За момент го заглуши пращенето на статичното електричество.
– Джак, обажда се Елует. Звъня ти от Луизиана.
Той се усмихна в тъмното.
– И аз така си помислих.
Джак щракна ключа на лампата, но от това не последва нищо. Сигурно жичката на крушката се беше скъсала, когато беше съборил лампата преди малко.
– За пръв път звъня междуградско – каза Елует. – Досега винаги Робърт набираше номера.
Робърт беше съпругът ѝ.
– Колко е часът? – попита Джак, като опипваше наоколо за часовника си.
– Около пет сутринта – каза сестра му.
– Какво е станало? Нещо с мама ли?
Най-сетне беше започнал да се събужда наистина, като се отърсваше от остатъците от съня.
– Не, Джак, мама е добре. Нали знаеш, че няма какво да ѝ се случи? Тя ще ни надживее и двамата.
– Тогава какво?
Джак долови остротата в собствения си глас и се опита да я смекчи. Просто Елует говореше толкова провлачено, а мислите ѝ течаха толкова бавно.
Мълчанието, прекъсвано от пращенето на статичното електричество, постепенно изпълни цялата линия. Най-сетне Елует каза:
– Става дума за дъщеря ми.
– Корделия? Какво е станало с нея? Някакъв проблем ли има?
По линията отново настъпи мълчание, преди сестра му да отговори.
– Тя избяга от вкъщи.
Джак изпита противоречиви чувства, когато чу това. В крайна сметка самият той също беше избягал преди толкова много години. И когато беше избягал, беше адски по-малък, отколкото беше Корделия сега. На колко ли беше станала? Петнайсет? Шестнайсет?
– Разкажи ми какво стана – отвърна той с успокоителен тон.
Елует му разказа. Корделия (каза му тя) не беше предупредила с нищо, че ще избяга. Предишната сутрин не беше слязла от стаята си за закуска. Освен нея бяха изчезнали гримове, дрехи, пари и един сак. Баща ѝ се беше обадил на приятелките на Корделия, за да провери дали не е при тях. Те не бяха много. Беше се обадил и на местния шериф. На свой ред той се беше обадил на патрулните полицаи. Никой не я беше виждал. Служителите на реда предполагаха, че се е качила на стоп от магистралата.
Шерифът тъжно беше поклатил глава.
„Момиче, което изглежда по този начин... – беше казал той. – Има за какво да се притесняваме.“
Беше направил всичко по силите си, но това му беше струвало скъпоценно време. В крайна сметка не друг, а бащата на Корделия беше попаднал на една следа. Едно момиче с лице като нейното („най-голямата хубавица, която съм виждал през последния месец“, беше казал продавачът на билети от автогарата) и дълга, разкошна, черна коса („като нощта над блатата по новолуние“, беше казал един носач от перона) се беше качило на автобуса в Батън Руж.
– Автобусът е бил на компанията „Грейхаунд“ – обясни му Елует. – Купила си е еднопосочен билет, до Ню Йорк. Но когато разбрахме това, от полицията ни казаха, че вече няма смисъл да се опитват да го спрат в Ню Джърси.
Гласът ѝ леко потрепери, все едно ѝ се искаше да се разплаче.
– Всичко ще бъде наред – каза Джак. – Кога трябва да пристигне тук?
– Около седем – отвърна Елует. – Седем часà ваше време.
– Merde – изруга Джак.
Той скочи от леглото и се изправи в тъмното.
– Можеш ли да отидеш, Джак? Можеш ли да я намериш?
– Естествено – каза той. – Но трябва веднага да тръгна към автогарата, иначе няма да стигна навреме.
– Благодаря ти – каза Елует. – Нали ще ми се обадиш, след като я посрещнеш?
– Ще се обадя. И тогава ще решим какво да правим после. Но сега тръгвам, става ли?
– Добре. Аз ще чакам на телефона. Може би и Робърт ще се прибере.
Гласът ѝ вече беше изпълнен с вяра.
– Благодаря ти, Джак.
Той остави слушалката и се запрепъва през стаята. Стигна до ключа на осветлението на стената и най-сетне направи така, че да може да се огледа в неголямото помещение без прозорци. Работните му дрехи от миналия ден бяха захвърлени на грубо изработената пейка до едната стена. Джак навлече износените си джинси и зелената памучна риза. Направи гримаса, когато усети миризмата на чорапите си, но нямаше други. Днес му беше почивен ден, така че смяташе да го прекара в някоя пералня. Бързо завърза тежките си работни ботуши, като прескачаше по една дупка с връзките.
Когато отвори вратата, която водеше към останалата част от жилището му, едва не се сблъска с Вагабаба, двете огромни котки, цял куп малки котенца и една облещена миеща мечка, които стояха на прага и го гледаха втренчено и мълчаливо. От дневната зад тях долиташе мътната светлина на лампата, на която Джак различи блестящата тъмнокафява коса на Вагабаба, още по-тъмните ѝ очи, високите скули, потънали в сенки, и бледата ѝ кожа.
– Господи Боже и Дева Мария! – възкликна той, като отстъпи крачка назад. – Недей да ме стряскаш така.
Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и усети как грубите люспи по ръцете му се стопяват и кожата му отново става по човешки мека.
– Не исках да те стресна – отвърна Вагабаба.
Черният котарак се отърка в крака на Джак. Извитият му гръб се опираше в капачката на коляното на мъжа. Мъркането му звучеше като бръмченето на доволна кафемелачка.
– Чух телефона да звъни. Добре ли си?
– Ще ти разкажа по пътя към вратата.
