От днес на пазара вече можете да откриете „Двама братя“, впечатляващ със своя размах и тежест роман от Бен Елтън („Известен и мъртъв“). Елтън – един от най-разноликите британски автори, който умее да забавлява и провокира към размисъл в еднаква степен – е изправял читателите срещу цяла палитра от теми: от премеждията на знаменитостите до климатичните промени, през риалити шоу културата до редица комедийни предавания. Новият му роман „Двама братя“ се гмурва в една от кървавите рани на Европа – нацистката власт над Германия.
На 24 февруари 1920 г. се случват две събития. Хитлер държи разпалваща реч в задушна мюнхенска бирария и Германската работническа партия сменя името си на Националсоциалистическа. Същевременно в болница в Берлин в семейство на евреи се раждат двама близнаци. Едното от бебетата се ражда здраво, другото – мъртвородено. Родителите тайно са помолени да осиновят трето дете, родено в същия ден, чиято майка е починала при раждането. Детето е от арийски произход, но те обещават да го гледат като свое.
Братята растат, близнаци във всяко отношение освен в кръвта, която тече във вените им. Но върху техния живот все повече се извисява сянката на кръвожадния им връстник – нацизма. А когато избухва войната, двамата братя трябва да вземат тежки решения в името на любовта и семейството – дори това да налага единият да се отрече от всичко и дори да стане неохотен член на SS.
Тежките избори растат – в името на държавата, в името на семейството, в името на братството, в името на любовта. Двамата са изправени в безизходица без надежда за бягство. Но трябва да намерят начин да спасят едното нещо, което ги свързва и разделя в еднаква степен – момичето, което и двамата обичат.
„Двама братя“ (ИК „Сиела“) e базиран върху личната история на Бен Елтън и семейството му. Чичото на Елтън – сър Джефри Елтън – е роден под името Годфрид Ернберг в еврейско семейство, което бяга във Великобритания през 1939 г. Годфрид приема британско име и се записва в армията. Но един от братовчедите му – осиновен ариец – остава в Германия.
„Двама братя“ – най-личната история на Бен Елтън досега – изгражда дълбоко човешки, олицетворен образ на познатите ни исторически събития от гледната точка на семейство, което се е намирало в самото око на ужаса.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Из „Двама братя”
Бен Елтън
Чай и бисквити
Лондон, 1956 г.
Стоун се загледа в покритата със зебло маса пред себе си, чашите за чай, бисквитите, купчината жълта хартия за писма и писалката върху нея. Фокусира погледа си върху черния бакелитен телефон с острите му ъгловати ръбове и оръфания му, усукан платнен шнур. Сигурно беше от началото на тридесетте.
Какво ли е правил той самият по времето, когато този кабел е бил нов?
Без съмнение се е биел. Или е тичал ужасен по някой берлински тротоар, търсейки уличка, в която да се скрие. Двамата с брат му тичаха един след друг – две млади момчета, изпаднали в смъртна уплаха за живота си.
Очите на Стоун проследиха кабела от масата надолу, по леко деформирания, яркочервен линолеум и към доста голямата черна кутия, завинтена към перваза. Стори му се, че чува жуженето на кутията, но можеше да е и далечният трафик по „Кромуел Роуд“.
Размърда се нервно на стола си. Така и не беше свикнал да бъде разпитван в голи стаи от служители на правителството. Дори и сега не можеше напълно да убеди себе си, че е в безопасност.
Дори и сега някаква част от него очакваше насилие.
Само че това, разбира се, беше Англия и тук не правеха подобни неща. Една част от познатите на Стоун, които имаха леви разбирания, се подсмихваха подигравателно, когато им го кажеше. Но те никога не бяха имали нещастието да живеят в страна, където внезапното и абсолютно насилие беше норма, а не изключение.
Стоун погледна отново към мъжете, които го разпитваха. Бяха класическа двойка. Единият беше нисък, доста закръглен и оплешивяващ, с досаден малък мустак, оцапан със супа. Малките му, кръгли очи постоянно се стрелкаха към бисквитите. Другият не беше много по-висок, но беше по-слаб. Той седеше в ъгъла на голата стая без прозорци и наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи. Стоун имаше усещането, че участва в сцена от филм и че Питър Лори го разпитва, докато Хъмфри Богарт не казва и дума и лицето му остава неразгадаемо.
– Пътувате към Берлин с надеждата да се срещнете с вдовицата на брат си.
По-ниският мъж, Питър Лори, задаваше този въпрос за втори път.
Или не беше въпрос, а твърдение? Със сигурност беше вярно. Но откъде знаеха?
Очевидно бяха прочели писмото на Дагмар.
– Предполагаема вдовица – поправи го Стоун, избягвайки въпроса.
Житейският му опит го беше научил, че обикновено е по-мъдро да не разкриваш каквато и да било информация на властите, докато не те принудят.
– Смятате, че брат ви не е мъртъв?
– Никога не е имало реално доказателство за това.
– Имате предвид труп?
– Предполагам.
– Определено се смята, че брат ви е мъртъв – отвърна Лори, най-накрая се предаде и си избра маслена бисквита. – Убит е от руснаците по време на битката за Москва през 1941 година.
– Така ми казаха източногерманските власти след войната – отвърна Стоун.
– Имате ли някакво основание да се съмнявате в това?
– Не. Никакво. Винаги съм се надявал, че не е вярно – това е всичко. Брат ми обикновено имаше план. Не беше лесен за убиване.
– Вафен-СС са се състояли от мъже, които не са били лесни за убиване. Поне докато не започнали да вербуват момчета. Брат ви се е присъединил към тях през 1940 година, нали?
Имаше ли нотка на подигравка в гласа му? Стоун усети как в него се надига гняв. Какво право да дава оценки имаше това самодоволно дребно човече, докато дъвчеше маслената си бисквита? Той не беше живял там, където бе живял брат му. Където бяха живели майка му и баща му. И Дагмар.
Отново това чувство за вина.
„Вината на оцелелия“ – така я наричаха психиатрите.
– Брат ми не беше нацист – твърдо заяви Стоун.
– Разбира се, че не е бил – отвърна Питър Лори, сега подигравката в гласа му беше явна. – Никой от тях не е бил нацист, нали? Или поне така твърдят сега. А и Вафен-СС не са били истинските СС, нали? Те никога не са управлявали концентрационните лагери. Човек не може да ги вини.
– Брат ми беше женен за еврейка – натърти Стоун.
– Да, знаем. Дагмар Стенгел, по баща Фишер. Пътувате за Берлин, за да се срещнете с нея. Не е ли така?
Стоун отново се загледа в чашите и чиниите. Не искаше да им разказва за личните си дела, но въпросът очевидно беше риторичен, а той не искаше да бъде хванат в лъжа.
– Да. Дагмар Фишер – призна Стоун.
– Дагмар Стенгел.
– Познавах я като Дагмар Фишер. Тя се омъжи за брат ми, след като напуснах Германия.
– Кога за последен път сте виждали госпожа Стенгел?
Стоун дръпна дълбоко от цигарата си и затвори очи. Колко често преживяваше този момент отново и отново. Свирките и маневрите на влаковете. Мирисът на косата є. Военната музика по високоговорителите, която толкова му пречеше да прошепне нещата, които трябваше да каже.
– През 1939-а – отвърна той.
– В Берлин?
– Да. В Берлин.
– А след войната? Опитахте ли се да я откриете?
– Разбира се. Опитах се да открия цялото си семейство.
– Били сте в Германия?
– Да. С армията. Работех в лагерите за бежанци, към „Администрацията за подпомагане и благоустрояване“ на Обединените нации. Знаете всичко това, то е в досието ми.
– Значи сте били на подходящото място, за да потърсите една неуловима еврейка? – отбеляза Питър Лори с уста, пълна с бисквити.
Неуловима еврейка. Какъв израз. Дребосъкът явно нямаше представа какво небрежно презрение и вродено подозрение се съдържат в нея.
– Неуловима еврейка? – повтори Стоун. – Какво, по дяволите, искате да кажете с това?
– Имам предвид фрау Стенгел, разбира се.
– Тогава просто го кажете, мамка му!
Настъпи кратко мълчание.
– Фрау Стенгел? – поправи се Лори. – Не я ли открихте?
– Не.
– Какво се е случило с нея?
– Така и не разбрах.
– Поредната анонимна жертва на Холокоста?
– Така предположих.
– Но сега мислите, че е оцеляла?
Стоун замълча за момент, обмисляйки отговора си:
– Едва наскоро си позволих да се надявам, че е така.
– И защо смятате така?
Стоун положи големи усилия да не избухне. Гневът никога не помагаше. Особено когато си имаш работа с мъже, седящи зад зелени маси с чаши чай и празни жълти бележници.
– За какво е всичко това? – попита Стоун. – Не разбирам защо искате да знаете и защо изобщо трябва да ви отговарям.
– Много просто е – отвърна пълният мъж, счупи втора бисквита на две и взе по-голямата половина. – Ако ни сътрудничите, скоро ще сте свободен да си вървите. Ако не го направите, ще трябва да преминете през толкова много бюрократични спънки, че ще трябва да отложите пътуването си за неопределено дълго време. Може да не стигнете до Берлин до двехилядната година, когато вече ще сте старец, а от града ще са останали само купчина димяща, радиоактивни развалини. Така че просто бъдете разумен човек и отговаряйте на въпросите ни. Защо сега се надявате, че Дагмар Стенгел е жива?
Стоун сви рамене. Надутата малка свиня и без това знаеше отговора:
– Защото тя се свърза с мен.
– Просто така, изведнъж?
– Да, изведнъж.
– След седемнайсет години?
– Точно така.
– И сте сигурен, че това наистина е фрау Стенгел?
Точно там беше работата. Той беше сигурен. Беше напъл-но сигурен. Почеркът, стилът и спомените, които бележката съдържаше. И въпреки това...
– Тя казва, че е оцеляла през по-голямата част от войната в Берлин – отвърна Стоун, избягвайки въпроса на Лори. – Но Гестапо я хванали през юни четирийсет и четвърта и я изпратили в „Биркенау“. Изглежда е успяла да избяга.
– Наистина рядко постижение.
– Такива неща са се случвали рядко, но са се случвали. Казва, че е избягала по време на бунта на „зондеркомандата“[1] в Крематориум IV и до края на войната се е била заедно с полски партизани. След това руснаците отново са я вкарали в лагер заедно с останалите оцелели от полската съпротива.
– Забележителна история.
Но не невъзможна. Въпреки изтънчените си маниери Дагмар беше корава и находчива.
– Виждам, че ви е трудно да повярвате в нея – каза пълният мъж, като гледаше втренчено Стоун. – След толкова дълго време не е изненадващо. Обаче аз съм тук, за да ви кажа, че тази история е вярна. Или поне завършекът є е верен. Дагмар Стенгел е жива и здрава и живее в Източен Берлин.
Радостта, която го заля, беше подобна на внезапното и шеметно вълнение, което го връхлиташе понякога в сънищата му. Когато на плажа на езерото Ванзее в мокрите от дъжда прегръд-ки на Дагмар Фишер беше той, а не брат му.
– Откъде знаете? – попита Стоун, опитвайки се гласът му да не трепне.
– Знаем много неща.
Стоун удари с юмрук по масата. Чашите иззвънтяха. Старомодният телефон подскочи върху вилката си. Това беше негова работа, а не тяхна. Беше неговото семейство. Неговият живот. Как се осмеляваха да се държат така, сякаш това е някаква игра!
– Откъде знаете? – попита той. – Кажете ми!
– Имаме си източници – отвърна пълният мъж, без да обръща внимание на разпалеността на Стоун, и лениво се зае с другата половина на втората бисквита. – Поверителни източници.
– От МИ-6 ли сте?
– МИ-6 не съществува, господин Стенгел.
– Стоун! Името ми е Стоун. Такова е от петнадесет проклети години!
– Да, сам го сменихте, нали?
Отново тази лека, подигравателна усмивка. Този път не беше заради германеца, който твърдеше, че не е нацист, а заради потайния евреин, който си беше сменил името, за да скрие, че е евреин. Такива бяха британците, харесваше им да се подиграват и за двете. Само защото бяха спасили света в името на благоприличието и честната игра, това не означаваше, че проклетите евреи можеха да започнат да се правят на важни.
– Смених си името, защото армията ме посъветва да го направя – сопна се Стоун. – Британската армия. Ако ме бяха пленили по време на бойни действия и бяха разбрали, че съм евреин, щяха да ме вкарат в газовата камера.
– Добре. Успокойте се – отвърна дребосъкът със снизходителна и самодоволна усмивка. – Знаем, че е така.
– Знаете твърде много.
– Опитваме се.
– Защото сте МИ-6 – настоя Стоун. – Тайните служби.
– Не бихме могли да ви кажем нещо такова, нали, господин Стоун? Тогава нямаше да е тайна – усмихна се Питър Лори и избърса устата си, очевидно доволен от малката си шега.
Стоун трябваше да се досети от самото начало. Дори и самата стая беше достатъчно доказателство. Гола, като се изключи масата, чая, бисквитите, листата хартия и телефона. Нямаше нито една книга, брошура или записки. Нямаше карта на стената, кошче под масата, нямаше дори и един кламер. Коя нормална канцелария изглеждаше по този начин? Дори и полицаите имаха плакати по стените.
Освен това я имаше и двойната игра. Бъбривият и мълчаливият. Това беше класика, разбира се. Такова клише. Наистина трябваше да се досети. Те наистина бяха шпиони.
И казаха, че Дагмар със сигурност е жива.
Отново го заля вълна на радост.
Беше оцеляла. След Берлин. Лагерите. Гулаците. Беше оцеляла след всички тях.
И през цялото това мрачно време не го беше забравила. Него – човекът, който я беше обичал.
Който все още я обичаше.
Който винаги щеше да я обича.
[1] Работно звено, съставено от затворници, обикновено евреи, в нацистки лагер на смъртта през Втората световна война. – Б. пр.
