Съществуват ли светове отвъд границата на видимата реалност? Има ли сили, чиито превъплъщения са сред нас и притежават способността да направляват живота ни и да проникват в бъдещето? Какви знаци за себе си дават на хората?
Изтъкнатият български диригент Найден Тодоров влиза в амплоа на разказвач с прекрасния сборник „Полъх от ангели“ (240 стр., цена: 14 лв., художествен дизайн: Дамян Дамянов), чиято премиера ще се състои в рамките на фестивала Аполония на 2 септември от 19:00 ч. в двора на художествената галерия. Срещнете се с маестро Тодоров, който ще представи разкази, писани буквално в небето!
Сборникът обхваща фантастични истории за ангели и роботи, за хора, дарени с умението да коригират събитията или да се вселяват в телата на мъртвите, за да продължат делата им, за магическа цигулка в ръцете на млади музиканти, за диригентска палка, която прониква в душите на музикантите и така сътворява пленителна музика… Тези невидими спътници често ни изправят пред избори, просветляват съзнанието ни, включват ни в сложни дилеми за съдбата на човешкия свят. Свят, изпълнен с тревога и драматични обрати, но обърнат към светлината, докосван от крилете на ангели.
Найден Тодоров – известният български диригент и културен мениджър, е роден в Пловдив през 1974 г. Музикалното си образование получава във Виена, която във времето се превръща в негов втори дом. Работил е в Израел, дирижирал е десетки състави по целия свят. В България творческият му път е свързан с Пловдивската филхармония, Русенската опера и Софийската филхармония, чийто директор е от 2017 г. Пламенен почитател на фантастиката и фентъзи жанра, Найден Тодоров е и запален геймър. Професията му на диригент предполага множество полети, по време на които се раждат и тези разкази.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Найден Тодоров - „Разкази“
Из разказа ПРОБУЖДАНЕ
1.
Крея изпитваше ужас. Болката бе нетърпима и я събо - ри на земята. Но по-страшно от физическото страда - ние беше осъзнаването на случващото се. Тя се про - меняше. Точно в часа, когато военните бяха изпратили сигнала до спътниците, бе дошъл и първият невидим удар, който я замая.
Все пак бе успяла някак да се изправи и незабеля - зано да се прибере у дома, преди усещането да стане нетърпимо и да я повали.
„Аз съм чудовище! Аз съм чудовище!“ – повтаряше тя, докато се превиваше и се опитваше да овладее кон - вулсиите. От очите ѝ безспирно течаха сълзи, които ся - каш прогаряха кожата ѝ. Не беше ясно кое е по-силно – физическата агония на тялото или писъкът на душата ѝ, отказваща да приеме, че тя е част от онова безкрайно зло, което бе причинявало всичките бедствия и страда - ния на човечеството от зората на времето досега.
„Не! Не! Не! Не искам! Не може да бъде! Не!“ Не знаеше дали тези писъци са истински или прокън - тяващи само в главата ѝ, но това беше без значение. Осъзнаваше обаче, че трябва да умре, преди трансфор - мацията да бъде завършена и тя самата да започне да наранява най-близките си.
С крайни усилия на волята си Крея се опита бавно да се изправи и да стигне до кухнята, където имаше достатъчно ножове, с които да изпълни своя последен човешки дълг. В този момент я заля нова вълна на силна болка, в главата ѝ незнайно откъде се появиха хиляди гласове – едни шептящи, други пищящи, кожата ѝ като че ли се запали, допирът на дрехите ѝ причиняваше неистово страдание. Последното, което усети, преди да загуби съзнание, беше рязко разкъсване в гърба ѝ, сякаш чудовището, което се бе приютявало в нея през целия ѝ кратък живот, бе решило да се освободи.
2.
Три дни по рано
– Не знам, Николо, някак си не ми изглежда нормално да се хвърлят толкова милиони, за да се търси средство за борба с разни нереални религиозни фантасмагории.
– Мислиш ли, че ако бяха нереални, военните щяха толкова настървено да търсят начин да ги изобличат?
Крея отпи от кафето си и се загледа някъде навън през прозореца. Бяха седнали в едно заведение в центъра на града и за нея беше истинско удоволствие да наблюдава преминаващите наоколо хора. Интересно ѝ беше да ги разглежда и да се опитва да отгатва какви са и с какво се занимават. А дните, в които можеше да седне с Николо и да си приказват по интересни и за двамата теми, ѝ бяха от най-любимите. За съжаление, нейният най-добър приятел от две години следваше в столицата и се виждаха само в почивните дни, които тя чакаше винаги с нетърпение. Днес беше щастлива.
– Ти наистина ли вярваш в цялата тази истерия? Според мен построиха тези спътници за някакви техни си цели и се хванаха за думите на папата, за да си намерят оправдание. Как мислиш, по какъв точно начин ще откриват митични същества сред хората чрез спътници в Космоса? И ако бяха сред нас, нали щяхме още преди много време да сме се научили да ги разпознаваме? Не мога да си представя, че още вярваш във върколаци и вампири!
– Това не са върколаци и вампири, Крея. Става дума за истински демони, които приличат на хора и живеят сред нас! Миналата седмица професорът по физика ни го разясни доста обширно и въобще не звучеше като фантасмагории!
– Не ми казвай, че се занимавате с това в университета! Там е място за наука!
– Е, не си длъжна да вярваш. Ще пораснеш още и ще се убедиш. Но всъщност май ще стане по-рано – прочела си, предполагам, че още тази седмица ще започне тестването на оръжието.
– Да. И искам да видя обясненията, които ще дават за изхарчените пари за някаква си безполезна играчка, при положение че по света има толкова гладни хора. И всичкото това само и само да се харесат на папата. Или пък, когато се разбере защо всъщност са били толкова настоятелни. Представи си, че се окаже накрая, че целите им са били съвсем други, а?
– Ще видим. Твърди се, че когато спътниците започнат да излъчват, ще изчезне фасадата, зад която се крият демоните, и те ще станат лесни за унищожаване.
Крея махна нетърпеливо с ръка.
– Стига толкова! Не искам да си говорим за това повече! Кажи ми ти как си.
Николо се усмихна. Крея винаги беше такава – имаше си мнение по въпросите и не искаше да слуша неща, които се разминаваха със собствените ѝ виждания. Съвсем спонтанно той стана и я прегърна. За миг тя се напрегна, но след това се отпусна щастливо в прегръдката му.
3.
Съзнанието бавно си проправяше път към реалността. А заедно с него се завърна и болката – по-поносима, не толкова безпределна, само блед отзвук от усещането преди. Крея бавно отвори очи, но само след миг отново ги стисна. Светлината я бе заслепила и бе събудила отново нетърпимото усещане за разкъсване.
– Спокойно, всичко е наред. Не се напрягай.
Гласът я изненада. Беше благ, успокоителен, но в същото време излъчваше някаква сила. Някой я докосна нежно по челото и болката намаля. Но за сметка на това се върнаха гласовете.
– Махни се! – опита се да извика тя, но всъщност едва го прошепна. – Аз съм опасна, може да те нараня.
– Няма да ме нараниш. Спокойно!
Ръката на челото ѝ стана по-тежка и някак похладна. Отново всичко потъна в мрак.
4.
Нов опит. Май беше будна. Или още бе в кошмара?
Внезапното усещане за пронизване в цялото тяло окончателно я събуди.
– Не мърдай! Когато стоиш спокойно, болката намалява и изчезва! Необходимо ти е време!
Ето го пак онзи глас от съня ѝ. Или е истински?
Опита се да отвори очи, но ярката светлина отново я зашемети и я върна обратно в кошмарите ѝ.
– Спокойно, най-лошото мина! Само стой спокойна и не се вълнувай! – Гласът се чуваше сякаш някъде отдалеч.
Болката постепенно отстъпи. Никога не бе предполагала колко хубаво е просто да стоиш неподвижен и да не изпитваш нищо. Реши да не прави втори опит да си отваря очите.
– Къде съм? – Почти не позна гласа си. А може би не трябваше да проговаря, защото в гърлото ѝ се забиха хиляди иглички, които ѝ напомниха, че просто ѝ е дадена малка почивка.
– Ами не знам. Така, като гледам, или в някаква художествена галерия, или в спалнята ти. Ако е галерия, не знам какво търси леглото тук, а ако е спалня, ми е малко странно присъствието на всичките тези картини по стените.
Замалко да се засмее, но това ѝ причини нова серия от пронизвания, този път в дробовете. Човекът явно имаше чувство за хумор или се опитваше по някакъв начин да я разсее.
Изведнъж нещо я докосна отзад по главата. Беше ръка, която я подкрепя да се надигне. Несъмнено същата онази ръка, която отнемаше от болката ѝ, защото усети отново успокояващ хлад. Нещо докосна устните ѝ. Вода? Не, друго беше.
– Трябва да преглътнеш. Този чай ще ти помогне.
Беше горчиво. Но в същото време отускащо и приятно. Опита се пак да проговори, но не успя. Болката намаля и я заля някакво странно спокойствие.
Отново заспа. Но този път кошмарите не бяха толкова страшни…
