На 7 май излиза от печат „Тъмна гора“ на Лиу Цъсин, втора част от трилогията „Земното минало“, спрягана и от публиката, и от критиката като научнофантастичен шедьовър с монументална визия. Преводът от китайски е дело на Стефан Русинов.
„Тъмна гора“ (656 стр., цена: 30 лв.) потапя читателя в история с множество пресечени сюжетни линии, създавайки разностранна картина на едно общество, изправено пред безпрецедентна заплаха. Трителната флотилия е на четири светлинни години от Слънчевата система. Войната с нашествениците предстои след четири века, но сянката ѝ вече разклаща основополагащите ценности на земната цивилизация, която се оказва мисловно неподготвена за подобна катастрофа. Започва зловеща игра на надлъгване между трителяни и земляни, между стеногледци и стенобойци, като в крайна сметка съдбата на двете цивилизации попада в ръцете на неочаквани герои, сред които пенсионирания полицай Да Шъ и влюбения астроном Ло Дзи.
Китайският писател фантаст Лиу Цъсин (р. 1963 г.) израства във времената на Културната революция, описвани от мнозина негови съвременници като „епоха без книги“, завършва хидроинженерство и работи по специалността си, преди да започне да пише през осемдесетте години на миналия век, повлиян от твърдата научна фантастика на Артър Кларк, но и от реализма на Лев Толстой. Рекордьор по получени награди „Галактика“, които отбелязват най-доброто в китайската фантастика, той придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на „Хюго“, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията „Земното минало“ – „Трите тела“. През 2018 г. е удостоен с наградата „Артър Кларк“ за въображение в служба на обществото. Предстои да излезе на български и третата част от настоящата поредица, озаглавена „Безсмъртната смърт“.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Лиу Цъсин - „Тъмна гора“, втори том от трилогията „Земното минало“
ПРОЛОГ
Мравката не помнеше, че преди е живяла на това място. За земята под залязващото слънце и за едва изгрелите звезди беше изминало незначително време, но за мравката то беше цяла вечност. В онзи отдавна забравен ден светът ѝ се беше преобърнал: пръстта беше полетяла и на нейно място беше зейнала дълбока долина, скоро след това тя се беше стоварила обратно в долината, а накрая в едната ѝ страна беше изникнало самотно черно възвишение. Тази гледка не беше необичайна за просторната площ наоколо. Пръст отлиташе и долиташе, долини зейваха и изчезваха, а накрая щръкваха възвишенията, сякаш за да обозначат поредния катаклизъм. След този инцидент мравката и няколкостотин нейни себеподобни бяха повели оцелялата царица към залеза и малко по-нататък бяха изградили новото си царство. Сега тя беше попаднала в стария си дом случайно, докато търсеше храна. Когато стигна до подножието на колосалното възвишение, мравката го попипа с антените си и установи, че повърхността му е твърда и гладка, но все пак подходяща за лазене. Затова пое нагоре, без определена цел, просто в резултат на произволно смущение в елементарната ѝ невронна мрежа. Подобни смущения се случват навсякъде, във всяка капка роса върху всички листенца и тревички, във всеки облак в небето и във всяка звезда зад облаците. Смущенията са винаги безцелни, но когато много от тях се струпат на едно място, тогава се ражда цел.
По усилващите се трусове под краката си мравката позна, че наближава някакво огромно създание. Това не я впечатли и тя продължи нагоре по възвишението. В основата му, която образуваше прав ъгъл със земята, имаше паяжина. Мравката знаеше какво е това, така че внимателно заобиколи висналите нишки и подмина паяка, застинал със свити крака в очакване паяжината му да се разтърси. И двете животни усещаха чуждото съществуване, но както и през последните сто милиона години, не си взаимодействаха по никакъв начин.
Трусовете се засилваха все повече, накрая достигнаха кулминация и спряха. Мравката видя, че огромното създание е застанало пред възвишението и се издига много по-нависоко от него, затулвайки голяма част от небето. Тези създания ѝ бяха познати. Тя знаеше, че са живи същества, често се навъртат наоколо и имат тясна връзка с отварянето и затварянето на долините, както и с множащите се възвишения.
Мравката продължи нагоре. Ясно ѝ беше, че тези създания обичайно не представляват заплаха за нейния вид, разбира се, с някои изключения. Такова изключение се случваше в момента с паяка в подножието. Явно забелязало паяжината, огромното създание я бръсна с дръжката на цветето, което беше хванало в единия си крайник, и разкъсаните ѝ нишки се свлякоха в тревата. Създанието внимателно постави цветето пред възвишението.
След малко се усетиха други трусове, отначало съвсем бегли, но и те се засилиха. Мравката разбра, че се приближава още едно създание от същия вид. В това време на отвесната скала пред нея изникна продълговата яма с малко по-грапава повърхност и с различен, сивкав цвят. Мравката се спусна в нея и тръгна по протежението ѝ, чувствително улеснена от грапавините. В двата края на ямата имаше други, къси и тесни ямички. Долната беше перпендикулярна, а горната – свързана под остър ъгъл с основната. Когато мравката отново стъпи на гладката черна повърхност, тя си беше изградила цялостно впечатление за формата на ямата: 1.
В същото време живото създание се сви – изравни се по височина с възвишението и разкри тъмносиньото небе, където вече се мяркаха първите звезди. Създанието беше клекнало и отправило поглед право към горния край на възвишението. След известно колебание мравката реши все пак да не навлиза в полезрението му, затова направи завой и пое по права линия, успоредно на земята. Почти веднага се натъкна на втора яма. Споменът за приятната грапавост на първата беше все така жив, а и цветът някак ѝ напомняше за яйцата около царицата мравка, затова тя не се поколеба да се спусне в нея. Формата на тази яма беше малко по-сложна от предишната – завърташе се в пълен кръг, след което правеше малка отбивка надолу. Това ѝ напомни за процеса по събиране на обонятелна информация при всяко търсене на обратния път към дома. Формата се очерта в невронната ѝ мрежа: 9.
В този момент клекналото създание взе да издава звуци, които далеч надхвърляха способностите за разбиране на мравката:
– Животът сам по себе си е удивителен. Ако дори тази истина не си разбрал, как ще стигнеш до нещо по-дълбоко?
И изпусна звук, приличен на повей през трева. Това беше въздишка. После се изправи. Мравката продължи да лази успоредно на земята и стигна до трета яма, която представляваше почти правоъгълна крива: 7.
Тази форма не ѝ харесваше – подобни остри, внезапни завои тя свързваше само със заплахи и битки.
Тъй като гласът временно беше заглушил трусовете, мравката едва сега усети, че второто създание вече е стигнало до възвишението, а първото се е изправило да го посрещне. Далеч по-ниско и слабо, новодошлото имаше сребриста коса, която се вееше на вятъра в контраст с тъмносиния фон, сякаш свързана по някакъв начин със звездите, които никнеха по небосвода.
– Госпожо Йе, и вие сте тук…
– Ти си… сяо Ло?
– Да. Ло Дзи. С Ян Дун сме съученици от гимназията. А вие…
– Откакто разбрах за това място, често идвам на разходка. Много е хубаво, а и се стига лесно с автобус.
– Госпожо Йе, не бива така да се измъчвате.
– О, минало-заминало…
Мравката тъкмо беше решила да потегли нагоре по възвишението, когато забеляза пред себе си още една яма, при това пак с хубавата форма. И така тя премина през още едно 9. За нея тази форма несъмнено беше по-хубава от 7 и 1, но какво точно ѝ беше хубавото, разбира се, мравката не можеше да определи. Това беше чувството за естетика в своето примитивно едноклетъчно състояние. Повторното преминаване през 9 засили неясното ѝ усещане за щастие, което беше изпитала преди малко. Това беше щастието в своето примитивно едноклетъчно състояние. Тези две примитивни клетки обаче нямаше как да еволюират, нито преди сто милиона години, нито след сто милиона години.
– Сяо Ло, Дун-дун често те споменаваше. Казваше, че се занимаваш... с астрономия?
– Преди – да. Сега преподавам социология във вашия университет. Но когато започнах, вие вече се бяхте пенсионирали.
– Социология? Такъв голям скок?
– Да, Ян Дун все казваше, че умът ми е много разпилян.
– О, затова твърдеше, че си толкова умен.
– Ами! Само умничък. Нищо общо с дъщеря ви. Просто имах чувството, че астрономията е желязна плоча, която трудно би могла да се пробие, а науките като социология малко или много са дървени дъски, в които все ще се намери някое и друго по-тънко място. По-лесно е да се оправиш.
С надеждата, че ще се натъкне на още едно 9, мравката продължаваше напред. Следващата яма обаче беше съвършено права, успоредна на земята, като завъртяна на 90 градуса версия на първата, само че по-дълга и без по-малки ямички в краищата. Изглеждаше по този начин: –.
– Не говори така. Това си е съвсем нормален човешки живот. Може ли всички да са като Дун-дун?
– Аз наистина нямам големи амбиции. Твърде съм нетърпелив.
– Аз пък имам едно предложение за теб: защо не се захванеш с вселенска социология? – Вселенска социология?
– Просто хрумване. Да речем, че във Вселената са пръснати множество цивилизации. Тогава общият им брой би бил от един порядък с този на видимите звезди и всички те биха съставлявали едно цяло свръхобщество. Вселенската социология ще изследва тъкмо неговите състояния.
Мравката продължаваше да лази хоризонтално по възвишението с надеждата, че след правата яма ще дойде пак любимото ѝ 9. Вместо това пред нея се изпречи 2. Първата част на този нов маршрут беше много приятна, само че острият завой в края му беше също толкова злокобен, колкото в 7. Мравката бързо продължи напред до следващата яма, която имаше затворена форма: 0. Макар че това беше горната част на 9, 10 всъщност маршрутът представляваше капан. Хубаво е животът да е гладък, но трябва да има и посока, а не все да се връща откъдето е започнал. Мравката добре знаеше това. Пред нея се виждаха още две ями, но тя загуби интерес и сви нагоре.
– Ама… за момента ни е известна само нашата цивилизация.
– Тъкмо затова още никой не се е заел с такива изследвания. И на теб ти се отваря добра възможност.
– Госпожо Йе, много интересно! Продължавайте.
– Мисълта ми е, че можеш да обединиш двете си специалности. Вселенската социология би имала много по-ясна математическа структура от човешката.
– Защо?
Йе Уъ̀ н-дзиѐ посочи небето. На ярката залезна светлина малобройните звезди едва се мержелееха и гледката наподобяваше съвсем беззвездна синева, просторна и пуста, като очите без зеници на мраморните статуи. Но макар и рехави, звездите все пак блещукаха. Така огромното око получи зеници, празнотата се сдоби със съдържание и Вселената прогледна. Ала звездите са толкова миниатюрни в сравнение с Космоса – сребристи точици, които непрекъснато светват и гаснат, сякаш за да загатнат за безпокойството, което вселенският скулптор е изпитвал, докато се е лашкал между желанието да даде очи на Вселената и ужаса от нейното проглеждане. Ето как космическата колосалност и звездната миниатюрност са се получили като резултат от баланса между желанието и ужаса – ясен белег за това, че предпазливостта стои над всичко.
– Виж, всяка звезда е отделна точка. Огромните разстояния филтрират всички сложни структури и произволни фактори, така че за нас различните цивилизации стават просто отделни точки с параметри, които лесно могат да бъдат обработени математически. 11 – Само че, госпожо Йе, така наречената вселенска социология няма да разполага с никакви реални изследователски материали. Едва ли ще могат да се провеждат и опити.
– Затова постиженията ти ще са чисто теоретически, като на Евклид. Формулираш няколко елементарни аксиоми, след което на тяхна основа извеждаш цялостна теоретична система.
– Госпожо Йе, това… наистина е много интересно. Но какви са аксиомите на вселенската социология?
– Първо, просъществуването е първостепенна необходимост на цивилизациите. Второ, цивилизациите непрекъснато се разрастват и разширяват, но общото количество на материята във Вселената е непроменливо.
