По-нагоре от лифта - Седемте рилски езера

Живеейки в житницата на България - Добруджа, почти през цялата година съм заобиколена от на пръв поглед безкрайни равнини и поля. Въпреки че обичам родния си край, винаги съм се стремяла към различното. Със семейството ми всяка година поемаме към Югозападна България и се озоваваме за една седмица в Рила или Пирин. И миналото лято последвахме плана и без особена изненада потеглихме към Рила. Основната ни цел беше да достигнем най-високата част от езерната група на Седемте рилски езера - езеро Сълзата.

 

Вълнувах се. Това не беше първото ми ходене на Седемте рилски езера, но предишните ми спомени за това място бяха изключително оскъдни. Когато за първи път посетих „езерата“, бях много малка, а лифт до хижа „Рилски езера“ все още не съществуваше. Единственият начин да стигнеш до хижата беше чрез тежък няколкочасов преход или с джип по стръмни и неравни пътеки. Нямах търпение да се върна и вече в съзнателна възраст да видя това вълшебно и специално за семейството ми място.

 

В състав аз, сестра ми и родителите ни, тръгнахме много рано сутринта, все още леко сънени, но изпълнени с ентусиазъм, от къщата, която наехме, в известния заради горещия си планински извор - град Сапарева баня. Собствениците на къщата ни дадоха ценни съвети за предстоящото ни пътуване, голяма част, от които не разбрах заради характерния за района диалект. Освен това ни запасиха и с обилно количество сливи от дървото в двора на къщата, което наистина ме зарадва. След около 30 минути достигнахме началната точка на маршрута ни - паркинг разположен непосредствено до лифта. Не знам дали заради благоприятното време за планински туризъм или защото хората просто обичат да ходят на планина, малко повече от стотина души възнамеряваха да посетят Рилските езера по едно и също време заедно с нас. След едночасово и нетърпеливо чакане на опашка, най-после се качихме на лифта. Двайсет минути по-късно и два километра по-напред (преминати на няколко метра над земята), достигнахме до хижа „Рилски езера“.

 

С пристигането ни започна същинската част от нашето приключение. Поехме по натоварената туристическа пътека по билото (Сухия рид). Бях заобиколена от десетки хора, голяма част, от които необорудвани за планински условия, а някои дори обути с джапанки. Преходът не е от най-трудните, но не е и като разходка в парка. Затова трябва да разполагаш с подходящи за планина обувки, раница и облекло. Погледът ми през цялото време до достигането ни на поляната, на която през август се събират дъновистите, беше насочен към първите три езера - Долното, Рибното и Трилистника. Още в момента, в който ги зърнах в главата ми изплуваха мътни спомени за предишното ми идване тук, но почти всичко ми изглеждаше непознато. Когато пристигнахме на Бъбрека се изненадах от чистотата на езерото, въпреки статиите, които заливат интернет с информация за лошото му състояние. Изпълних и семейната традиция да си направя снимка до информационната табела на езерото. С гордост мога да заявя, че всички от семейството имаме поне по една снимка на тази табелка!

 

След кратка почивка и с широка усмивка на лицето, потеглихме към следващата ни цел - езеро Окото, най-дълбокото циркусно езеро в България. Бяхме изправени пред нелеката задача да преминем сериозно изкачване, сравнимо с Душевадката разположена до хижа Безбог в Пирин - тясна, стръмна и хлъзгава пътека, наподобяваща малки сипеи. Придвижвайки се заедно с десетки хора, се превърнах в случаен слушател. „Приятели, виждате ли онези кръгове до езерото (Бъбрека)?“, попита момиче движещо се непосредствено до мен. „Тези кръгове, на които танцуват онези странните, облечени в бяло са природни образования“, добави момичето, без да изчака отговор от приятелите си. Разговор, който силно развесели мен и околните, въпреки тежкото физическо натоварване, на което бяхме подложени.

 

С достигането си до Окото останах без дъх. Не само, защото преминах стръмно изкачване, а защото пред мен се разкри невероятна гледка - кристалночисто и спокойно езеро, разположено на толкова голяма надморска височина, а сякаш скрито между върховете. Не исках да тръгваме, щеше ми се да остана за още малко да се полюбувам на гледката, но трябваше да продължим. Времето напредваше, а не бяхме стигнали последното езеро.

 

Очакваше ни ново стръмно изкачване, подобно на това, което току-що бяхме преминали. След по-малко от половин час достигнахме и езерото Сълзата, качихме и възвишението след него. Успяхме! Пред нас се разкриха пет от седемте езера - Долното, Рибното, Трилистника, Близнака и Бъбрека. От дясно в далечината ясно се отразяваха лъчите на слънцето върху покрива на метеорологичната станция на връх Мусала, а от ляво заради ясното небе се виждаше Витоша.

 

Всеки път щом видя подобна гледка, независимо дали съм се намирала до някое езеро или съм била на върховете Мусала, Безбог и Полежан, в мислите ми изплува само едно име - България. С уникалната си природа, традиции и богата история веднага се влюбваш в нея. В тези мигове се чувствам наистина горда и щастлива да нарека себе си българка и да мога да видя чудесата и приказните кътчета, които страната ни крие.