Само преди 6 години на българския пазар се появи едно красиво издание, което успя да приюти родните история, паметници и природни чудеса в 1000 страници и се превърна в предпочитан източник на информация за България.
А на 30 ноември 2020 г. впечатляващата „1000 страници България“ се появява отново в допълнено и преработено издание, в което нейните създатели – журналистите и фотографи Румяна Николова и Николай Генов – влагат дълбоката си любов към родината ни и споделят своите преживявания по време на многобройните си пътувания из страната.
В тази необичайна книга ще откриете безброй идеи за разходки из родината, информация за интересни природни забележителности, културно-исторически места, резервати, реки, планини, както и за личности, истории и богатства, будещи и до днес възхищението на чужденци и нашенци.
Двамата повеждат читателя към „най-идиличната част на Стара планина“, „по стъпките на най-старата цивилизация“, към „балнеоложките бисери в Родопите“, „града на стоте войводи“ и други. Припомнят примера на родните дарители Евлоги и Христо Георгиеви, създателя на Априловската гимназия, както и на далеч не толкова известни благодетели като Хаджи Ненчо Палавеев…
Майсторските фотографии, поместени в луксозното издание, носител на приза „Златен лъв“ за издателски проект с най-голяма обществена значимост от Асоциация „Българска книга“ и журналистическото жури, допълват и надграждат информативните и изчерпателни истории на двамата автори.
Не просто енциклопедия или пътепис, „1000 страници България“ от Румяна Николова и Николай Генов е пъстър и многолик портрет на родината такава, каквато понякога забравяме да видим и е най-изчерпателното издание, посветено на родните история, традиции и бит.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Из „1000 страници България“ от Румяна Николова и Николай Генов
ПОБИТИТЕ КАМЪНИ
Геоложки феномен, роден преди 50 милиона години, уникален Музей на мозайките от античния Марцианопол в Девня
Около езерата край Варна има много забележителности, но безспорно най-голямата от тях е геоложкият феномен Побитите камъни. Те са познати още с турското име Дикилиташ и са уникални не само за България, но и за света. Образувани са през еоцена, преди 50 милиона години, когато Югоизточна Европа е била морско дъно.
Профучаващите по магистралата за Варна не знаят, че пропускат възможността да се разходят сред пейзаж, сякаш взет от филм за отдавна отминали времена или за далечни космически светове. Някой ще съзре тук гора от вкаменени огромни дървета, друг – каменни колонади в полето, но ничие въображение няма да остане равнодушно.
Побитите камъни били известни като сакрално място от най-дълбока древност. В района през 1948 г. са намерени селища още от старокаменната епоха. Любопитно е, че един от първите, които научават за природния феномен, е руският композитор Римски-Корсаков. За него му пише през 1829 г. кореспондентът на армията на генерал Дибич Задбалкански, Виктор Тепляков.
През 1854 г. феноменът е изследван от английския геолог капитан Спрат, който рисува и първите му гравюри. Впоследствие още много чужденци и повечето големи наши геолози изказват доста противоречиви становища за образуването на Побитите камъни, като засега никое от тях не може да се приеме за окончателно. Хипотезите за генезиса им може да се обединят в две главни групи. Първата го обяснява с неорганичен произход между пластове скала, подобно на образуването на сталактитите в пещерите. После най-горният пласт бил отнесен от ветрове и води и колоните останали оголени.
Втората теория ги свързва с процеси, близки до образуването на коралите. Най-крайните привърженици на органичния произход приемат, че колоните са били дънери на огромни, вкаменени впоследствие дървета. Напоследък се налага обяснението, че са се формирали около естествени газови извори, вследствие на „слепване“ на отделните песъчинки. Такива феномени са познати на науката като „мехурчести рифове“, каквито има в Балтийското крайбрежие на областта Категат в Дания.
Побитите камъни са кухи каменни колони с дебелина до 9 м и височина до 10 м. Разположени са на обща площ от 253 хектара в 7 главни групи. През 1937 г. са обявени за защитена природна територия, а днес са предложени за включване в световния списък на геоложките феномени на ЮНЕСКО.
Главната Дикилиташка група е най-импозантна и най-достъпна за туристите. Намира се на 18 км западно от Варна. Състои се от около 300 различни по големина колони. Страшимировската и Белославската група, както и тези на Слънчево и Баново са разположени около едноименните села и също заслужават внимание.
Но почти първооткривателска тръпка ще изпитате в малко известната група Кариерата. Тя е на два километра по приличен път, който се отклонява вляво на няколко метра от табелата за край на община Девня, по шосето Девня – Варна. Пред вас ще се разгърне един естествен учебник по геология в район на изоставена през 1970 г. кариера за добив на кварцов пясък. В скален масив с дължина 300–400 м се виждат едновременно четирите нива с обща височина около 25 м, в които са се образували някога колоните. Три-четири реда са разположени един над друг в ансамбъл. С монументалния си вид напомнят Пропилеите – внушителният вход към свещената скала на атинския Партенон, но имат естествен произход. Наоколо се издигат отделни колони, каквито не са известни другаде по света. Те поразително приличат на дървесни дънери със стърчащи клони. Други пък наподобяват вкаменени фонтани.
Ние недоумяваме защо такава забележителност все още е терра инкогнита. Кариерата би могла да бъде сред основните дестинации в програмите на туроператорите.
Заслужава си да спрете и в Девня не защото беше „столица на голямата химия“ във времето на „зрелия социализъм“, а защото тук е бил главният град на провинция Долна Мизия, основан от римския император Траян – античният Марцианополис – един от най-големите римски градове по нашите земи.
За щастие, в този наранен от човешката интервенция с химически средства район на някого е хрумнала идеята за забележителния за цяла Европа Музей на мозайките. Той е изграден над открита от археолозите сграда с красиви мозайки, строена на границата между III и IV в. и разрушена от готите, изглежда, 50 години по-късно. Освен мозайките на тази сграда тук са събрани и повечето от намерените в околните жилища, храмове, обществени сгради и гробници.
Девня е възникнала с това име около прочутите Девненски извори и за първи път се споменава в доклад от 1640 г. на епископ Петър Богдан Бакшев до Конгрегацията в Рим за разпространението на католическата вяра. Той пише, че градът имал 25 воденици. Дванадесет години след него от тях се впечатлил и пътешественикът Евлия Челеби, само че броят им вече е бил 40–50. В тях идвали да си мелят житото чак от Делиормана.
В едно писмо до Париж от 1898 г. братя Шкорпил пишат: По пътя от Варна за Провадия, близо до село Девно, в подножието на варовитите хълмове, наречени Кайраци, се намират седем големи извора... които формират една значителна река – Девненската. Водата на тези извори, наречени Башгьоз, Халкали, Куртбей, Дипсиз, Ада, Делидушка и Хавуз, е винаги чиста и извира с един и същ обем...
Ако не сте забравили уроците по география, става дума за най-големите карстови извори в България, чийто дебит е средно 3670 л в секунда. Общо са около 30, обединени в 7 групи и разположени сред необикновено красива и спокойна природа. Най-мощен е Дипсиза, който образува езеро, а най-красив е Хавуз, или Вълшебният.
Някогашният готски историк Йорданес ни е оставил любопитна легенда. Прислужница на императорската сестра Марциана веднъж поискала да гребне вода от изворите и изпуснала в дълбоката вода тежкия златен съд. Той потънал веднага, но след време изплувал. Да потъне, било съвсем нормално, но да изплува било истинско чудо. Когато Траян узнал за него, решил, че изворът крие божествена сила, и основал наблизо град, който нарекъл на сестра си – Марцианополис.