По книжарниците излезе „Едно лято в Париж“ от Сара Морган – британската авторка на над 80 романтични истории, продали над 18 милиона бройки в цял свят. В моментите, в които всичко изглежда изгубено, трябва само да си припомним, че надежда винаги има – и че Париж обича по-силно.
Грейс винаги е три стъпки напред. А сега, когато предстои отбелязването на двайсет и петата годишнина от брака ѝ със съпруга ѝ Дейвид, тя е планирала всичко до последния детайл. Двамата ще прекарат цял летен месец в романтичния Париж – Париж, където тя е преживяла най-щастливите си години като момиче. Билетите са купени, паспортите са уредени – Грейс дори е уговорила шефа на Дейвид да го пусне за един месец, за да може да го изненада подобаващо. Няма търпение да му поднесе новината в специалната вечер, която ще празнуват в любимия си ресторант.
Но Дейвид е подготвил собствена изненада. Той иска развод. Срещнал е друга жена – жена на възрастта на дъщеря им при това! – и се изнася от вкъщи, за да бъде с нея. Според него Грейс е твърде педантична, твърде организирана – твърде всичко.
Решена да не позволи на прогорената дупка в сърцето ѝ да я съсипе още повече, Грейс заминава за Париж. Сама. Всичко в този град ѝ нашепва за едно по-щастливо време – светлините, уханието... А срещата с Филип, първия мъж, когото е обичала, преди любовта им да бъде разделена от годините и стотици километри, разпалва огън в сърцето ѝ, който Грейс отдавна мисли за забравен.
Компанията на самотната тийнейджърка Одри, която търси начин да се справи със собствените си проблеми, превръща пътуването в още по-голямо приключение. Любовта на Филип нашепва на Грейс да се предаде на свободата и да замине с него, но съжалението на Дейвид, осъзнал грешката си, я привиква обратно у дома, а ранимостта на Одри я връща към собствените ѝ тийнейджърски години.
Кой е правилният път? Ако едно нещо е ясно, то е, че Париж никога не лъже.
„Едно лято в Париж“ от Сара Морган не е обичайната любовна история. Съдбите на двете жени се срещат. Едната – скована, възпитана, сериозна, а другата – буйна, смела и без задръжки. В града на любовта всяка от тях ще преживее своята парижка любовна история и ще намери смелост да преодолее трудностите, независимо колко са тежки.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Из „Едно лято в Париж“
Сара Морган
Грейс
Снегът днес покриваше земята, беше натрупал по покривите и градините като дебел слой мрамор. В тази малка част на Кънектикът най-вероятно щеше да остане седмици наред.
Някои хора свикваха. Но Грейс не бе от тях. Дойдеше ли март, зимата ѝ се струваше като гостенин, който отдавна е трябвало да си тръгне. Копнееше за слънце и за летните си рокли, краката ѝ да са боси и да пие студени напитки.
Все още мечтаеше за лятото, когато телефонът звънна.
Беше Дейвид.
– Здрасти, Грейси.
Гласът му все още я караше да се разтапя вътрешно.
Дълбок и сериозен, но достатъчно нежен, за да успокои болката от живота.
– Здрасти, хубавецо. Рано си започнал деня. И отново си оставил купата си върху съдомиялната.
– На работа е напечено.
Дейвид беше редактор на местния вестник, „Уудбрук пост“ и тези дни беше постоянно зает благодарение на впечатляващия успех на момичешкия отбор по тенис, създаването на общински детски хор и обира на местната бензиностанция, по време на който бяха отмъкнали единствено кутия с понички и бутилка ром. Докато полицията намери виновника, доказателствата вече бяха изконсумирани.
Всеки път щом Грейс отваряше вестника, той ѝ напомняше за всички причини, поради които тя живееше в този тихичък град с население от две хиляди четиристотин деветдесет и осем души.
За разлика от останалите журналисти, чийто взор се отправяше към по-големи цели, Дейвид никога не бе показвал желание да работи някъде другаде освен в този малък град, където се влюбиха.
Според него той беше гласът на общността. Прехласваше се по новините, но също така вярваше, че случващото се в родния град на хората бе това, което имаше значение за тях. Той често се шегуваше, че единственото, което му бе необходимо, за да запълни целия вестник, е да прекара един следобед в слушане на клюките по време на барбекю в нечий заден двор. Бяха приятели с шерифа и началника на пожарната, което означаваше, че получава най-важните новини.
Разбира се, в Уудбрук, място, за което повечето хора не са чували, имаше повече новини относно магазинчето за сладолед, отколкото за местната общност и това напълно удовлетворяваше Грейс.
– Честит Ден на влюбените и честита годишнина – намали скоростта, щом наближи кръстовище. – Вече нямам търпение за довечера.
– Да се обадя да резервирам някъде?
Само един мъж би си помислил, че е възможно да намери маса на Св. Валентин, без предварително да го е планувал.
– Вече е готово, скъпи.
– Окей. Би трябвало да се прибера рано. Ще измисля нещо за Софи за вечеря, за да не я мислиш.
– И това съм го свършила. Хладилникът е пълен с храна. Може да си спокоен.
Последва пауза.
– Ти си супержена, Грейс.
Тя засия.
– Обичам те.
За нея семейството ѝ беше най-важното нещо на света.
– Ще се отбия в магазина, преди да се прибера, за да избера нещо за рождения ден на Стивън. Той каза, че не иска нищо, но ми се струва, че трябва да му купим нещо, не мислиш ли?
– Съгласна съм и затова му купих подарък още миналата седмица – каза Грейс и изчака да се промуши в трафика, за да завие към училището. – Ще го намериш под леглото в гостната стая.
– Вече си купила нещо?
– Не исках да мислиш за това. Помниш ли онази чудесна снимка на Стивън и Бет заедно с децата?
– Онази, която направих по време на летния панаир?
Намери свободно място за паркиране и откопча колана.
– Принтирах я и намерих рамка за нея. Изглежда чудесно.
– Това е... добре измислено...
– Опаковала съм я. Само трябва да напишеш пожелание.
Пресегна се, за да хване палтото и чантата си.
– Вече съм пред училището, ще ти се обадя по-късно. Звучиш изморен. Изморен ли си?
– Малко.
Спря се с единия крак навън от колата.
– Напоследък работиш дълго. Трябва да намалиш темпото. Няма какво да правиш вкъщи, така че може да си полежиш и да си починеш, преди да излезем.
– Не съм старец, Грейс.
Гласът му прозвуча необикновено остро.
– Просто се опитвам да те поглезя, това е.
– Извинявай – остротата бе изчезнала. – Не исках да те скастрям така. Напоследък доста неща се случват. Ще си извикам такси, за да може вечерта да си сипем по чаша, без да се притесняваме за шофирането.
– Таксито вече е поръчано за седем часа.
– Някога забравяш ли нещо?
– Всичко е въпрос на подредба в списък, знаеш. Ако изгубя списъците си, край с живота ми.
Помисли си, че след смъртта ѝ някой можеше да намери всичките ѝ списъци със задачи и да продължи живота ѝ така сякаш тя въобще не го е живяла.
Какво говореха бележките ѝ за нея? Един живот трябва да има идентичност, нали? Дали някой би научил нещо за нея от тези списъци? Дали щяха да узнаят, че е обичала уханието на рози и се е наслаждавала на любовта си към френското кино, когато е била сама у дома? Дали щяха да разберат, че е слушала концертите за пиано на Моцарт, докато е готвела?
– Има ли нещо, за което да ти трябвам?
Грейс се усмихна с онази усмивка, която дъщеря ѝ щеше да нарече кокетната усмивка на Мими.
– Мога да се сетя за няколко неща. Имам намерение да ти покажа по-късно.
Дейвид затвори и тя тръгна към сградата на училището, махайки с ръка на няколко родители, които доставяха скъпоценните си пратки.
Двадесет и пет години. Бяха женени от двадесет и пет години.
Почувства се горда.
Запомни това, Вселено.
Двамата с Дейвид бяха перфектният отбор. Разбира се, като всяка двойка, имаха и тежки моменти, но се справяха с всичко заедно. Грейс бе станала този човек, който бе искала да бъде, и макар от време на време тъничък гласец да ѝ напомняше, че дълбоко в себе си бе нещо съвсем различно, тя го пренебрегваше. Имаше брак, който тя бе пожелала. Живееше живот, който искаше.
Денят заслужаваше специално отпразнуване и тя бе направила резервация в бистро „Клод“, изискания френски ресторант в съседния град. Самият Клод беше от Тексас, но бе видял пазарна ниша, култивирал бе акцента си и беше изградил мястото по модела на ресторант, който веднъж бе видял във френски филм.
Дори Грейс, пурист и франкофон, трябваше да признае, че изглеждаше очарователно. Щеше с удоволствие да заведе Мими там, ако баба ѝ не бе спряла да изпитва удоволствие от вечерите в ресторанти.
Бистро „Клод“ бе перфектното място за довечера, защото Грейс бе планувала голяма изненада. Организацията бе сложна, но тя бе внимавала да не оставя знаци или следи.
За щастие, през последните месеци Дейвид работеше до късно, инак щеше да бъде невъзможно плановете ѝ да останат тайна.
Бутна вратата и влезе в училището.
