Денят бе мрачен и студен сякаш бурия предстоеше. Клони летяха навсякъде. Но това не ни спря да тръгнем, група ученици със своята класна на пътешествие. Чудите се какво пътешествие? На пръв поглед най-обикновено, но всъщност най-съкровено.
Всеки от нас се беше подготвил с папки, флашки, тетрадки и тефтери. Все пак отивахме на обмен за интерактивни и иновативни методи в образователната система. Всеки беше с подготвен материал. Аз се бях подготвила предварително, бях прочела всичко възможно, но не бях подготвена да напиша началото на своята вълшебна приказка.
Качихме се автобуса. Пътувахме близо около час и половина. Когато пристигнахме в Етрополе и се настанихме в хотел „Еверест“. Хотелът бе така наречен, защото се намираше в най-високата точка на града. Беше отдалечен от така спокойния град. Нашият класен ръководител, ни разкри една тайна. Познавах я десет години. Тя беше моят идол. Толкова грижовна, интелигентна, жена будеща възхищение у всекиго. Оприличавахме я на Мери Попинз от романа на Памела Травърз.
Скъпи деца, аз съм израснала в Етрополе. Учила съм в това училище, в което отиваме сега. Ако се представите „тип-топ“ (нейният начин да каже отлично), ще ви наградя с още една тайна за мен.
Възкликнахме всички, че ще се справим зашеметяващо. Запътихме се към училището. То приличаше като всяко друго училище, голямо с просторен двор. Но отвътре беше уютно, с кожени диванчета, с творчески и фолклорен кът и ЕКО коридор. Признавам си справихме се наистина добре. Всички присъстващи бяха очаровани от нас. В плана ни предстоеше разходка до всички черкви в града. Интересното е , че в Етрополе има четири черкви, а разположението им една спрямо друга е във формата на кръст, който се вярва, че закриля града от беди. Посетихме Етрополския манастир „Света Троица“, наричан още Варовитец (заради варовиковия камък, с който е изграден манастирският храм).
Манастирът е най-значимият книжовен и просветен център в българските земи през 16 и 17 век след Рилския манастир, в който възниква и се развива прочутата Етрополска калиграфско-художествена книжовна школа. Тук са творили множество преписвачи, съставители на църковни сборници, художници, които разгърнали широка дейност за запазване на българската писменост и книжнина. Васил Левски е посещавал неведнъж манастира. Запазено е скривалище, приготвено от Хрисант за Апостола. Според разказите на стари етрополци скривалището е изкопано от Вълко Цолов Топалски, сподвижник на Левски. Когато влязохме усетихме наистина този революционен дух. Разбрахме, че никой от нас не би успял да преживее това криене, но осъзнахме, че в името на свободата всичко бихме направили.
Прибрахме се в хотела. Моята любима учителка откри, че е забравила важен документ в училището. Помоли ме да се върна и да помоля другите учители да ми го дадат. Съгласих се. И ето тогава започнах сякаш с перо в ръката да начертавам своя път към това, което най-силно поддържа човек - любовта..
Махнах на първото такси. Шофьорът, който ме прие, сякаш се зарадва повече от мен на това, че съм усмихната. Той бе с каскет и нос, приличен на покълнал картоф и останали общо четири зъба, но лъхаше толкова живот.
- Накъде да те карам, моето момиче - попита ме той, с леко дрезгав глас,
- Към училище „Христо Ясенов“.
Пристигнах, взех си довиждане с веселия старец и продължих.
Влязох в училището и се насочих към канцеларията. Канцеларията беше цветна, с дървени шкафове, три компютъра и кафе-машина. Вътре стояха две жени, приблизително четиридесет годишни. Гукаха си сладко. Прекъснах ги с риск, че ще разваля спокойствието им. Помолих за документа. Дадоха ми го. Папката, в която беше документа, бе зелена със златисто. Подхлъзнах се, но ме хвана едно момче. Погледнах го в чисто черните му дълбоки очи и усетих танца на пеперудите в стомаха си. Такова чувство не бях изпитвала никога досега. Лицето му беше като погача, месена от майка за кръщението на рожбата си. Заговори ми меко.
- Добре ли си?
- Да, благодаря, че ме хвана - казах аз.
- Разбира се, че ще те хвана. Рядкост е да видя толкова интелигентно и красиво момиче като теб. Присъствах на вашето представяне. Справи се отлично.
Изчервих се. Цветът на бузите ми придоби цвета на червените рози. Мислех си, че ще пропадна под земята от срам. Но се усмихнах и благодарих. Запознахме се. Модерно за нашето време се намерихме и в социалните мрежи.
- Искаш ли да те разходя из града, ако нямаш нищо против?
- Нямам - казах, но всъщност се притеснявах. В онзи момент забравих за госпожата и за всичко. И какво мислите, че направих?
Мисля, че няма да ви изненадам, като кажа, че тръгнах.
Разхождахме се в парка. Имаше улични музиканти. Един прегърбен човечец, облечен в бозаво кафяво свиреше на цигулка. Тогава съвсем ненадейно момчето със черните очи ме покани на танц. Аз спрях да дишам за момент. Всички хора, които бяха на площада ръкопляскаха и се радваха от сърце. Почувствах се като в приказките, които бях чела като малка.
Танцът ни бе прекъснат от един студен душ - дъждът. С него тичахме и се смеехме. Той ме заведе после до историческия музей. Имаше експозиции, представяща богатото културно-историческо наследство на Етрополе. Разказа ми, че музеят е разположен в бивш конак от времето на Османското владичество. Сградата бе величествена и красива. Когато излязохме от музея се свързах с учителката си. Тя ми каза, че родителите ѝ живеят в Етрополе и ще изпрати племенника си да ме доведе до бащиното ѝ огнище. Тя ми вярваше много, както аз на нея. Чувствах я като своя майка. След малко звънна и неговият телефон. Не можах да повярвам кой му звънна. Сигурна съм, че и вие няма да повярвате. Той се оказа племенник на моята госпожа. Отидохме в къщата на родителите на моята класна. Направи ми впечатление дървената, старинна библиотека в къщата. Съдържаше многобройни и разнообразни книги.
Седнах ме на диванче наметнато с родопски китеник. Започнахме с него да разлистваме страниците да една книга потънала в прах. Това беше книга, която разкриваше историята на града. Етрополе има над 2500-годишна история. Няма да ви я разказвам, защото ви препоръчвам да разгледате този град. Решихме с него да излезем. Навън беше натрупало сняг. Беше като снежна приказка. Замеряхме се със снежни топки, правихме снежни ангели и снежен човек. Наистина се забавлявахме. Той ми каза нещо, което ме накара да не спя цяла вечер.
- Познавам те само от половин ден, но те чувствам толкова близо до мен. Твоя чист поглед ме кара да се чувствам като дете. Прекарахме си наистина добре днес. Искам да продължи това, което започна днес между нас. Дай шанс на едно момче, което с теб препокри красотата на този град.
- Аз мълчах и гледах в една точка. Вятърът галеше косите ми, снегът гъделичкаше лицето ми, а думите му топлеха душата ми. Усмихнах се и той сам разбра отговора ми. В този миг си казах, че този град крие не само история, а безброй красиви приказки, чийто край няма да разберем никога.
Точно, както ще оставя с отворен край своята история, защото тя тепърва се пише от съдбата, но вие започнете своето вълшебство и не позволявайте на никого да прекрати магията.
 Миналото - компасът, който ще ни помогне да намерим правилния път |
Материалът е изготвен от Ванеса Филипова, ученичка в 78. СУ „Христо Смирненски“, гр. Банкя, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин