На света най-обичам три неща: дългите пътувания, Родопа планина и да не спирам да летя!
Майка ми обичаше да прави изненади - пътешествия до далечната Родопа планина. Честичко споменаваше накъде ще пътуваме едва няколко дни преди това. Както всеки път, поехме към неизвестното с малка група от възрастни хора, членове на пенсионерският клуб в близкото до нас градче. Знаех, че заминаваме за Смолян, дочух и за някой друг обект, който ще посетя, но те винаги оставяха в главата ми само имена, а въображението ми само рисуваше картини на споменатите места.
Рано сутринта поехме на път, още дори кварталният магазин не беше отворил (най-често това се случваше в 5:00 часа). Докато придремвах на седалката в малкото бусче, чувах единствено как ще протекат дните, в които ще пътуваме. Последното, което помня, бе разказът за „Каньонът на водопадите“.
„Маршрутът е част от резерват, в който се намират повече от 40 водопада.“ - над отпуснатите тела в този ранен час все още се стелеше меланхолия. Едва доловим, до мен достигаше мекият глас на дребната жена (нашата екскурзоводка), която искрено обичам заради духа, който носи. Плановете по дни продължаваха да се изсипват, а слънцето започваше бавно да прониква и разбужда всички.
Първият ни ден премина страхотно. Меланхолията премахна булото си и бе заменена от енергия, оптимизъм и вълнение. Посетихме различни места, а вечерта уморени заехме местата си в стаите на една прекрасна къща за гости. Истинската емоция за мен донесе вторият ден, а имено посещението ни на „Каньонът на водопадите“.
Сутринта отново всички се качихме в буса. Не бях развълнувана и не очаквах нищо от тази пътека. И преди бях виждала водопад и смятах, че няма с какво да бъда впечатлена! Ах, толкова грешах!
Бусът бе заменен с твърда и суха почва. Вървяхме много дълго. Нямаше много дървета, които да ни пазят от жаркото слънце, нямаше и вода. Пътят бе стръмен, изпълнен с камъни и неравности, но ние не спряхме. Много по-възрастните от мен хора вървяха бодро и пееха, това даваше и на мен сили да вървя. Най-накрая стигнахме и до самата пътека, бих казала, че стигнахме до същността. Всичко започна просто с леки склонове, които преминавахме, малки мостчета и високи стъпала. Слънцето все още достигаше в големи количества до нас. Пътеките започнаха да стават тесни, покрай нас шумеше вода, чуваха се птици и шумоленето на листа, слънчевите лъчи станаха все по-редки и на места пробиваха клоните на високите дървета. Застанах лице в лице с един от водопадите. Стоях на дървения мост и наблюдавах водата, която показваше величието си и остави всички ни безмълвни и в онзи момент, в който всички се държаха най-здраво, аз полетях. Издигнах се високо и започнах да чувствам всичко много по-силно от преди. Еуфория от цветове навлезе в ума ми. Започнах да забелязвам всяко късче светлина, което падаше около мен, в косите или очите ми. Сърцето ми туптеше от рева на водопадите, ушите ми слушаха всеки зов от природата, а умът ми запечата всяка една минута. Макар с тежка раница на гърба аз летях, изкачвах високите стъпала с ръце и крака, подхлъзвах се, отпивах малко вода и продължавах, като не спирах да летя. Стигнахме до една от зоните за почивка, поседяхме малко и продължавахме да слушаме. Бях удивена, имаше много хора, но не се чуваше и гък. Всички бяхме потопени в магията и продължавахме да поемаме огромни количества от нея.
Предупреждаваха ни да внимаваме за мечки, но аз не се страхувах. Бях погълната от това което виждах, което усещах. Природата беше навсякъде. Дърветата застрашително се извисяваха над нас, тревата мокреше обувките ни и имаше много животни ( от малки гущерчета които не се страхуваха от нас, до по-големи животни на които правехме път да минат). Продължавахме да се изкачваме нагоре, като крайната ни цел беше най-високата точка, която дава изглед към града.
Когато стигнахме до най-високият водопад - Орфей, висок 68 метра, знаех че сме близо. Точно на стълбите до водопада срещнахме възрастен дядо (близо до седемдесетте години). На едното си рамо носеше кофа, а в ръката си държеше бастун. За жалост липсваше едната му ръка, но усмивката му беше много топла. Спряхме го, за да попитаме откъде можем после да се върнем. Разбира се, той ни обясни, че всичко тук е като кръг, въртиш се, въртиш се и все пак долу ще слезеш.
„Ааа, язе съм тука вече много време, всяка седмица идвам и вървя да бера боровинки, ама вие сте много големе късметлии, тука почти винаги вали.“ - добави възрастният човек
„Но е много хубаво, дядо!“ - подхванах го аз.
„Много е хубаво, детето ми, но миналата годин едно младо момче прекрачи е те тука тая ограда, да се снима ли какво ли и като падна, та едвам жив го извадиа. Нищо, вие нали сте внимателни, та няма проблем!“
„Със здраве, дядо!“ - пожелах му аз и го оставихме да ни подмине.
Продължихме да се изкачваме и виждахме финалната права. Като по-млади майка ми, аз и още две деца на моята възраст, се движихме по-бързо щяхме да стигнем по-рано крайната точка и на върха, за да изчакаме другите. Това, което ни оставаше, беше много. Безброй стръмни стълби, но на фона на това, което изминахме, беше изключително малко.
Точно се готвехме да продължим, когато зад нас се чуха виковете на други членове от групата. Оказа се, че няма да достигнем крайната си цел. Екскурзоводът и ръководител на групата беше пострадал в инцидент. Слава богу, не се бе стигнало до трагичен край, но ръката на въпросната жена бе много лошо счупена. На това място, в тази необуздана, красива природа нямаше обхват и единственият начин да се повика бърза помощ бе при слизането в най-долните части. Всички трябваше да се върнем отново при буса. Не достигнахме целта си. В паниката крилата ми се прекършиха и отново паднах на земята, като за момент изгубих връзка с природата. Слязохме бързо и почти неусетно и оставихме красотата зад нас.
Когато всичко премина и мозъка ми започна да избистря спомените си, отново се пренесох там. В дивата природа, в тишината сред дърветата, листата, мъховете, тревите, животните и хармонията.
Години след това все още ги сънувам и понякога поплаквам тихо, но не защото ми тежи, а заради красотата на отминалите дни. Ще се върна и там отново ще поправят крилата ми и ще полетя и ще достигна така мечтаният край - върхът, който така и не успях да видя. Оставям ви, рисувайте с въображението си картините, които успяхме да видим. Навън е мрачно, но през прозореца си виждам отново тези картини. Вие също не стигнахте до върха. И когато пак се върна там, ще ви разкажа какво е да полетиш до края на света, а до тогава мечтайте за това, което ще видите от края на света!
Пътувам, пътувам и не спирам да летя. Всеки ден те сънувам, ти си моята бленувана мечта.
 Българската история e повод за гордост |
Материалът е изготвен от Петя Тодорова, ученичка в СУ „Св. Климент Охридски“, с. Зверино, общ. Мездра, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин