- След З00 метра завийте надясно - съобщи навигацията.
Гледката пред очите ми беше невероятна. Малка поляна пълна с цветя, отдалеч приличащи на маргаритки, и по средата едно единствено дърво. Гордо изправено насред тревата. През поляната минаваше река. Водата течеше буйно, тичаше все едно бързаше за някъде. Големите камъни, чиято горна част се виждаше дори сред дълбоките води, разсичаха реката. Водата образуваше пяна сякаш се сърдеше за грубото прекъсване. Малко по-надолу реката се преливаше в три по-малки потока и забавяше ритъма си, но главния ръкав оставаше все така шумен и бърз. Насочих погледа си напред и на пътя се появи една синя табела, на която с бели букви беше изписано „Река Места“. Сбръчках чело, казвайки си, че искам да запомня това име и се съсредоточих върху пътя.
Както GPS-ът ме уведоми по-рано, пред мен имаше завой. Последвах извивката му и пред мен се разкри съвсем различна картина. На върха на един от хълмовете имаше скала обрасла с буйна растителност, като кораб насред морето от растения. Една птица прелетя над скалата. Така ѝ завидях. Да летиш, да имаш възможността да пътуваш до безкрай,да наблюдаваш природата отвисоко, но да я чувстваш близко в сърцето си. Птицата се скри от погледа ми, а следващия завой от виещия се път ме накара да отклоня поглед от тази красота.
И така докато пейзажът се сменяше - скали, поля, гори, лозя, аз все още карах. След всеки завой пред мен се показваше различна картина,шедьовър. Природата като скулптор беше изваяла гледката така, че да спре дъха на всеки минувач. Пътят ставаше все по-стръмен, а завоите се увеличаваха. Скоро навлязох в едно село на име Лещен. Къщите в селото не се бяха променили много от времето на построяването си, но бяха поддържани. Виждах баби насядали по пейките около пътя. Дядовци събрали се пред единственото заведение, да играят шах и карти. Селцето беше малко и бързо преминах през него, но знаех, че някой ден със сигурност ще спра да разгледам.
Продължих. Дърветата бяха от двете ми страни и бранеха пътя, образувайки тунел. И аз се чувствах толкова защитен, толково уютно точно там сред природата. Скоро тънките високи дървета оредяха и пред мен се откри уникална гледка. Между два хълма се беше сгушило селото Лещен, през което преминах преди малко. Почувствах се като птицата, която видях по-рано над скалата. Но тази гледка само загатваше за усещането и емоциите, които изпитваш, когато си в самото селце. Отзад за фон се издигаше планина със заснежени върхове и под всичко това се редуваха поля и гори.
Колкото бързо изникна, толкова бързо гледката се скри от погледа ми. Завоите по пътя се увеличаваха все повече. След малко се разминах с една кола. Фермер караше дърва. Това сигурно е първият автомобил от километри насам.
Няколко минути по-късно видях табела, на която пишеше „Ковачевица“. Селото, което беше целта на пътуването ми. Когато влязох в селото сякаш се бях върнал във времето. Всичко съвпадаше с представата ми за България от миналото. Всички къщи бяха напълно автентични, затова Ковачевица е обявена за архитектурен резерват. Около пътя имаше ръчно правени пътеки и баби насядали по столове, чакайки следващия си клиент. Повечето продавачки носеха носии. Всяка откъщите носеше името на своя стопанин, издялано върху дървена табела, закачена на портата. Татко ми беше говорил много за селото и винаги повтаряше две неща - едното, че няма друго такова място, поне той не бил виждал, а другото, че там времето било спряло в един прекрасен момент. Още в първите ми минути в Ковачевица се убедих,че е бил прав. Обикаляйки улиците осъзнах, че неслучайно Ковачевица е любим декор на много режисьори на български и чуждестранни филми, сред които „Мера според мера”, „Мъжки времена”, „За къде пътувате?”.
Минах покрай Народно основно училище „Йордже Димитров“ и часовниковата кула, която по- късно научих била построена през 1900 година. Минах и покрай черквата „Свети Никола“, която датира от 1847 година и нямах търпение да посетя. Храмът беше вкопан в земята, най-вероятно заради турските власти от онова време. Нещото, което обаче ми направи най-голямо първо впечатлиние беше невероятната архитектура на Ковачевица. Наклонът беше толкова голям, улиците толкова стръмни и все пак къщите в селото са издържали изпитанието на времето и след всичките годините стоят все така гордо изправени.
Навигацията ме информира, че съм достигнал желаната от мен дестинация. Паркирах и заключих колата, след което се огледах наоколо в търсене на къщата където трябваше да отседна през следващите няколко седмици. На една от къщите, по чиито прозорци имаше цветя, видях табела, на която пишеше „Къща за гости - Слънчевата къща“. Приближих се и позвъних на звънеца. Мина известно време и все още никой не беше отворил, а аз бях започнал да се притеснявам, но скоро вратата се отвори със скърцане. Пред мен беше застанала една жена на около седемдесет, ниска, закръглена. Беше облечена с дълга пола и блуза, а на лицето ѝ грееше усмивка.
- Здравей,момко! Ти сигурно си новият наемател?
Кимнах. Жената ми се усмихна в отговор, подаде ми връзка с два ключа на нея и ме въведе в къщата, която както повечето тук имаше чардак, наричан още „потон”. На прага ни чакаше мъж, малко по-стар от бабата. Дядото се усмихна по-широко и от жена си. Името „Слънчевата къща“ наистина подхождаше, както на стопаните, така ѝ на къщата. Постройката приличаше извадена от миналото не само външно, но и отвътре. Интериорът беше старовремски, направен предимно от дърво. Слънцето небрежно огряваше мебелите и аз се почувствах като пътешественик във времето. С моите съвременни дрехи, лаптоп в куфара и най-нов модел смартфон в джоба, аз сякаш не се вписвах в обстановката.
- Поздравления! - откъсна ме от мислите ми жената - Ти си нашия гост, който ще остане най-дълго при нас!
Аз се усмихнах и разказах на старата двойка историята за пристигането си. Казах им как съм оставил работата си и съм използвал цялата си отпуска, за да остана при тях. Как искам да напиша историческа книга, като баща ми, чието произведение никога не беше публикувано. Как съм решил да дойда точно тук заради неговите истории за село Ковачевица, което го вдъхновило.
Двамата ми хазяи ме слушаха с интерес и когато приключих с историята, споделиха ентусиазма ми и попитаха за какво точно ще бъде книгата ми.
- Все още не знам - отвърнах - Търся вдъхновение. Всъщност може ли да ми разкажете повече за селото?
Разбира се аз бях чел много за Ковачевица, но е съвсем друго да чуеш историята през очите на местните.
- Разбира се - каза бабата - Доколкото се знае десет български семейства на майстори-строители построяват първите къщи в долната махала на селото. Те са всъщност създателите на Ковачевската архитектурно-строителна школа.
- В интерес на истината тези бежанци от Омотско са разпространили този архитектурен стил и в много други български села и градове - обади се мъжът - Навремето дюлгерството било един от най-тачените занаяти. Имало е време, когато от Ковачевица са излизали около 1200 нови майстори-строители. Най-често дюлгерите строели къщи, а не обществени сгради. И още един интересен факт - допълни дядото - Майсторите от школата са помогнали активно за повторното изграждане на Батак, след опожаряването му през Априлското възстание.
- За жалост тук местни жители сме останали десеттина. С пришълците по празниците ставаме към четиридесет човека в селото - добави жената.
„А къщите си стоят...“ -мисля си. С високите си стрехи, на по два, три етажа. До сега не бях виждал стара българска къща на три етажа. Високи, стройни гиганти, надвесени над тесните улички. Допрели чела, сякаш си споделят тайни от минало време. Гледаш ги и почти чуваш колко много имат да разкажат. За хората живели тук, за летата и зимите, за събирания и раздели. На заключените с катинари дървени порти се ветреят некролози. И хем разбираш, че селото има нужда от хората, къщите от стопаните си, хем тайно егоистично си мислиш: „Дано не се насели, дано остане така безлюдно! Добре, че е далече!“
След това бабата стана и ме завезе в стаята ми, защото както се изрази тя: „Разбира се, че имаме още много за разказване, синко, но има време. За добрите истории винаги има време, те са безвременни.“. Старицата отвори вратата, пожела ми лека нощ и си отиде.
Стаята не беше много голяма и нямаше самостоятелна баня. Оставих куфара си до стената и веднага се насочих към бюрото, където бях убеден, че ще прекарам много часове.
Едно беше сигурно, бях тръгнал в търсене на вдъхновение и съм убеден, че го открих тук в село Ковачевица.
 Днешните „патриоти“ |
Материалът е изготвен от Дара Върбанова, ученичка в ПГ „Христо Ботев“, гр. Дупница, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин