Има мигове в човешкия живот, които задават въпроси. Има такива моменти, които дори крещят. Едно усмихнато момиче на огромното летище сред хаоса на заминаващите, една дълга целувка, когато само очите казват колко боли… Тогава се питаш дали в този динамичен свят все пак има нещо, което да е непроменимо, завинаги, безусловно, постоянно. Първият образ е многоизмерен, но се свързва с една дума - дом. А домът се наслагва в картини - скъпите хора, любовта, загрижеността, отговорността, споделената радост и болка…
Домът е мястото, на което се чувстваме обичани, можем да бъдем себе си и усещаме топлина в душата си. Домът е една Вселена, която не спира да се върти в кръг. Притегля ни към себе си, а ние просто се връщаме, без дори да се запитаме "защо?".
Живеем в 21.век - така нареченото "модерно време", в което на почти всеки млад човек в един момент се налага да се изправи пред света, да се почувства негов гражданин. Новото хилядолетие изкушава с безброй възможности, които ние не искаме да изпуснем. Сякаш на километри от дома е поставен сандък, в който има най-различни писма. В част от тях са записани целите ни, а в друга - съвети за постигането им. А ключът е в ръката ни. От нас зависи дали ще променим живота си, дали ще се радваме на "днес", ще искаме "вчера" да се върне, или пък, лягайки си, ще си мечтаем за неповторимото само наше "утре".
Изправени сме пред избор, който в действителност нямаме право да извършим. Родното зове, а чуждото - преплита, оплита, заплита и още безброй докосвания все с корена "плета". Корен - онзи подземен вегетативен орган, който прикрепва растението към почвата. Има характерни функции в растителния свят. Той е орган на живота и е магичната връзка със земята, от която растенията се хранят, порастват и се преборват с изпитанията на природата. Ние, хората, сме надарени с много по-съвършени механизми и сякаш никой от нас няма нужда от корен, за да съществува. Но това е илюзия - нашият корен е невидимата нишка на сърцето, която ни храни с нещо повече от храна, то ни прави човеци.
По "пътя на израстването" всеки един от нас е изпадал в ситуации, в които е било нужно да направи своето (род)ословно дърво. Но в крайна сметка, отдалечавайки се от дома пораснали, хората изискват ли от нас да разкажем за мястото, от което сме тръгнали? За стъпките, по които сме вървели, докато стигнем до крайната точка? Питат ли ни "Кой си ти?" Излишен баласт или памет, която ни спасява е нашата родословна история? Сантиментална пиктограма или мъдрост, от която винаги ще "откраднем" в дни на болка и щастие? Родословието е и памет за стъпките, по които са вървели предците ни, но и нашата карта на познанието, което сме открили, докато стигнем до крайната точка? Ние непрекъснато се променяме и въпреки това си оставаме същите. От една страна, тук има проблем. Няма как нещо, което се променя, да си остава същото. И обратно - не може нещо да си е същото, ако се е променило. От друга страна, чуждите хора обикновено имат своите битки и нашите дилеми не ги засягат, нали? Извън "бащиното огнище" някой чака ли на портата, за да ни прегърне? Светът ли прегръща нашите души, нашите души ли прегръщат света, или пък сме обединени от идеята, че там някъде има неща, които дори не сме подозирали, че съществуват? Неща, противоположни на любов, уют и сплотеност. Неща, които е необходимо да видим, чуем и усетим. Неща, които винаги са били дълбоко в съзнанието ни. Може би част от тях сме си представяли като деца и те вече са в "несъзнаваното" - недостъпното място.
Детският период кара човека да осъзнае, че животът е палитра от цветове. Съвкупност от чувства и емоции. Докато растем, си задаваме най-различни въпроси, свързани със сътворението на света, и фактите, които ни заобикалят. Преминавайки през палитрата, започваме да си представяме живота като разноцветна линия, чертаеща пътя ни. Задаваме си въпроси, чиито отговори не знаем. Получаваме отговори, които не сме готови да узнаем. И все пак, не спираме да се движим, независимо от това, че се страхуваме да не се загубим. Така идва момент, в който разбираме, че пътуването има две измерения - опознаване на света, но и самопознание. Затвореното пространство не ни дава шанса да се самовгледаме, а пътуването е и възможност да се самосравним с останалите, да открием силните и слабите си страни, и да натрупаме опит.
Някога един народ, току-що прекрачил прага на робството, създаде своя Алеко Константинов. Той е творецът, който неистово обича миризмата на корабите и железниците, защото те го отвеждат в непознатите земи. Алеко изрече мечтата на своя народ да открие света, да се обогати, да разшири хоризонтите си, да натрупа познание и самопознание. Щастливеца видя в напускането на родния дом шанса да зададеш важния въпрос- „Кои сме ние, българите?“. Пътеписът му “До Чикаго и назад“ може да ни даде един ключ към решаването на много дилеми. Пътуването трябва да ни отвежда до срещи с нови светове, но посоката винаги трябва да бъде назад към корените и дома.
Рано или късно осъзнаваме, че където и да се намираме, копнежът по "бащино огнище" не утихва. Огънят гори, но никога не угасва. Той невинаги причинява страдание в делника ни. Но има празнични моменти, в които мирисът на дома, на мамините вкусотии, уханието на топлина, споменът за преживяното идват с болезненото усещане за загуба. Тогава си готов да извървиш всички пътища към дома, за да се посветиш на най-святото в живота си - роден дом, родители, роден език.
Материалът е изготвен от Ния Андонова, ученичка в ЕГ „Акад. Людмил Стоянов“, град Благоевград, за ученическия конкурс на EspressoNews - "Работилница за репортери - Пътят към дома"
„Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, сп. Мениджър, noviteroditeli.bg, obekti.bg, Teen Station
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“: Община Враца