Нещо за четене: „Трите живота на Аликс Сен Пиер“ от Наташа Лестър (откъс)

С феноменалните „Тайната на Диор“, „Френският фотограф“ и „Къщата на Ривиерата“ повелителката на историческите романи Наташа Лестър омая хиляди български читатели с умението си да скицира истории за мода, любов и изкуство сред мрачните и нерадостни пейзажи на Втората световна война.

Сега австралийската писателка се завръща с ново пътешествие назад в миналото – впечатляващия роман „Трите живота на Аликс Сен Пиер“!

От шармантния моден свят на следвоенен Париж, който тепърва предстои да се сблъска с огнената стихия Кристиан Диор, до интригуващите шпионски канали в неутрална Швейцария по време на войната, историята за „Трите живота на Аликс Сен Пиер“ ще ви повлече по стъпките на независима и борбена млада дама. Ще я последвате ли? 

Аликс Сен Пиер. Незабравимо име, зад което стои още по-незабравим образ. Израснала като сирак, но заобиколена от холивудски блясък, Аликс никога не се е чувствала напълно на мястото си. 

А когато годината е 1947, това важи с пълна сила. Защото това е периодът, в който светът тепърва се отърсва от задушаващото покривало на войната. А жените, които до преди месеци играят главна роля в редиците на Съпротивата, отново трябва да се завърнат към ролите си на съпруги и домакини. 

Но Аликс Сен Пиер никога не се е вписвала в която и да е рамка. Нито тогава когато смелостта и бързият ѝ ум ѝ печелят работа като шпионин в тайните служби на Съюзниците. Нито сега, когато заминава за Париж, за да стане пиар на самия Кристиан Диор.

В бляскавите зали на френската модна къща Аликс сякаш е напът да забрави опасната тайна, която я дърпа назад във времето. Но когато отдавна забравена личност  се появява отново и заплашва да унищожи бъдещето ѝ, Аликс осъзнава, че само тя може да поправи грешките от миналото. И най-после да освободи душата си от оковите. 

С майсторското си перо Наташа Лестър за пореден път изгражда богат на контрасти свят, в който раните от войната все още не са зараснали, а границата между доброто и злото, между приятелството и предателството е тънка и чуплива.

Изящен и класически издържан в стила на роклите на Диор, „Трите живота на Аликс Сен Пиер“ е роман, който ще ви заплени с красотата си. 

„Трите живота на Аликс Сен Пиер“ заплита шпионаж, мода и една наранена, но все още непреклонна героиня във възхитителна история. Наташа Лестър е изтъкала за читателите тройно удоволствие.

Кейт Куин, автор на „Дъщерите на Рим“

 

Из „Трите живота на Аликс Сен Пиер“ от Наташа Лестър

1

На Аликс ѝ се струваше невъзможно да се намира на прага на модна къща в Париж. Освен ако модерните парижани не бяха започнали да носят кутии с боя и бояджийски стълби.

Някакви хора пренасяха огромна дъска и тя трябваше да се дръпне от пътя им. Това я накара да се запита – най-малко за стотен път, откакто бе скъсала договора си и се бе качила на кораба в Манхатън – дали бе постъпила правилно. Беше го направила само заради една кратка телеграма от Сюзан Люлинг.

Ако салонът беше модел, щеше да е разголен – наоколо не се виждаше никаква рокля или манекен, и първото и непреодолимо опасение на Аликс бе, че тази нова модна къща вероятно щеше да падне от високите си токчета още при първото си представяне.

Трябваше да се обърне и да побегне. Но зад нея внасяха някакъв полилей, който запречваше изхода. Беше се озовала в капан.

– Аликс! – Сюзан Люлинг, която слизаше по стълбите, властно посочи на мъжа, държащ полилея, къде да го занесе. След това продължи към партера и разцелува бързо, но сърдечно Аликс по двете бузи. – Много време мина.

– Така е – каза топло Аликс и добави: – Когато толкова се опитваше да ме убедиш да дойда да работя за тази нова модна къща, забрави да споменеш, че самата къща все още не е облечена. – Мосю Диор искаше всичко да бъде ново – обясни Сюзан, като демонстративно я прегърна и насочи вниманието ѝ към елегантната извивка на стълбите, а не към липсата на пътека върху тях. – Включително и самата къща. Мисля, че това е най-добрият начин да започнеш нещо – като загърбиш всичко старо, не си ли съгласна?

Да загърбиш всичко старо. Аликс се зае да сваля шапката си, за да спре треперенето, което определено бе предизвикано от нещо старо, от миналото, което тя непрекъснато мислеше, че е преодоляла, само за да открие в моменти като този, че то продължава да бъде с нея – вечерна рокля със заклещен цип, която никога нямаше да успее да съблече.

Съдейки по необичайно сериозното изражение на Сюзан, Аликс бе сигурна, че тя също си е спомнила последната им среща в една странна нощ през април 1945 година в разкошния апартамент на Сюзан на кея Малаке. Аликс се бе отбила при нея на път от Швейцария към Ню Йорк и бе говорила много малко, но неудържимият тремор на ръката ѝ бе издал много.

– Ще ме разведеш ли наоколо? – попита тя, опитвайки да се съсредоточи само върху новото и настоящето.

– Разбира се, шери. Сюзан хвана Аликс под ръка и двете тръгнаха нагоре по стълбите. По-възрастната жена носеше традиционното си облекло от черна пола и сако, които в съчетание с монументалната ѝ фигура сякаш служеха като броня, отблъсквайки всякакви дъски и четки. Аликс, чиято търпимост към костюмите се бе изпарила заедно с купоните в годините на войната, носеше панталон от туид в кремаво и зелено, с висока талия и широки крачоли и червена копринена блуза. Единственият знак, че предстоеше да се срещне с едноименния собственик на модната къща, бе мърморенето на Сюзан.

– Ще накарам шефа да ти прости заради панталона.

След това Сюзан изчезна и Аликс се озова пред мъж, седнал на най-горното стъпало, с разпръснати наоколо листове хартия.

Шефът – мосю Кристиан Диор, новият работодател на Аликс. Първото ѝ впечатление бе за трогателна закръгленост. Главата му бе като купола на Инвалидите[1], а устата му – като кръг. Носеше бяла престилка над обикновени панталони, риза и вратовръзка. Нищо в него не подсказваше, че именно той е онзи дизайнер, съумял да претвори в своите рокли сърцата и умовете на жените. Но Диор бе работил заедно с Люсиен Лелонг, президент на синдикалната камара на висшата мода, а неговата рокля Кафе Англе, направена за Пике преди войната, бе една от най-обсъжданите през този сезон. Беше талантлив. И очевидно нямаше нищо против да си върши работата където и да е, предвид мястото, на което бе седнал в момента.

– Харесва ли ви гледката оттук? – попита тя и посочи извитата балюстрада от ковано желязо, която се виеше надолу до хаоса на партера, предизвикан от ремонта.

Мосю Диор погледна ужасен панталона ѝ. Аликс нито трепна, нито се извини: вече бе свикнала с мъжките критики и се бе научила да им се противопоставя – или поне да си дава вид, че го прави.

– Обичам простора – каза най-после Диор. – В студиото няма достатъчно място за мислите ми. Което и самата вие скоро ще разберете.

– Моят кабинет също ли ще бъде на стълбището, или наоколо има някой килер, в който ще мога да се свия? – Тя беше решила, че може да рискува и да се пошегува с него. Това, че работеше на стълбището, ѝ подсказваше, че този човек може да се окаже по-различен началник – далеч по-различен от всички, за които бе работила – е, с изключение на Кармел Сноу.

Отговорът на шефа я обърка и я накара да се зачуди дали всъщност не е доста резервиран към хората.

– Ще имате нужда от чувството си за хумор през идните седмици. Особено когато научите, че една ясновидка ме придума да отворя Модната къща Кристиан Диор. Бях напът да се откажа – той замълча. – Предполагам, че сега, когато знаете, че се осланям на ясновидки, ще се върнете в Ню Йорк.

Работеше за мъж, който не само нямаше нужда от кабинет с размера на своето его, но и се съветваше с ясновидки. Тя се усмихна и се настани до него.

– Ясновидката сигурно е казала нещо насърчително, в противен случай сега нямаше да седим тук. Така че смятам да остана. Дори само за да видя колко точни са предсказанията ѝ.

Диор изви устни в лека усмивка.

– Въпреки вашия панталон ви харесвам точно както госпожа Люлинг ми каза, че ще стане. Но какво ще си помислите, когато ви кажа, че планирам първото ревю на Модната къща Кристиан Диор да се проведе на дванайсети февруари?

Отговорът на Аликс бе недвусмислен.

– Американските модни редактори винаги си тръгват от Париж преди тази дата – както знаете, ревютата приключват седмица по-рано. И ако искате да сте нещо повече от професионален шивач с неколцина верни клиенти, имате нужда от американската преса.

– Вярно е – каза шефът замислено, – в такъв случай трябва да убедите американските модни редактори да останат заради моето дефиле.

Би било по-лесно американските редактори да бъдат убедени никога повече да не пият шампанско. Вероятно по това време всички те вече си бяха резервирали места за пътуването до Париж в края на януари, което означаваше, че щяха да отпътуват от Франция преди дванайсети февруари. На Аликс щеше да ѝ се наложи да ги убеждава да молят главните си редактори за още няколко дни дневни, както и да платят неустойки за промяната на вече направените резервации. И всичко това заради един парвеню, на когото изобщо не му пукаше за неудобствата, които причинява, представяйки дефилето си толкова късно през сезона. Само че Диор не беше нито парвеню, нито нехаен, помисли си тя. Изучаваше го със същата проницателност, каквато проявяваше той към нейното самообладание.

– Нарочно сте решили да дефилирате толкова късно – предположи тя. – Ако се покажете заедно с останалите, рискувате да се изгубите в тълпата или преситените редактори да ви пропуснат. Като се показвате след това, може би искате да им кажете, че сте нещо, заради което си струва да останат, но от друга страна, могат да ви помислят за невежа или егоист. Моята работа е да убедя всички в първото. А ако не успея – е, тогава аз ще бъда невежата, а вие – дизайнерът, чиято директорка на пресслужбата му е попречила да бъде открит талантът му. За щастие, обичам предизвикателствата.

– Сюзан каза, че е така.

– Сюзан ми дължи едно питие – промърмори Аликс. Обаче такова предизвикателство – да придума всеки американски моден редактор да остане още една седмица в Париж, за да види първото ревю на Диор – щеше да отнеме цялото ѝ време и енергия и нямаше да ѝ остане и един свободен час за размишления. Именно това ѝ харесваше и заради това бе дошла в Париж – за да започне начисто.