Ще ви разкажа за едни мои любими пътувания... Още отсега обаче ви предупреждавам да не търсите хронологичeска последователност и стопроцентова достоверност в разказа ми. Не защото не искам да ви я дам, а защото тогава бях твърде малка, за да помня всичко, което се случи. Имам бегли спомени за миризми, усещания, тръпки и желания, които се надявам да ви бъдат интересни.
Не знам коя година е било, нито кое време на незнайната година. Споменът ми започва от една кола и миризмата на кафе. Тази миризма винаги присъства в семейните ни пътувания. Толкова плътна и тежка... и винаги създава проблеми. Не обичах пътуванията като малка... доста деца имат проблеми с тях. Още щом ми отвореха вратата на колата, ме лъхаше миризма на застояло и стомаха ми се бунтуваше, а „благоуханието“ на кафе не ми помагаше. През целия път се опитвах да успокоя корема си. Но, знаете ли, крайната цел си струваше цялото изпитание с колата.
А нашата крайна цел беше едно приказно кътче, съединяващо две разкошни планини - Рила и Пирин - Предел. Всяка година там се провеждаше прочутият събор „Пирин пее“. „Пирин пее“ е традиционен събор, проведен за първи път през 1962 година. В него по традиция участват хиляди изпълнители от Югозападна България. Още от създаването си съборът става визитна картичка на Благоевградската област и един от най-големите форуми в България за интерпретация на традицията на сцена.
Винаги, когато ходехме на „Пирин пее“, спяхме в палатки. Никога не сме използвали хижи, къщи за гости или хотели. Палатките... нямам представа кой, кога и как ги е разпъвал. В съзнанието ми просто е запечатан споменът на две яркожълти палтки, разположени една срещу друга с надвес между тях. Мисля, че всяка палатка побираше по четирима, а между тях нямам представа колко… Но този наш дом побираше цялото семейство на баба и дядо. Техните четири деца с половинките им и шестимата им внуци.
Най-паметно в главата ми е запечатан мирисът на билков чай. Обичах сутрините, в които ме будеше точно той, докато си спя в палатката, с някоя дреха под главата за възглавница. Излизаш полузаспал, с притворени очи, и виждаш всички възрастни, насядали около масата с кафета. А баба ти подава чаша билков чай. Сядаш кротко на земята и се вслушваш в песента на гората. Отнякъде долитат звуци на свирня. А от сергиите по хълма се рее и човешка глъч.
Една сутрин слязохме до събора. Уговорихме се с родителите ни да се качим на някой атракцион. И както си се разхождахме из събора, пред нас се появи гондолата. Започнахме да се споглеждаме... Накрая се озовахме на кораба(гондолите често имат форма на кораб). Помня само как всички пищяхме от страх. Коремът ми се преобърна хиляди пъти. Въпреки че ме беше страх, бях и развълнувана. Но като погледнах от другата страна на баща ми(той беше нашият придружител), братовчедка ми не беше развълнувана. Даже напротив... мисля че в очите и имаше само страх. Дори си спомням как момичетата, които седяха зад нея, също се опитваха да я успокоят: „Няма нищо страшно. Спокойно, след малко слизаме.“ ... Нямам представа какво друго се е случило на тази гондола, но когато слязохме на твъда земя, май всички си отдъхнахме.
Следващата случка, която ще ви разкажа, не я знам толкова от моите спомени, колкото от разкази, които съм слушала. Срещу нашия дом (яркожълтите ни палатки) е бил лагерът на един от ансамблите, участващи в събора. Късно вечерта ние сме били събрани около огъня. А ансамбалът си е правел репетиция за представлението на другия ден. Двата ни „отбора“ явно по някое време са се слели. Защото мама ми е разказвала как сме търчали да се хванем на хорото, въпреки че сме нямали представа как се играе. И така под звуците на гайди, тъпани и тропота на българските народни танци, е преминала една вълшебна чудна нощ на Предела.
 Защото има с какво да се гордеем |
Всичко това изниква в главата ми, само при споменаването на Предел или „Пирин пее“. И спомените ми се връщат към онези дни... Онези дни, когато всички бяхме заедно. Когато цялото семейство се събираше заедно за едно приключение. Когато заедно откривахме красотата на България. Красотата на нейната природа, на нейните гори и поля. Красотата на нейните ритми и звуци. Когато всичко беше чисто по детинско розово. Ако мога да се върна, бих го направила. Бих се връщала отново и отново...
Материалът е изготвен от Цветелина Чучукова, ученичка в ПМГ „Акад. Сергей Корольов“, гр. Благоевград, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин