Беше един от онези дни, на които по-късно съжаляваш, че не си се насладил достатъчно. Един от онези дни, в които ти стига само да си жив, че чак ти става мъчно за онези, на които тепърва им предстои да се родят. Накратко беше пролет! Защото пролетта е точната дума, с която този ден може да се опише. Един такъв цветен, нов, свеж, абе...пролет!
Фактът, че бях със своето семейство, направи деня още по-хубав. Защото в тези дни е от изключителна важност да си с хора, които обичаш, за да могат и те да се насладят на деня напълно. А не половинчато, както биха му се насладили, ако просто им разказваш за него.
Мястото - неопределено. Някъде на пътя между многобройните планински селца в планината Огражден. Целта - ясна - манастир „Свети Георги“ край Гега, Петричко.
Нашите отдавна искаха да ни запознаят с кътчетата от Огражден, които те са обикнали още като малки и сега беше дошъл редът и на Геговския манастир. Сгушен между две огражденски селца, Гега и Чурилово, манастирът краси южните склонове на планината от 1848г. насам. Известен най-вече със своите стенописи, вклюващи сцени от „Страшния съд“, манастирът, както и бившето килийно училище в него, били средища на българската култура и духовен дом на българите в Македонско през Възраждането.
Разбира се, бях посещавала манастира и преди, но когато правиш преход и пеш достигнеш до някое такова красиво и мистериозно място, откриваш черти в него, които иначе никога не би забелязал. И сега, когато от около общо взето час крачехме по полегатия нископланински път, всеки един от нас се бе пренесъл някъде, далеч от дома и всекидневните проблеми, които ни очакваха гороломно да се завърнем след пътешествието ни. Бяхме избрали да минаваме по стръмни, скрити в сърцевината на планината пътечки, заформили се около притоците на река Градешница, които свързваха всички селца. Разбира се, ако не сте запознати с района и нямате местен, който да играе ролята на „екскурзовод“, ви препоръчвам да изберете сигурната алтернатива- главният път за Гега. В противен случай би било доста лесно да се изгубите.
Спокойни, нарамили раници, ходехме, ли ходехме, разказвайки си ту някой виц, ту някоя история от изминалата седмица. Не бързахме- имахме цялото време на света. А природата наоколо на моменти ни караше да помълчим, за да отбележим нейното величие. Да погледаме перата, които облаците така изкусно формираха, да се захласнем по някоя птича песен или пък да сторим път на някое стадо от кози, крави, овци- тук те бяха в изобилие.
Така неусетно бяхме преминали няколко селца - Дреново, Долене, Зойчене. Всички те бяха чаровни по свой си начин. Тайно скрити в най-дълбоките пазви на планината, те сякаш ни хвърляха скришни погледи, присламчваха вниманието ни и само загатваха своето минало. Почти обезлюдени, тези места определено имаха какво да покажат. И не, не говоря за старите къщурки или непосредствената им близост с природата - те ни шепнеха истории. И ако някога се окажете в моето положение, не подминавайте тези села, защото със сигурност има какво да видите. Най-вече посетете църквите, защото именно те са били крепители на българския дух по време на петвековното робство и от тях можете да получите най-много информация за селцата.
Когато ние посетихме църквата „Успение Богородично“ в Долене например, открихме доста интересни архиви и фотографии- на отминали събори, сватби и на доброволци, тръгнали на война. И макар и малко, хората от тези села са онова, което ги прави специални. В този ден завързахме редица непринудени разговори с всеки, когото срещнехме- предимно баби и дядовци. Само минутка и две-три разменени думи стигаха, за да грейне на лицата на хората усмивка, блага и искрена. А и на нас ни беше хубаво. Научавахме по нещо. Даже се случваше и някоя баба да вземе и да намери далечна, отдавна забравена родствена връзка от четвърто коляно с родителите ми. Друга пък ни споменаваше, че познава моите баба и дядо и ни увещаваше какви прекрасни хора са и какво добро нещо са й сторили.
Въпреки, че ни беше много приятно да поспираме в селцата и да си почиваме на по раздумка с местните, групата ни беше твърде амбициозна, твърде горда, за да се откаже. За последно пийнахме по глътка свежест, избърсахме умората от лицата си и непоколебимо, с тежки крачки, тръгнахме, за да извършим последния си напън до желаната дестинация.
Пътуването ни мина като приказка. Уви в края на приказките винаги има по един свиреп огнедишащ дракон, пазещ съкровището. В нашия случай драконът се оказа куче. Масивно, със значителен размер на зъбите, това наглед страшно и буйно същество се изпречи на пътя ни и сякаш охраняваше манастирските заграждения. Разбира се този звяр вся смут в групичката ни- имаше поне двама от нашите, които се страхуваха от кучета, а и ако трябва да бъда честна, колкото и смела да твърдя, че съм, това полу-куче, полу-дракон, накара и моето сърце да спре за миг.
Точно, когато отвори страшните си челюсти, всички ние застинахме, очаквайки да нададе вой (или да избълва огън). Секунда, две и... нищо. Приближихме се вече не толкова уплашени. Голямото чудовище се оказа много по-безобидно, отколкото смятахме. Даже си поиграхме с него, след като разбрахме, че просто си търси приятели. После дойде и собственичката му- баба, която пасеше добитъка си. Като видя първоначалния ни шок, все още изписан по лицата ни, първите `и думи към нас бяха: „От кучето ле ви е страх? Ааа, ми че оно е по-скоро теле - по цел ден не прави нищо, само лежи, даже не пази стадото“[i]. Всички се засмяхме на това `и оприличение. В нашите очи кучето бе дракон, а в нейните...теле.
Сбогувахме се с жената и с косматия приятел. Време беше и да видим това, за което бяхме дошли. Манастир „Св. Георги“ се изперчи пред нас, а високите му стени ни правеха жадувана сянка. Преминахме през портите, измихме лицата си на една малка чешмичка в двора и поседнахме на пейките пред храма. Оттам се виждаше предната част на църквата, изографирана със сцени от „Страшния съд“. На всички ни трябваше минута да се съвземем. Изкусният стенопис има такова въздействие. И дори и да не съм най-големият почитател на църковното изкуство и иконописа, бях напълно запленена от видяното. Мисълта за вложения труд ме накара да потръпна.
Посрещна ни отец Кирил. Той ни показа отблизо изобразените по стените дяволи и грешници. Разясни ни значението на сцените, изрисувани по сводовете на църквата. Разказа ни истории за пророци, врачки и хора от всякакви професии, съгрешили по един или друг начин, чиито грехопадения служат възпитателно и сякаш шепнат: „Стой! Не съгрешавай!“.
После видяхме и килийното училище, което днес се използва за склад. Даже успях да седна на старите писалища и да погледна през очите на един ученик отпреди около сто години. След това се качихме и на камбанарията, която беше съвсем отделна постройка. Оттам се виждаше цялото околие - всички селца, някогашни квартали на сборното село Игуменец, както и гората, която сякаш волно беше пуснала корените си навсякъде, дори и в сградите. Границите между природата и цивилизацията тук отдавна бяха размити. Ето защо в онзи момент почувствах свобода - истинска и сладка. Все още си я спомням сякаш беше вчера и все още милея по незабравимия й вкус.
Сигурна съм, че и да опитам, няма да мога да опиша гледката, която се виждаше от камбанарията. В това отношение ние хората сме неспособни и би било егоистично да смятам, че думите ми ще имат някакво значение. Ако искате да разберете това, което аз усетих в този ден, елате и го преживейте и вие. Манастирът и без това не се радва често на посетители. Но моля ви, ако се решите да го направите, тръгнете пеш. Защото така е най-хубаво. Пък и би било много не на място да дойдете с кола- само казвам.
Поостанахме за кратко. Започна да се свечерява и беше време да поемаме отново към дома. Пътят назад няма да го разказвам. Предполагам можете да се досетите- същият като този на отиване. Единствената разлика беше, че бяхме много по-смълчани. Може би беше умората, а може би във въздуха витаеше едно неизказано съгласие просто да мълчим, защото чувствахме, че така е най-правилно.
Оттогава не съм ходила на манастира. Може би все още не съм се почувствала изгубена или пък предната доза свобода все още ме държи. И все пак, хубаво е да знаеш, че има къде да се презаредиш положително, когато се наложи.
[i] Петрички диалект: оно - то, ле -ли, цел - цял
 За филмите и тунелите |
Материалът е изготвен от Снежана Дончева, ученичка в ЕГ „Акад. Людмил Стоянов“, гр. Благоевград, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
Снимки: личен архив, visitpetrich.com
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин